Добруджанската писателка Рада Въртунинска: Големите приятелства са повече и от роднинство
Не харесвам блюдолизци ветропоказатели - довчера целуваха едни, днес други
Рада Въртунинска е подобие на амулет за културния живот в Добруджа. Въпреки своите 88 години, тя няма спирка, нито умора да съгражда и крепи културните устои на своя край. Завършила е СУ “Св. Климент Охридски”, специалност “Руска филология”. Работила е в Окръжната библиотека, Държавния архив и Окръжния съвет за култура като директор на Центъра за художествена самодейност в Добрич.
Има издадени над 15 книги - краеведски изследвания, романи, разкази, стихове, импресии и литературна критика, между които са: “Звукови вибрации в имената на Йовковите герои”, “Легенда за коня”, “12 апостоли и 1 лястовица”, “Добруджански акордеонисти - литературни портрети”, “Реквием за живите”, “Изгорени страници”, “Паралели и ракурси в живота и творчеството на Дора Габе и Анна Ахматова”, “Сказание за дървото на живота”, “Влияния и подобия в творчеството на Йордан Йовков и Н. Гогол”.
Нейни стихове са преведени на руски език и включени в “Антология на българската поезия”, Москва, 2007 г. Рада Въртунинска е заместник-председател на Сдружението на писателите в Добрич от неговото създаване и член на редакционната колегия на списание “Антимовски хан”. Член на Съюза на учените в България. Награждавана е многократно, както и с всички степени на ордена “Кирил и Методий”.
- Коя е Рада Въртунинска?
- Аз съм потомствена добруджанка. Баща ми беше дърводелец - мебелист, а майка ми домакиня. По времето на моето раждане Добруджа е окупирана и колонизирана от румънската кралска власт. На 6 години бях записана в подготвителна занималня, за да уча румънски език. Първата ми възпитателка изливаше над нас цялата си омраза към българите. Ще разкажа кратък епизод. Бях казала на другарчето си нещо на български.
Рада Въртунинска като млада хубавица
Тя ми зашлеви шамар, който помня до днес. Достойнството и честолюбието ми, възпитавано у дома, бе унизено. Престанах да ходя на занимания, без да кажа нищо на родителите си. Сутрин хитричко си вземах чантичката, “тръгвах” за занималнята и се шляех край училището, докато разпуснат децата, и си тръгвах с тях. Така два-три дни. Извикаха баща ми. Той ме премести в друга занималня. Завърших първи клас в румънско училище с отличие и награди, въпреки съпротивата ми да уча в единственото в града българско Централно училище. Аргументи: Добре е да усвоиш още един език. Ще ти бъде от полза и едновременно с това ми преподаваше по български, азбука, писане, четене... и смятане.
През септември 1940 г. Добруджа бе освободена
През целия си живот все учих. Все в книгите търсех истината и предназначението на човека в света на илюзиите. Но животът ми в няколко “епохи” - робство, монархизъм, социализъм и сега псевдодемократизъм, ме е научил на нещо повече...
- Кои от спомените с баща ви и майка ви са останали като картини в галерията на мисълта ви?
- Срещу креватчето ми имаше божигробска икона с Разпятието. Молитвата беше задължителна в нашето семейство, а мама ми разказваше за живота на Христос. Нетърпеливо чаках да се прибере баща ми от работа. Той беше интелигентен, добре образован и самообразован, с широки културни интереси. Всяка вечер на газената лампа той ни четеше или разказваше, но не приказки, а сериозна литература. Бях около 4-5-годишна, когато ми прочете книгата за френската героиня, изгоряла на кладата - Жана д‘Арк.
По същото време прочиташе пасажи или разказваше за Лукреция Борджия. Колко сълзи изроних за малкия Реми от “Без дом” на Хектор Мало, за Фантина, Козета и Гаврош от “Клетниците” на Юго, и колко близка и мила ми беше “Дядовата Славчова унука” от Тодор Влайков. Баща ми знаеше перфектно писмен и говорим румънски, турски и малко руски, остатък от дедите, живели при “казаците” в Молдовата. Тези книги формираха чувства, отношение, по-късно морал и мироглед. Затова са толкова важни седемте години вкъщи!
Също толкова красиви бяха коледните празници с песните на коледарите. Елхата със запалените свещи, малките подаръци, а след това Сурваки. Посрещането на Великден с всички ритуали и пост през Страстната седмица. Уханието на козунаци и сладки, боядисването на яйца и очакваното парче козунак и яйце, оставени от Дядо Великден с куцото магаре до главата ми, докато спя.
Религиите са единни, а вярата в могъщата сила на Създателя - Бог, е моралната и духовна опора на човека
Да се живее според законите на природата, от която си част, а не неин враг, е много важно. Освен майките и бащите нека не забравяме и бабите. Летните ми ваканции при баба Рада са неповторими и незабравими. Тя беше песнопойка. Знаеше над 300 песни. Учеше ме да пея, както и да играя театър?! Беше интелигентна, разумна и невероятна патриотка. Тя не допусна в двора си румънец и водеше словесни сражения с командния щаб в защита правата на своите съселяни.
Когато окупаторите напускаха селото, тя запрати камък с думите: “Както не се връща този камък, така и вие никога да не се върнете в тази земя”. Посрещна българските войски с хляб, сол, вино и богати трапези. Подаде на офицера каната с вино, оцветена като румънското знаме, и рече: “Вдигнете наздравица и строшете каната, както строшихте веригите ни!”. Горда и непримирима! Тя е пример за мен!
- Кои от приятелствата ви бяха най-дълги и истински?
- Работата, която изпълнявах, ме свързваше не само със самодейността, а и с творци от почти всички професионални институции. Те оказваха методическа помощ, журираха, оценяваха или ръководеха някои от по-изявените колективи. Най-дълго, повече от половин век, остана приятелството ми с проф. Димо Заимов - художник. Той харесваше, уважаваше и оценяваше това, което пиша. Беше добър съветник.
В комплекс "Старият Добрич" с Красимира Колдамова, 1985 г.
С юриста Димитър Ангелов от Русе ни сприятели до смъртта му моята книга “Добрич и добричлии”, в която той намери за първи път след половин век името на художника Васил Букуров, приятел на княгиня Евдокия и дворцов художник. Той намери убежище в нашия дом през октомври 1944 г. Бе осъден на смърт. Помилван от Георги Димитров. Създаде нелегална проанглийска организация, в която е участвал и Д. Ангелов. Художникът Букуров бе повторно осъден на смърт и екзекутиран. А Ангелов и неговият приятел Петко Градев са осъдени на каторга в мините на Богданов дол. А тези хора бяха творци.
Само ще спомена някои имена от моите приятелства - проф. Васил Арнаудов, Тодор Попов - композитор, Манол Тодоров - професор в Консерваторията, режисьора от БНТ Алберт Анжел. Краткотрайно, но пълноценно приятелство с проф. Константин Илиев. Под негово ръководство създадохме Десетдневката на камерната музика, както и колегата ми музикален методист в ОЦХС (Окръжен център за художествена самодейност) Ахил Карамузов, с когото ни свързва приятелство повече от 60 години и до днес.
Добър приятел ми е и писателят Цветан Пешев и балетният режисьор проф. Мехмедов. Всички мои приятели са били, както му казват сега, онлайн.
Приятелствата ни се градяха върху взаимно уважение, доверие и единомислие
Те са като между роднини, а понякога и повече. Те бяха мои учители по изкуствата - театър, балет, музика.
- Кое харесвате и кое не харесвате от старото и от новото време?
- Предполагам, под “старо” разбирате социалистическото, а не монархическото време. Харесвах социалистическата система на образование, здравеопазване, култура. Почивни станции, достъпни за всички. Детски летовища. Харесвах дори бригадите. Понякога ни беше по-добре на бригада да берем царевица, отколкото в канцеларията.
Добруджа беше безводна. Животните умираха от жажда, а ние клечахме с часове пред опашката с кофи до чешмата или пиехме размътена кладенчова вода. Младежка бригада прокопа канали в труден терен и докара вода от Чаталар - Албена. Плакахме, когато по улиците на Добрич потече вода. Всеки, който искаше да има в двора си чешма, копаеше на своята улица. Бях в гимназията, когато започнахме да залесяваме т. нар. “зелени пояси”. Всичко това промени климата на Добруджа. Нивите бяха защитени от суховеите. Всеки българин на трапезата си имаше добруджански хляб.
Не харесвах юздата, която спираше инициативата. Всички се подчинявахме на една идея, на едни изисквания. Не харесвах раболепието, слагачеството, блюдолизтвото, което сега разцъфтява с пълна сила. Ветропоказатели! До вчера целуваха едни, днес други. Харесвах някои от лидерите на демократичните промени, но те си напълниха джобовете и се оттеглиха високомерно в именията си и от политиката. Сега гледаме мача БСП - ГЕРБ. Не харесвам това, че ни управляват децата на тоталитарни първенци и вождове. От пролетарии в “червена буржоазия”, а сега са световни милионери, че и милиардери.
В клуб “Перото” с колеги
Не харесвам жените в политиката. Те са лесни за манипулиране и това добре разбра бат‘ Бойко и напълни министерствата с жени
Другите са фигуранти в Народното събрание. Бройка в гласуването. Не харесвам тв екшън филми, които деформират възприятията и емоционалността на децата. Внушават насилието и агресията като начин на живот. Вече имаме примери в училищата. Как да го харесвам?
- Какви са сегашните ви съмнения и днешните ви оптимистични представи?
- Аз съм алтруист. Искам всички хора да са здрави, щастливи, радостни и усмихнати. Не съм и черногледа, както се представям тук, но съмненията ми са мрачни. Глобализмът ме плаши. Прилича ми на комунизъм. Освен равни, ще сме и еднакви. Няма пол, няма майка - баща, брат - сестра. Няма род и националност. Няма история. Няма традиции и минало. Неолиберализмът също ме стряска. Разюзданост в нравите и особено грозни прояви в литературата. Като че ли най-важното са цинизмите, вулгаризмите, сексът във всичките му животински прояви. Жалко! С това искам да кажа, че май нямам и оптимистични представи, ако не се счита за слаб лъч надежда, че народът излезе от летаргията и настойчиво изразява своя протест. Все пак се страхувам да не допуснат алчни за власт да яхнат вълната... Не дай Боже гражданска война!
- Кое прави човека щастлив?
- Щастието е относително понятие. Едни са щастливи, ако имат много пари и богатства, други, ако са възпитали добри деца и имат в семейството съгласие и обич. Вероятно най-щастливи са истински влюбените. Трети са щастливи със своите научни постижения и принос в в обществото. Както казва Толстой, “Всички сме еднакво щастливи и всеки е нещастен посвоему”.
Аз бях и съм щастлива с 62-годишния си брак С дъщеря и зет, с внуци и правнуци. Обичаме се. Помагаме си.
- Младите по-добре ли са информирани от някогашните млади?
- Без съмнение! Не само днешните млади, но и децата са информирани. Електронните средства за информация предават за секунди до най-крайната точка на света. Ако говоря за моето време, информацията достигаше бавно. Предимно с вестниците. По-богатите имаха радио. Ходехме си на гости да слушаме новините или да слушаме народни песни. При социализма имаше повече дезинформация, отколкото информация. Все имаше нещо скрито, нещо тайно, дори катастрофата в Чернобил. Завесата беше желязна.
Бих обобщила: Ще започна със сентенцията на Хераклит: Панта рей... Всичко тече, всичко се движи и променя. Светът се променя не ежедневно, а ежеминутно. Променяме се и ние заедно с него, поради него и заради него! Няма нищо вечно!
Савка ЧОЛАКОВА