Любомир Михайлов е полковник, журналист, артилерист, главен редактор на вестник „Над 55”, баща на четири деца, в детството си поет, първият шампион и рекордьор на Врачански окръг в дисциплината 110 метра с препятствия, театрален талант, който за радост на днешните звезди, си остана на самодейната сцена, освен това запевчик на батареята като курсант и на бохемските компании сега. Към всички това бихме прибавили и още един важен детайл: От 5 ноември и през всичките следващите 12 месеца, полковникът от запаса ще е юбиляр. 75 години. Роден е в Костелево, Врачанско, още през миналия век. 1943 година, когато Втората световна война е в разгара си, а България е още царство. По онова време селските хора нямали навика, да се разкарват до Враца заради едно раждане, не им се кандилкало по каруците и затова вършили тези работи вкъщи.
- Господин полковник, какви са първите ви спомени?
- Баща  ми Михаил  бил  директор на училището, но през войната заминал на фронта.  През  февруари 1943 година, го пуснали за малко отпуска, колкото да ме направи.  Две-три години  по-късно се роди и брат ми.  Това го помня, защото този ден мъжете ни  изгониха от къщи. Баща ми ме качи на раменете си, стояхме навън и чакахме.  Така майка ми, бежанката от Македония Благородна, роди Петър. Шестнадесетина  декара земя беше цялото ни  богатства. Нищо  работа. Като дойде време да тръгвам на училище, с майка ми заминахме при дядо, който ни приюти в една стаичка на къщата си във  Враца.  В трапезариите сипваха на всеки от  американското кондензирано мляко, а ако имаш филийка, ще ти намажат  кокосово масло или пастет. 
След война винаги се раждат много деца.  Тази година в първи клас се събраха цели две паралелки. Учехме само от съветски учебници,  преведени на български. Американците  бяха лоши,  ние добри. Току- що се развихрила студената война. Непрекъснато съобщаваха за  заловени диверсанти, престрелки по границата.  Носеха се легенди за разбойнически чети, конекрадци,

но най-лошото бе,
че умря Сталин


На Червения площад в Москва през 1987 г., като журналист от в. “Народна армия”

 - Това се случва през 1953 година. Били сте на 10 години. Какво помните? 
- Прибирам се вкъщи и леля ми реве. Сталин  е мир, значи утре започва световната война, казва. Това  силно ме развълнува и написах  три куплета за смъртта на вожда.  Залепиха ги стенвестника. Цяла седмица стояхме на почетен караул пред бюста му.

- Вървеше ли ви в училището?
- Бях абсолютен отличник. До влизането в гимназията. Там ненавиждах математиката, но все пак завърших с отличен успех. Като гимназист практикувах най-гадната и трудна лекоатлетическа  дисциплина: бягане 110 метра с препятствие. На пистата във Враца обаче имаше само три препятствия, а бяха необходими десет.  Като отидехме на републиканското в София, където всичко си беше според правилата, треньорът ми каза: „Ако завършиш  състезанието, ставаш първият окръжен рекордьор”.  На стадион „Васил Левски” макар и със зор стигнах  до края  и така поради липса на конкуренти завоювах престижната титла. 

- Защо станахте военен?
- Ако имаше нещо, което да ненавиждам по онова време, беше армията. Исках да завърша Висшия институт за физкултура  или история. Четях много вестници . Правеха една анкета за международната политика. Питаха : „Кой е Патрис Лумумба, какво е ООН?” Бях най-добър, дори ме писаха във вестника. 
 По онова време вкъщи живееше на квартира един шашкънин, съкратен офицер.  Той пусна на баща ми мухата за военното училище: че било висше образование, инженер при това на държавна издръжка.

Ревах цяла нощ,
но кой ме пита

  Още на другия ден заминахме в  Коларовград,  днес Шумен. Един месец ни наблюдаваха, минахме медицински преглед.  Бяхме  хиляда души за триста места. Едно момче от Габрово  бе факир по математика, но зле по български. На изпита седнахме един до друг. Темата бе: подвигът на партизанката Сашка от едноименната  поема  на Веселин Андреев.  Дадох му да препише,  той ми подхвърли задачите. И двамата изкарахме над пет и влязохме. Приеха ме земна артилерия,  оръдейчик.  Станах инженер-лейтенант. И един прекрасен ден рейсът с 32-ма млади офицери спря  на площада в Грудово (днес Средец).


Като член на ръководството на Легия Раковски на първото честване на Деня на независимостта на България през 1990 г. в Храм паметника св. Александър Невски

- Това не е най-доброто място за военна служба?
- Центърът на града бе пълен с мъже и жени. Само за миг си помислих, че чакат нас... то и така излезе. Всичките бяха родители на момичета,  които чакаха да  вземат на квартира млади  офицери. Имаше един бай Янко Хлебаря. Всяка година чакаше. Омъжи и трите си дъщери за офицери. Едната стана генералша. Имаше си и номер:  Тръгне ли на лозето, непременно ще каже на квартиранта: „Ти наглеждай дъщерята!”

- Каква беше задачата, която имаше полка ви. Предполагам, че това вече не е военна тайна?
- През 1966 г. в Грудово военните бяха повече  от цивилните. Много войска. Беше огромен гарнизон с  четири поделения. Срещу нас беше 33-та пехотна турска дивизия. Задачата ми беше, като ни нападнат турците да удържим една седмица старопланинските проходи. Докато дойде Одеският военен окръг,  и Обединеният черноморски флот. После лесно. Те ще оправят работата. Всеки ден се говореше за  война.  Започна Суецката криза в Близкия изток и един месец бяхме на границата,  копахме окопи. 

- Вие сте артилерист,  ако при учение сгрешите нещо, резултатът може и да е фатален. Случвало ли се е?
- Бях стажант в Ямбол, стреляме на полигона в Ново село. Целиме някаква цел, батарейният командир обаче сгрешил, мерачът също и

снарядите падат
в отсрещното
 Седларево

един в училището, друг в стопанския двор на кооператива, трети в двора на една къща. От селото започват да реват - изтрепахте ни. Но сме имали щур късмет. Предния ден имало сватба,  в стопанството нямало никой, всички изпращали сватбарите, учителката пък се разболяла и прислужникът върнал  дванадесетте деца. Така историята приключи без жертви. Само с няколко наказания  и с парите, които офицерите събраха, за да платят  ремонта на покрива на училището.


В редакцията на в. “Нощен труд” предава опита си на стажантки

- Като млад офицер пък сте се срещнали с министъра Добри Джуров, как стана?
- Там ме назначиха старши офицер на 5-а 152 мм гаубична батарея. Като ме видя, че пристигам  батарейният  командир грабна куфара ми, за да го носи. Три години чакал заместник,  не бил излизал отпуск. Изчезна още на другия ден. Аз останах като в небрано лозе. Уча се от войниците. По време на дивизионното учение сме разставили оръдията на полето  и  отгоре  се появи един въртолет. Кацна и от него слезе  армейски генерал Добри Джуров.  Приближавам се до него и рапортувам:  „Другарю  министър, батареята  е готова  за бой”. „Можете ли да  откриете огън до десет минути”, пита. След малко бяхме готови. „Отлично Михайлов,  няма нужда да стреляте” - каза Джуров, после се качи на въртолета и отлетя.
От Грудово ме преместиха в ракетната бригада в Ямбол. Врагът ни бяха американските ракети на летище Чорлу, Турция.  Можехме да ги ударим и те нас.  После ме направиха комсомолски работник,  станах политически офицер. Веднъж ме викат на партийно събрание. Не съм партиен член, казвам, а и имам роднини в Америка. Като чу това офицерът, който ме е проучвал, щеше да умре: „Никакви роднини нямаш” - шептеше. След един месец вече бях член на БКП. Пишех дописки до вестник „Народен боец”, изкарах военна академия, а след един скандал в „Народна армия” уволниха двама души и ме извикаха. Станах заместник-шеф на международния отдел, а после главен редактор на изданието „Патриот”.

- Колко беше войската, когато бяхме във Варшавския договор  и колко е сега, като сме в НАТО. Бихте ли направили някои сравнения.
- В  Международния отдел на в. „Народна армия”, когато се налага, ползвахме данни на Лондонския институт за стратегически проучвания, нашите се водеха секретни. Според англичаните

нашата
войска тогава
е наброявала
146 000  души

По същото време турската е 600 000 плюс  160 000 жандармерия. Гръцката пък 120 000. Те и сега са си толкова.
След промените от 1989 г.,  тъй като нямаме пряка граница със страни извън  НАТО, американците, които освен това ни смятат изконен съюзник на Русия, решиха че трябва да ни бъдат извадени зъбите. Всичките  съседни държави имат много по-големи армии. Нашата  по списък трябва да е 25 000, ама казаха че има 5000 незаети мести.  И след Ньойския договор не сме били така разоръжени. 

- Какво представляват, ракетите, които бяха нарязани преди двадесетина години?

- Бяха последната дума на ракетната техника. Полкът се намираше в село Телиш, до Плевен. Резерв на главното командване. После стана бригада. Виждал съм фактурите, с които са купени и платени тези ракети на СССР. Всяка струваше, ако не се лъжа, около 80 000 лева на занижени цени, а една лека кола тогава се оценяваше на 5000 лева. 

- Какво може една такава ракета?
- Всичко, и не може да бъде прехващана. С далекобойността си от 300 км можеше да стигне до Истанбул.  Дълга е десетина метра, товари се на машина, която е с четири оси и всичките са управляеми. Товари се с кран. Бойните й  глави бяха три вида: Ядрени, химически и конвенционални.  Съхраняваха са в три тайни склада в Стара планина.  Тези ракети и сега  са на  въоръжение в  СССР. По  американските стандарти се наричат СС-23. Току-що бяха купени. 

- Защо се наложи да ги режем?
- По настояване не САЩ  и под натиск от Турция. Те дойдоха с готови номера и ги търсеха номер по номер. Някой ги е издал. И после почнаха да ги  режат. Но явно не си бяха свършили добре работата, защото един дивизион „Точка” в Кабиле остана и си съществува и сега дори мина на парада на 6 май.


Получава награда от МО за най-атрактивно поднесена военна тема в в. “Нощен труд”

 - Вие сте член на Клуба на запасните офицери от Ракетните войски и артилерията „Олимпий Панов”.  Болно ли ви е за това, което се случи, или разсъждавате  прогресивно?
- Нищо не ни е пречело да си ги имаме в състава на армията. Те са си за наши отбранителни цели. Нашето ръководство прояви тогава подлизурщина и криворазбрана принадлежност към западната демокрация. Имахме изключително подготвени войници, подбрани отличници. На полигона в СССР - Капустин Яр в Казахстан имахме само отлични оценки, всички останали грешаха. С ешелон се пътуваше до Волгоград и след това  до полигона. 
Сега чествахме 50-годишнината на първия, уникалния, единствения в света пуск от територията на собствената страна - никоя друга армия освен съветската не го е правила. Стреляше се от село Веселие, Бургасско, посока североизток, за да се получи километраж и падна в Черно море до Балчик, където бе заложена една стара баржа и нашите ракетчици я улучиха.  Това е  отбелязано с паметна плоча в Приморско на мястото, откъдето е изстреляна ракетата. 

- Струва ли си парата, която света троши за военни цели?
- Чу се, че Тръмп сключил договор  със Саудитска Арабия за 425 милиарда долара. Това са свърхмодерни самолети и зенитни установки, последна дума на техниката. Ако има мир и на световния военнопромишлен комплекс му паднат доходите, той веднага ще направи някоя  войница, ще създаде напрежение и пак ще си продаде оръжието. Никой, най-малко някакви хуманитарни подбуди могат да го спрат. 

На бойна мисия във Виетнам

От „Народна армия” ме изпратиха да пиша репортажи за Виетнам малко преди в Сайгон  да влязат частите на  освободителната армия на Хо Ши Мин. Прикрепиха ме към екипа на местния военен вестник „Куан дой нян зан”. Движехме се с каквото намерим: камиони, бронирани коли, джипове,  пеша. Американците, с изключение на няколко съветници,  вече си бяха отишли. Отсреща бяха само колаборационистките войски. Пред  очите ми американският  посланик се качи на  хеликоптера си и  излетя от  площадката на покрива на посолството. После кацна на  самолетоносача, който го чакаше в Сайгонския залив. Той беше последният цивилен янки, който си тръгна от Южен  Виетнам. 
След това Китай нападна Виетнам и вече като човек с опит, отново ме пратиха на фронта.  Това вече си беше война, а не учение и игра на войници. Бяхме в провинция Хуанглиеншон. Голяма група журналисти от цял свят. Командирът на  дивизията ни  сочеше позициите на  китайците. Изведнъж  зад мене нещо тракна. Обърнах се  и видях убит един японски оператор, още държеше  камерата. Улучил го китайски снайперист.   Беше на 29 години , Исао Факано,  срина се  на място. Сега има паметник там на централния площад на града. В момента, като го простреляха, командирът започна да крещи:  „Лягай под танковете”.  Паникьосахме се и толкова. Можеха да ме очистят. Тогава  дъщеря ми беше на  5-6 години. Петнадесет години тя - Благородна  ни бе единствена. После се роди Антоний. От него вече имам внук. А близнаците ми Христо и Васил вече станаха на 18. Завършват дванадесети клас. Когато се родиха, бях на 57. 

Едно интервю на Исак ГОЗЕС