Следвам актрисата през целия си съзнателен живот. Не, не в социалните мрежи, а деликатно, ненатрапчиво, отстрани. Винаги съм изпитвала необясним респект към нея. Може би защото за мен винаги е била и ще си остане Десислава.
Не подценявам останалите й роли на сцената и в киното, но образът на първата й филмова героиня ме преследва от години. Той е моят коректив, моят идеал - не за красота, а за достойно поведение. И много често, когато дам воля на гнева си, се чувствам слаба, обикновена, посредствена. И виждам нея - Бойка в ролята на Десислава, която с мълчанието си казва повече от всички изречени на висок глас думи. След години разбрах, че задачата на актрисата била да играе икона! И много неща ми станаха ясни, но късно... Тогава младото ми Аз си фантазираше, че съм жената до севастократора, че майсторът рисува мен. После огледалото ме приземяваше. Къде е тя, къде съм аз?!
Има хора, родени под щастлива звезда. Избрани, погалени от господ. Мисля, че Бойка Велкова - една от най-ярките ни актриси, е точно такава, от избраните. Как иначе едно заекващо луничаво червенокосо момиченце ще се превърне в красива, талантлива жена? Отговора го дава самата актриса - с много труд.
Тя никога не се предава, не се примирява, опитва до последно
И е убедена, че времето поставя всичко на мястото му, просто трябва да се изчака.
Бойка Велкова е родена на 16 юни в София. Кръстена е на баба си Божура. Средновековното богомилско име много й отива, защото сама определя себе си като воин. А животът й е предложил достатъчно поводи за битки, в които да се доказва, да търси и намира себе си.
Малко известен факт е, че като малка бъдещата актриса е заеквала. Следвайки съвета на майка си да работи за гласа и говора си, Бойка започва първата си сериозна битка и успява да превърне гласа си в едно от най-силните си оръжия. Но го използва само на сцената. В живота говори овладяно и спокойно. В повечето интервюта тя показва освен изключителната си ерудиция, и галещ ухото и душата топъл глас, който те кани да се потопиш в един хармоничен свят, създаден с много любов и вяра
"Боянският майстор”
Важен фактор за изграждането на характера на Бойка е изключително подкрепящата среда, в която израства. Майка й от малка я води на опера, на балет и така формира любовта й към изкуствата. “Аз сбъдвах нейните мечти, които нейният баща не й е позволил да сбъдне. И това нещо се прехвърли към мен”, разказва пред БНТ актрисата. Като малка Бойка танцува, рецитира. Но не иска да става нито актриса, нито балерина. Иска да стане археолог, да открива древни цивилизации - нещо като Индиана Джоунс.
Има силно увлечение по древните цивилизации, световните мистерии, обвързани с Египет, и много други. Това желание остава на заден план, когато разбира, че има възможност чрез театъра и киното да попада в много и различни светове, вместо в един. “Сега съм истински благодарна за магията театър. Това пътуване е като археология на душата. Много съм благодарна на майка ми и се надявам да не съм я посрамила и да съм развила малкото талант за театър, който сигурно съм имала”, споделя актрисата.
Освен проблеми с говора, бъдещата театрална звезда е “наказана” с нестандартна външност
Като малка е обект на жестоки детски подигравки, защото е различна - единствената в класа с много лунички и червена коса. За децата симпатични са само луничките на Пипи Дългото чорапче. И когато Бойка плаче от обида, получава най-голямата подкрепа - баща й я успокоява, че тя е едно от най-щастливите деца на света и не бива да плаче, защото целият Млечен път е посипан по нея. Тези красиви думи правят чудо - червенокоската започва да обича луничките си, да обича кожата си и вечер, когато заспива, да “пътува” из своята галактика.
Бъдещата театрална звезда израства при баба си и дядо си на село - близо до границата. Там прекарва летата и много обича да отива на една могила, където ляга и гледа небето. Това е любимото й място, на което се връща, когато трябва да събере мислите си. А когато трябва да измисли дадена сцена, винаги си представя, че е на тази могила, че лежи на земята, гледа небето и идеята идва.
Актрисата е щастлива, че баща й е станал свидетел на нейното израстване и утвърждаване в професията и в живота. Станал е свидетел на всичките й успехи. “Той не ме хвалеше, но си личеше по очите му, че е доволен, че не съм го посрамила. Но мама дълги години не беше доволна от мен. Тя винаги казваше “Може още. Ако искаш, поразмисли, можеш да се откажеш. Трябва да работиш. Трябва да работиш върху гласа си. Има толкова добри артисти. Не съм сигурна, че ще се справиш”.
Майчините “критики” не я сломяват, напротив - вдъхновяват я да докаже какво може
Следващата битка по пътя е за избраната професия. Бойка е кандидатствала два пъти и винаги я късат някъде по средата. “Никой не проявяваше интерес към мен, а може би и не бях добре подготвена. А и може би не можах да покажа най-доброто от себе си”, връща се назад в спомените си актрисата. Но явно при нея нещата се случват като в приказките - на третия път. Но защо да е просто, като може да си го направиш сложно, казват хората. След първата година във ВИТИЗ Бойка се прехвърля в класа на проф. Гюрова. Това не е каприз на начинаеща примадона, а добре обмислен ход. В този клас е нейният добър приятел Стоян Камбарев - тя иска да работи с него и избира да бъде в един клас с бъдещия голям режисьор. Речено-сторено, но цената е висока - попада във вече формирана среда, която трудно допуска “парашутисти”.
Артистите са чувствителни, но и ревниви души - всеки си пази територията, ролите, а това създава много напрежение. “Но аз продължих да си работя, оставахме до късно да правим откъси, монолози. Тогава усещах, че Стоян е по-специален, изключително талантлив и че ще направи прекрасни представления, както се и случи. Бях абсолютно благословена, че можех да работя с него и с проф. Гюрова, която му даваше пълна свобода”, спомня си Бойка.
След завършването отива по разпределение в русенския театър. Стоян Камбарев открива в Бойка чувството й за хумор, това, че може да бъде смешна, а не само нагласена актриса с дълги коси. Показва, че може да играе и остро характерни роли. Следват пловдивският театър, Театър “София”, Театърът на българската армия, Народният театър “Иван Вазов”. Когато намаляват ангажиментите й като актриса, Бойка Велкова завършва магистратура по режисура и продължава да изследва човешката природа вече от друга гледна точка. И винаги търси начин да танцува на сцената, защото знае, че понякога тялото говори много повече, отколкото думите
Движението на тялото довършва изречението, довършва емоцията. Музиката за някои от спектаклите пише и изпълнява не кой да е, а “кавалджията на планетата” Теодосий Спасов - нейният спътник в живота, бащата на сина й. В звездното семейство всеки свети със собствена светлина, никой на никого не е сянка, всеки си върви по пътя.
Бойка Велкова е убедена, че Теодосий е изпратен от бога, затова се радва на силата и спокойствието, които я зареждат у дома. И продължава да се учи - от Теодосий на смирение, на тишина и на спокойствие, а от сина си - да се усмихва повече, да обича повече живота.
Един от най-често задаваните въпроси към красивата актриса е как се опазва любовта, на който тя има изпитан през годините отговор: “С внимание и разбиране към другия. Когато оставиш другия да има своята територия, която е неприкосновена, и когато уважаваш това”.
Бойка Велкова продължава да търси себе си. След школата на Лий Страсбърг в младежките години, след магистратурата по режисура, след приключението с психологията тя е абсолютно уверена, че всичко в живота зависи от нея самата. Родители, съпруг, публика - те й дават кураж. Но се уповава само на себе си и вярва, че това е пътят.
