На 20 октомври в отвъдното отлетя академик Антон Дончев. Това му се случва за втори път. Но завръщане вече няма да има. Години назад, след тежък инфаркт, писателят е преживял нещо, което по думите му е граничело с края. Такова било мнението и на лекарите.
В книгата му "Сказание за хан Аспарух, княз Слави и жреца Терес" всичко е описано най-подробно: "И тъй събудих се и бях жив. Е, разбрах, докато години и векове съм скитал изгубен в небесата, на моята земя е изминало само едно мигновение".
Мигновението на Антон Дончев на "неговата земя" продължи 92 години.
Днес никой не може да каже колко момичета през последните шестдесетина години са били кръстени Елица. Мнозина обаче, знаят защо. Наясно са с причината, накарала хиляди родители да изберат за новородените си красавици точно това име. Пренебрегвайки надеждите на бабите им.
През 1964 година един роман обсеби България. И въпреки че е все още в Христова възраст, авторът му за часове се превръща в жив класик... Дотогава той е отказал престижния пост на съдия във Великотърновския съд, написал е "Сказание за времето на Самуила", което нито едно издателство не иска да напечата и се е сдобил с някоя друга болест, и доста повече дългове.
Все пак, с триста зора и доста чакане, през 1961 година "Сказанието..." вижда бял свят, а изненадващо Съюзът на българските писателите отваря тежките си врати пред дебютанта и добавя към този жест и награда.
Малко след това двама големи наши писатели - Емилиян Станев и Стефан Дичев - отказват да пишат роман за похамеданчването на помаците. Изборът пада на младия Дончев и насред една непрогледна нощ /тока в селото угасва/ в Момчиловци авторът и музата му се виждат за първи път. Миг и тази среща ще роди едно от най-обичаните произведения на съвременната бълтарска литература.
Тогава Дончев дори не подизира, че ще дойде ден книгата му "Време разделно" да има 32-ро издание с общ тираж около милион екземпляра и че ще бъде преведена на 32 езика.
В онази тъмна вечер той чува само името на героинята си: Елица и вижда приказна жена, с дълги пуснати коси и облечена в стигаща до босите й нозе бяла риза. Тя сякаш не стъпва на тревата, лети, а отблясъците на свеща, която носи, озарява красотата на лицето й. С този образ в съзнанието и 75 лева командировъчни в джоба, бъдещият академик потъва отново в дебрите на Родопите, скита, рови се в библиотеките и трупа онова, което трябва да превърне в думи, страници, "Време разделно".
През зимата на 1963 година, в една тясна стаичка на хижа в Пампорово, почти на хляб и вода, заради болните си язва и бъбреци, авторът започва литературното си свещенодействие. 41 дена по-късно е поставена последната точка. Свидетелствата, които академикът пази, като скъпа реликва, и които навярно ще станат експонати на неговия музей, са: наръч остатъци от моливите, с което и писал, и едно тефтерче, на чиято последна страница четем: "Разказ на Венецианеца" - 5 листа. С това завърших романа "Време разделно", 365 страници. "Датата е 23 октомври 1963 година, петък".
В духа на родните литературни нрави, книгата на почти неизвестния автор с нищо не развълнува мастите критици. "Дончев написал роман", коментират... И толкова. Реакцията им е равнозначна на оценка. И тогава един мощен глас кара равнодушните капацитети да се услушат и млъкнат: "Антон Дончев е създал голяма книга", гърми гласът на Николай Хайтов. Такава е историята, но тя не свършва дотук.
На звука на фанфарите, който се носи главно отвън, приглася и родната завист. Дончев е обвинен, че е написал романа по поръчка. С негова помощ властта цели да оправдае възродителния процес сред помаците. Той, разбира се, отрича. "Никакви поръчки не съм изпълнявал", казва.
Американците и Ървин Стоун не се интересуват от родните сплетни и номинират "Време разделно" за най-добър исторчески роман на годината в САЩ. Дотогава няма чужденец, който е заслужил тази чест. Поканата, изпратена до София, обаче, е скрита и не стига до човека, за когото е предназначена. Антон Дончев не присъства на събитието. Ефектът от това разбира след години. На един прием задокеанският му издател категорично отказва да седне на една маса с него. Казва му само, че с отсъствието си на награждаването на отличените, е съсипал бизнеса му.
По-интересна е филмовата съдба на шедьовъра на Дончев.
В Лондон политемигрантът и виден интелектуалец Петър Увалиев превежда двадесетина страници на италиански и английски, прави кратко резюме на книгата и я изпраща на съдружника си в компанията "Бризж филм" Карло Понти. Колелото се завърта мигновено. Дейвид Личн, вече заснел "Доктор Живаго", е избран за режисьор на бъдещия филм. Севда ще е съпругата на Понти, самата София Лорен, а Манол - холивудската легенда Антони Куин. Лоурънс Оливие пък тръби по радиото, че иска да е Караибрахим.
Звучи като фантастична приказка, но не е. Защото договора е подписан и гласи, че Антон Дончев, заедно със създателя на сагата "Октопод" Енео де Кончини, ще бъдат сценаристи. Те даже се захващат за работа.
Но какво планират италианците е едно, а какво мислят комунистическите ни идеолози - съвсем друго. Централният комитет казва: "Не. Две години по-късно самолет на "Парамаунт" каца на столичната аерогара. Маститият директор на компанията Дино де Лорентис, на когото рядко някой отказва нещо, този път си тръгва с празни ръце. Амбициран той вади най-силната си карта - парите. Предлага на Дончев хонорар за сценария в такъв размер, че с него той може да си купи пет апартамента на Ботуша. Трябва обаче, да остане в Италия. Да стане невъзвръщенец.
Отговорът е само лека усмивка, която красноверчиво говори: Никога.
Междувременно интерес към филмирането на романа проявяват и американци, и руснаци. Големият Сергей Бондарчук е сигурен, че ще успее да направи пробив. Но не... Властта решава: Филмът ще се снима от българи, у нас. Антон Дончев предлага сценарий, но той е отхвърлен. Пише се нов, тайно от автора на романа.
След закритата прожекция на лентата той си тръгва без коментар. В мащабна анкета "Време разделно" е обявен за най-добрия филм в стогодишната история на българското кино... Антон Дончев приема новината като чужд. Без вълнение. "Това не е моят филм", заключава.
Дончев, наред с Пенчо Славейков, е най-близко от всички български творци, чието име се чува по повод Нобеловите награди. Причината е, че двамата са предложени не от София, а от шведите. Следва история, която класикът разказваше с горчива усмивка.
По повод номинациите от Стокхолм пристига авторитетен член на Нобеловия комитет. Задачата му е да се срещне с българските кандидати. С него е далеч по-младата му съпруга. Домакините от София са любезни, показват на чужденците красотите на България, глезят ги. В един момент обаче, шведката подхваща флирт с нашенски красавец от охраната.
Внезапно върналият се в хотела съпруг ги хваща в доста любвеобилна, неотговаряща на статута им, поза. За да се спаси от конфузното положение, красавицата започва да крещи, че я изнасилват. Гостът не е на себе си. Вие, българите, не заслужавате нищо - отсича той и си тръгва.
До днес България, за разлика от всички балкански страни, все още няма Нобелов лауреат. А Антон Дончев, без съмнение, заслужаваше престижната награда... Тя би била достоен венец на всичко, което той е сътворил и оставил на нас, съвременниците му, и на поколенията.
Исак Гозес
