Годината е 1913, дата 16 юни. Велика дата, на която целият български народ, всички, от министъра до обущаря – работници, лекари, поети, се изправят заедно, обединени от всенароден устрем за спасяване на българите в окървавената област Македония – беззащитни жени, деца, невинни хора, подложени на онзи суров геноцид пред очите на Европа, избивани, палени и насилвани от армиите на изменилите съюзници.
Какво е Македония? Македония е една от трите изконни български области, в които е родена българската нация и държавност през вековете, наред с Мизия и Тракия. Македония става българска територия скоро след създаване на държавата България преди 1300 години и е владяна до османското нашествие на Балканите, дори Охрид е бил средновековна българска столица и духовен център.
До Балканската война Македония е владение на Османската империя. Съгласно официална статистика, основните етноси в Македония към 1900 г. са: 1 178 800 българи, 412 400 турци, 181 000 албанци, 73 000 гърци, 58 900 власи, както и цигани, евреи и черкези. (Кънчов В, Македония. Етнография и статистика.
Българско книжовно дружество, 1900). Сходни демографски данни представят и статистиките на Османската империя от четирите преброявания на населението, извършени в периода 1881–1911 г, където освен мюсюлмани, Македония се населява от: 1 049 156 българи-християни, и т.н.
В никоя статистика за Македония до 1900 г. няма описани нито сърби, нито „македонци“. (Karpat KH, The ottoman population: 183-1914. Univ. of Wisconsin, 1985).
Предистория - как се стига до 16 юни 1913 и Междусъюзническата война?
Причините за Междусъюзническата война са споровете между Сърбия и Гърция с България за разпределяне на придобитите през Балканската война турски земи.
Преди току-що завършилата Балканска война, още в предвоенния Съюзен договор със Сърбия е записано, че след войната България ще придобие определена част от Македония – наречена „Безспорна българска зона“, с площ 30622 кв. км, южно от линията Крива паланка–Охрид - независимо кои войски ще я освободят. Зоната обхваща градовете Охрид, Струмица, Битоля, Щип, Прилеп, Велес и др.
Договорено е Сърбия да получи земите северно от Шар планина и Враня, а т.нар. „Спорна зона“ ще бъде разделена след руски арбитраж. Обаче в гардероба на Сърбия руската дипломация е поставила едно умряло куче, което ще опорочи изпълнението на договора през Балканската война и ще доведе но Междусъюзническата война.
През Балканската война (1912-1913) България поема основната част от сраженията срещу Османската империя. Докато българската армия е вкопчена в смъртна схватка из фронтовете пред стените на Истанбул, нейните съюзници Сърбия и Гърция окупират Македония, установяват властта си и започват да тероризират местното българско население.
Големият въпрос за Сърбия и Гърция е бил: как да заграбят тази стара българска област от своя съюзник България, без това да изглежда гнусно за света, след като то си е гнусно?
Освен че заграбването на Македония е в нарушение на предвоенните договори, подлостта е дваж по-голяма и заради факта, че в този момент армията на техния съюзник България е разположена на противоположния край на Балканския полуостров.
Решението включва два елемента. Първо – мощна и скъпо платена дезинформация в европейската преса, лансираща лъжата, че преобладаващото население в Македония е не българско, а сръбско и гръцко - целящо да „оправдае“ правото на Сърбия и Гърция да притежават тези земи (темата е подробно описана в книгата на И. Илчев „Родината ми – права или не!
Външнополитическа пропаганда на балканските страни“, 1996, с. 210-248). Едновременно с това, вдъхновени от Русия, двете държави провокират България да извърши военен удар, за да изглежда сякаш тя е агресорът и че Сърбия и Гърция са невинни за дълго подготвяната Междусъюзническа война. Тази нечистоплътна машинация и фалшификация заляга в основата на антибългарското говорене вече 100 години.
Сърбия е държава, чиято нова история е непрекъснат низ от заграбване на български земи и апетитът никога не я напуска, освен когато види български пушки насреща си.
Исторически малшанс и нещастие за България е това, че държавата на сърбите се освобождава от османска власт половин век преди България – време, през което Сърбия става любимец на Русия и с нейна помощ успява да заграби значителни български земи.
След освобождаване през 1830 г. на миниатюрното Княжество Сърбия, заемащо територията на бившият Белградски санджак, през 1833 г. с руска помощ младата държава заграбва българската Тимошка област (поречието на р. Тимок). Скоро след това, през 1844 г.
Илия Грашанин лансира великосръбската шовинистична доктрина „Начертание“, съгласно която Сърбия трябва да се разширява на изток и юг, а това са стари български земи. Сръбските управляващи работят неуморно в тази насока и на Берлинския конгрес, отново с руска помощ, Сърбия успява да заграби и българската област Поморавие, с център Ниш. Както област Тимок, така и Поморавието тогава са населени със 75% българско население, което при това е с ясно изразено българско самосъзнание, в района функционират български институции – български училища, църкви и читалища.
В резултат на сръбската експанзия от 19-ти век, днес цялата територия на Сърбия южно от Белград е разположена върху бивши български земи. (източници: Черкаски, В., Материали за изучаване на България, 1877; Проект за реформи, приет от Цариградската конференция през 1876 г; Русков, В., Поморавието и Понишавието – сред лъжливите исторически пътепоказатели по Виа Милитарис, 2015).
В продължение на сръбската експанзионистична политика, още през 1868 г. е сключено тайно споразумение между Сърбия и Гърция за бъдеща подялба на намиращата се под османска власт западна българска област Македония.
Затова и 44 години по-късно, в навечерието на Балканската война, преговорите с България буксуват, а сключеният договор Сърбия предварително е решила да не изпълнява.
1912 г. – в навечерието на Балканската война
Руското извиване на ръце при преговорите преди Балканската война води до подписване на очевидно неизгодна за България Военна конвенция със Сърбия. Разузнаването и логиката показват, че главните турски сили ще бъдат разположени в Източна Тракия и главният сблъсък ще бъде в долината на река Марица, затова България решава да съсредоточи там 80% от армията си.
В същото време в цяла Македония са разположени едва 30 000 турски войници. Въпреки това сръбските преговарящи твърдо настояват, че главният сблъсък с турците уж щял да бъде в Македония и настояват цялата сръбска армия да бъде разположена в Македония. Целта е ясна – Сърбия иска въпреки сключения договор да заграби освен сръбската зона и „Безспорната българска зона“ и „Спорната зона“, а освен това да избегне изтощителни сражения с турците и да запази армията си свежа.
Ясно е, че сърбите не са коректни, но времето притиска България, която не иска да изпусне подходящия момент за начало на войната и подписва Военна конвенция, с която се съгласява цялата сръбска армия да действа в Македония, с присъствие там само на една българска дивизия.
Очевидно България разчита на своята много по-силна армия, с чиято помощ би могла да противодейства на прекомерни сръбски претенции. Не е отчетен обаче абсурдният сценарий за едновременно нападение над България от пет държави, а именно това е предвидено в заложения от руската дипломация капан, както ще видим по-долу.
(За повече информация можете да прочетете от стр. 412 нататък в книга „България – господарят на Via Diagonalis“ – онлайн, https://gnevni-bg.com/ )
Планът за унищожаване на България: чрез Балкански съюз – към Междусъюзническа война. Много факти говорят, че Междусъюзническата война не е следствие на естествения ход на събитията, а е планирана и целенасочено предизвикана от руската дипломация. Гениалният план започва с формирането на Балканския съюз и се реализира при последвалите три войни.
Планът преследва три цели: 1)
Унищожаване на непокорната, прозападно настроена България и разкъсване на територията й, с цел възстановяване на руското присъствие; 2) Разгром на Османската империя и 3) Създаване на мощна Сърбия, която да противостои на Австро-Унгария.
Конструкцията – изцяло във византийски стил, е така изградена, че друг да свърши черната работа, а ключовата роля на Русия да остане в сянка.
Първо, България е лишена от защита на северната ѝ граница чрез едностранно непризнаване от Русия на военната българо-руска конвенция от 1902 г. С това става възможно нападение от страна на Румъния през 1913 г. – подъл акт, който ще пречупи хода на войната.
Второ, заради правото на вето на Русия върху избора на български княз, Фердинанд е държан в зависимост относно легитимността на короната му. Чрез тази зависимост от руския двор, още в края на ХIX век България е подмамена да се сближи с Русия и да скъса с Австро-Унгария, а след сближаване с Русия – в навечерието на войната да влезе в съюз със своите естествени врагове Сърбия и Гърция. Така е създаден проруският Балкански съюз.
Трето, при изготвяне на военната конвенция с България, Сърбия – подучена от руските стратези, отказва да вземе реално участие във войната, като се оправдава с неискреното твърдение, че според нея основният турски удар щял да бъде в Македония, а не в Тракия. Така България е оставена сама да поеме почти цялата тежест на войната.
Четвърти етап от плана. В случай, че България победи Османската империя – тогава, макар и победител, България - след като е поела главната тежест от войната, ще бъде изтощена. В този момент останалите балкански държави ще бъдат обърнати срещу България, с цел да бъде разгромена и да бъде разкъсана територията ѝ, а източните български земи край Черно море – пътят на Русия към Константинопол - ще бъдат превърнати в руски протекторат.
Единствено силата на българското оръжие и най-вече обкръжаването на гръцката армия в дефилето на Струма ще предотврати разкъсване на западна България, но ще бъде загубена Добруджа – тя отива като награда за „джебчиите“ от север.
Войната. За един месец, от края на мирната конференция в Лондон (17 май) до началото на Междусъюзническата война, събитията и мирисът на война ескалират с часове.
1) Сърбия и Гърция са готови за войната. Точно според плана на Санкт Петербург, докато през цялата Балканска война България воюва с Османската империя в източна Тракия, Сърбия и Гърция спокойно окупират територията на Македония и месеци наред се подготвят за планираната война с българите.
Усилено се изграждат окопи и отбранителни съоръжения насочени на изток към България, струпват се боеприпаси и оръжие. На 19 май 1913 г. (1 юни нов стил) официално е подписан таен договор между Сърбия и Гърция, насочен против България.
Европа ясно заявява, че страната, която започне първа войната, ще понесе сурово наказание. Затова Сърбия и Гърция се стремят да провокират България първа да нанесе удар. Как? – чрез терор.
2) Терорът. Когато вече са добре укрепени и подготвени, армиите на Сърбия и Гърция демонстративно засилват терора, зачестяват масовите убийства на българи в Македония, с цел да провокират България да извърши военна намеса, за да бъде обвинена, че е виновна за войната.
Унищожават се и се избиват цели села, други се опожаряват и се изселват. Хвърлени са в затворите български свещеници и учители, други са избити.
Оказва се силен натиск населението да се откаже от езика и народността си. В ход е масово етническо прочистване, предизвикало огромна бежанска вълна към България (Стателова, Е., Грънчаров, С. История на нова България, 1878–1944, т. ІІІ, 2006; Марков, Г. Българското крушение 1913, 2017).
3) Обществото. В това време целият народ е на улицата, а политиците са притиснати до стената – „Или война или оставка!“. Цялата преса кипи от огнени памфлети, на многобройни митинги народът призовава към военни действия, а срещу пацифистки настроените политици улицата скандира с лозунга „Предатели!“.
4) Сръбските провокации стават нетърпими. На 15 юни (28 юни) българският помощник-главнокомандващ генерал Михаил Савов изисква да се протестира пред пълномощните министри на Русия, Англия и Австро-Унгария, „че тия зверства и вандалщини на сърбите пред очите на нашите войници възбуждат духовете им до неимоверност“.
Савов телеграфира, съобщавайки за високия боен дух на армията и, между другото отбелязва: „…нахалното държание на сърбите е отишло дотам, че сръбските войници са си позволили пред очите на нашите войници от охранителната линия да изнасилват наши момичета в своите окопи“.
5) България не може да чака повече. В навечерието на военните действия българските войници са изтощени от тежките боеве срещу Османската империя и от холерата прихваната от турските полкове.
При Чаталджа, наред с убитите в боя, в някои части много по-голям брой войници са покосени от холерата, например само в 3-а дивизия загубите достигат 60%.
Умората от източния фронт, слуховете за огромните разрушения от земетресението на 1 юни 1913 г. в северна България, както и зловредното влияние на леви пропагандатори смущават мотивацията на войниците и всяко по-нататъшно забавяне на военните действия може да бъде фатално.
Факт е, че войниците поставят ултиматум: да им се каже в срок до дата 15 юни (28 юни): „ще се бият ли или ще бъдат разпуснати“. Генерал Савов докладва, че съсредоточаването на петте армии е завършено и че:
„Всяко наше бездействие е в полза на противника, понеже той печели достатъчно време да се ориентира в групировката на нашите сили“.
6) Извиване на ръце – войнолюбецът ген. Савов подава оставка. В същия този ден, 15 юни 1913 г. (28 юни), когато изтича ултиматумът даден от войниците, генерал Савов отива в двореца, носейки страшните подробности за унищожаването на поредното българско село от сърбите - село Злетово. На срещата с царя генералът внезапно моли да бъде освободен от поста, тъй като по негови думи чувствал „едно клатушкане“, визирайки колебание в политиката и нерешителност за война.
Отговорът на България: Единична наказателна акция.
На срещата Савов очаква заповед за военни действия, но политическата прозорливост на царя надделява над емоциите и такава заповед не е дадена.
Цар Фердинанд, с таланта на политик от висок ранг и с опита на монарх, управлявал царството три десетилетия, без да прекрачва границите на войната, демонстрира в този момент, по великолепен начин, една добре премерена доза военна решимост пред агресивните съседи, но едновременно и необходимата твърдост пред своя заместник-главнокомандващ. Царят съветва генерал Савов, изричайки само четири думи:
„Отговорете със същата мярка“ (по Марков, Г. Българското крушение, 2017; Стателова, Е. и сътр. История на нова България, 2006).
Ген. Михаил Савов (ляво). Цар Фердинанд I Български (дясно, източник: Lost Bulgaria).
По-късно, пред комисията разследваща войната, ген. Савов съобщава:
„Правителството не даде заповед и война нямаше обявена. Ако би започнала война, то помощник-главнокомандващият (ген. Савов, б.а.) е щял да изпълни оперативния план, като настъпи най-напред с десния фланг. Но три армии трябваше да бездействат, защото нямаше война.“
Според думите на генерал Савов: „Цар Фердинанд разпореди не за атака а просто за демонстрация – политическа демонстрация по-скоро“. „Значи да се атакуват сърби и гърци в същия смисъл, както те тук-там нас ни закачат“.
Дълго подготвяният от Русия капан вероятно нямаше да сработи, ако генерал Савов не беше проявил своенравие. След напускане на двореца, Савов отива в главната квартира, откъдето в 20,00 ч. на 15 юни 1913 г. (28 юни) телеграфира заповед № 5590 до ген. Иванов, командващ Втора българска армия: „Преди да пристъпите към съсредоточаването на армията, атакувайте по най-енергичен начин противника при Лефтер и Чайяз и застанете твърдо в тия пристанища.“ Изпратена е и заповед № 5597 до ген. Ковачев, командващ Четвърта българска армия, с указания да атакува противника по цялата линия.
Въпреки ясното указание на царя да бъде отговорено „със същата мярка“, генерал Савов нарежда стремителна атака на цели две от общо петте български армии. Даден е старт на последната фаза от руския план – Междусъюзническата война.
През онзи момент на епохален синтез от национални идеали и стремеж за справедливост, народът се извисява над всякакви човешки страхове и над всякаква политика.
Обществото осъзнава, че това е капан – нова война, в която България ще плати скъпо, но вече никой в страната не мисли за опасност от разгром или смърт. Отприщен е великански гняв на събуден лъв.
Същият онзи гняв, разтърсил земята при Сръбско-българската война през 1885. Гневът на българина-победител, окрилен от имперския дух на прадедите и гордостта от своята хилядолетна история. Това са героите от Люлебургаз, Шаркьой и Одрин. Кой ще ги спре! Нашите деди, строителите на съвременна България – онова желязно поколение - те имаха силата да го направят – да тръгнат срещу статуквото.
Големият въпрос:
Какво би било днес, ако България не беше съзнателно влязла в онзи явен капан – Междусъюзническата война? Щяха ли българите днес да са горди, ако дедите им бяха обърнали гръб на един милион техни сънародници в Македония – избивани, палени и насилвани пред очите им?
Отговорът е един: Не. Нямаше да е допустимо да не се намеси България в помощ на македонските българи. Както и по-късно – след откъсването на големи български територии на конгреса в Букурещ в полза на Сърбия, Гърция и Румъния – нямаше да е допустимо през Първата световна война България да не застане срещу тези страни. Това е въпрос на чест.
Датата 16 юни 1913 година е гордост за българския народ и тя един ден ще бъде чествана като важен национален празник – Празник на честта и храбростта на българина, тръгнал да защити своите сънародници, с ясното съзнание че влиза в подготвен капан. Празник на доблестта и багатурската смелост на българина – направил избора на героя, вместо този на ратая.
Орлин Филипов
