Литературата е достатъчно сериозно нещо, за да бъде оставено само на литераторите, светът ще спаси красотата, но само ако човек съумее да стои пред нея с преклонение и ако се откаже да воюва с нея.
Георги Константинов е може би най-пътувалият човек сред събратята си по перо. И то не само в страната си. С българските си почитатели правеше 40-50 срещи годишно. Като един истински друмник, той е посетил и стотина страни по света. А който веднъж е бил помамен от пътищата на непознатото, невидяното, не може да смири странстващия си дух. 

Затова разговаряхме с него по тези теми на осъзнаването, когато дойде в Кърджали.

- Как се възприема поезията, художественото слово по света, г-н Константинов?

- Навсякъде сетивността за него е различна, но все пак има и нещо общо - възторженото отношение към писаното слово. Ето например нашите черни братя от Сенегал изливат душата си в поезията, която при тях е по-песенна. Дори прозата им лежи на народните предания. Дори имат цял жанр - “народен разказвач”. И въпреки безработицата и икономическите си проблеми сенегалците са по-безгрижни, имат по-весел характер. Вижда се, че повече залагат на небето и то наистина им помага да се чувстват по-добре.

- А накъде водят многото “пътища, прехвърлени през рамо”?

- Водят към сърцето и остават в т.нар. памет на сърцето. Един голям поет казваше, че пътуванията му заместват четенето на книги. Аз обичам и двете неща. Всички срещи - и с новите страни, и с новите читатели и книги, ти дават нещо много ценно. А аз съм човек, който може да вземе от всеки един контакт полезното. Запомням случки, после си ги доизмислям. Тези срещи разработват наблюдателността, фантазията, разширяват нашия хоризонт. И всички пътища, водещи навън, водят навътре, събират се в теб, разширяват твоята същност.

- Какво пропускат непътуващите?

- Има много умни хора, но си стоят само със себе си, затворени в своята колба и тази им затвореност много им личи. Могат много да четат, да гледат филми, но в прекия досег с непознатото има много подробности, които няма как другояче да усетят. Цветовете, миризмите например в неидеализирания живот са една много по-добра школа за опознаване.

- Как се ражда литературата при твореца пътник?

- Когато пътувам, аз не мисля за литература. Пък и тя е достатъчно сериозно нещо, за да я оставим само на литераторите. Тя е човекознание. И като такова се формира от всички и от всичко. Всички хора участват в нея, като създават проблемите, ситуациите, които после влизат в различни текстове. А после, като ги четат и тълкуват, всички допринасят за вечното преливане между литературата и живота.

И тъй като няма по-голям художник от природата, от живота, аз изобщо не разчитам на литературниченето. Животът е голямата литература. Това, което се случва, което виждаме около себе си, надвишава всяко друго въображение. Другото е наша измислица, която изобщо не може да се сравни с действително случващото се. Ето, аз много обичам импресионистите, но природата е по-добър импресионист от Мане, Моне, Дега, Реноар. Затова, когато творецът пречупи видяното през своето съзнание, то в никакъв случай не става по-велико, а само по-човешко.

- Тогава, след като творецът е предварително обречен да губи в съперничеството си с природната красота, какво му остава?

- Ами просто да се вдъхновява от това, което вижда, но едва след като го е докоснал, опознал с ръка, с поглед.

- Пък и сетивата му също доста го лъжат и ограничават в това съперничество...

- Точно тук е въпросът. Талантливият човек има по-тънки сетива и може да откликва и забелязва адекватно на видяното.

- С тях ли се ражда талантливият човек?

- Той се ражда само с намек, че ги има, и ако се развият, те проработват. Но ако не се развиват, дарбата също атрофира.

- По този начин ли човекът може да помогне на красивото да се умножава. И тя може ли да спасява света?

- Красотата сама не може да се спаси, пък камо ли нас. Така че светът ще спаси красотата, но само ако човек съумее да стои пред нея с преклонение и ако се откаже да воюва с нея.

- Вероятно защото Изтокът има това преклонение, е много по-напред от нас?

- Да, защото Изтокът е едно духовно място, дало почти всички религии в света. В Индия имат 500 000 богове и много религии, но и те, и индийците не воюват помежду си, защото се чувстват много малки пред величието на природата и Вселената. Виждал съм хора в Индия, които, медитирайки, вероятно контактуват с далечни съзвездия. А ние изчерпваме познавателния процес само със земните си способи.

- Добре е поне, че творецът може да надвиши този контакт чрез въображение. Така добре казвате в свой стих, че колкото повече вървиш по черния кален път нагоре към снега, толкова по-нисък ставаш...

- Понякога стихът има това свойство да стига до зрънцето светлина в недостижимата истина. А дори и без да бъде творец, всеки естествен човек би могъл да се почувства малък пред връх Мусала или пък пред Черни връх.

- Талантът помага ли на едно подобно осъзнаване?

- Талантът помага на човека да разбере, че е само частица от целия този космически свят. Аз не съм религиозен в общоприетия смисъл на тази дума, но вярвам, че има един космически разум, който е много над нас. И всичко в него е закономерно подредено и нищо от случващото се не е случайно. Най-малко пък нашето съществуване. 

Затова трябва да си знаем мястото. Но въпреки че нямам мания за величие, ми се струва, че е добре човек да се почувства частица от това голямо величие.

Лияна ФЕРОЛИ
/вестник "Над 55"/