Отиде си един голям актьор и добър човек. Пламен Сираков беше чужд на суетата, светските пушилки и звездните болести. Не знаеше колко роли е изиграл нито в театъра, нито в киното. Не съм ги броил като млад, казваше, сега вече е късно.
Преди седем години го порази тежък инсулт. Възстанови се, но не се качи повече на сцената. Страхуваше се, че страстта и емоцията, с които гореше във всяка роля, могат да го довършат за миг. Обмисляше идеята да опита в режисурата. Искаше да напише и книга за живота си. Но годините на тази земя все не стигат, за да се направи всичко, което си е наумил човек.
Така се е случило, че по пътя към сцената и екрана младият Сираков е трябвало да направи два много остри завоя, които за малко да го отклонят от мисията, която съдбата му е набелязала. И тогава го заливали аплодисменти и скандирания “Браво!”. Но те не били за актьора, а за талантливото вратарче на юношеския отбор на ЦДНА, окичил се с титлата републикански шампион. И изведнъж всичко секнало. Талантът изчезнал. Защо? Кой да знае, че червеният картон бил вдигнат от баща му, с ясната формулировка: “Ще ставаш или спортист или човек!”.
Младият Сираков избира да бъде човек, мебелен инженер и студент в Лесотехническия институт. Редом с това играе във всяка самодейна трупа, която се изпречи на пътя му, и редовно кандидатства във ВИТИЗ. С лекота стига до последния кръг, там го късат и всичко започва отначало. Но неуспехът не е в състояние да откаже бъдещия дизайнер от намерението му да стане артист. Той запазва хладнокръвие, не пие отрова като Ромео, не си реже ухото като Ван Гог и не стреля по професорите за това, че не го оценяват
Той просто чака поредното лято, за да застане отново пред комисията. И така четири години! Накрая професор Сашо Стоянов се оказва прозорливият благодетел. В класа са още днешните звезди Пламен Марков, Ивайло Христов и Атанас Атанасов, Аня Пенчева и Кирил Варийски, вечна му памет.
Дебютът на младия актьор е във врачанския театър. Може да се каже успешен. Но екшънът (каква хубава българска дума!) тепърва предстои. Пламен Сираков е акробатът в постановката на Елена Цикова “Сън в лятна нощ”. При това не другаде, а в Националната опера. Всичко като че ли е измислено само за него. Той върви по въже, прави сложни трикси и пее като Павароти, въпреки че не знае нотите. Но според него музиката е математика, а в Лесото той доста е наблягал на нея.
И изведнъж, неочаквано върху екипа се стоварва тежък удар. Режисьорът иска актьорите да играят по бельо. Сираков, слаб и елегантен, е във възторг. Местните оперни асове, които предната вечер са носили царските одежди на Борис Годунов например, обявяват, казано на съвременен език, гражданско неподчинение. В крайна сметка побеждава постановчикът и спектакълът е сензация.
Остарях на бара - смееше се Пламен
И то заради “Нищожно количество болка”, в който играе с Георги Кадурин. Постановката на “Театър 199” има такъв успех, че известният драматург Марио Фрати плаща залата “Миранда”, за да видят българите. За сведение, тя се намира на прочутото нюйоркско авеню “Бродуей”. Три вечери възторжената публика аплодира гастрольорите от София. Няма и едно празно място. Коренно различна е картината в самолета на връщане. Празни места колкото щеш. Защото целият екип: балерините, млади студентки от ВИТИЗ, барабанистът - хипар, дори режисьорът избират свободата. Връщат се само Сираков и Кадурин.
По-късно историята е продължена под името “Късмет по дяволите”. На барабаните този път е Христо Йоцов, а Сираков по традиция си остава зад бара.
Нека се върнем към едно от последните интервюта, които взех от големия актьор малко преди съдбата да го раздели със сцената.
- Казвате ли си понякога - съжалявам, че не станах инженер?
- Да, казвал съм си. В трудни моменти. Блъскам си главата: Защо не станах дизайнер?! Защо не завърших това Лесо?! Ето, приятелите ми са директори на мебелни заводи - маси, кабинети, а аз се хвърлих в духовната сфера. Животът е прекалено материален. Хората първо питат какво ще вземат, а после какво ще правят. Нашата радост е да раздаваме таланта си. Доколкото го имаме.
(За участието си в пиесата “Голямото чистене” на Сатиричния театър, където си партнира с Катя Паскалева, Сираков получава награда за постижение на млад актьор. Малко по-късно обаче, през 2000 г., той е уволнен.)
- Защо?
- Започна първата театрална реформа. Всички артисти бяхме освободени. Тръгнах си след шестнадесет години в Сатирата. Там остана и другата роля, която ми е донесла най-голяма радост - на Големанов.
... Задачата му в тази постановка се усложнява от факта, че непрекъснато го сравняват с Калоянчев, който играе Големанов в четиристотин представления. Той самият коментира играта на по-младия си колега съвсем кратко: Браво, много добре! Давай напред...
В спектакъла култовата роля на баба Гицка, прославила преди това Стоянка Мутафова, се играе от Невена Коканова. Но публиката и нейното мнение е едно, съдбата на артистите - друго, а висшите държавни съображения трето - което не се интересува от другите две. Поредната театрална реформа изхвърля плеяда големи актьори на улицата. Изпращат ги с подигравателното: Ще се оправите. Не може такива като вас да не се оправят.
Осем години без работа. Обикаля провинциалните театри. Говори с директорите. Предлагат му нещо. Понякога отказва, въпреки че е без лев в джоба. После се връща в Сатиричния театър.
През годините Пламен Сираков е играл в около петдесет филма. Първият е “Жълто”. След това “Мярка за неотклонение”. Режисьор е Мая Вапцарова, а той заедно с вече известния си колега Иван Иванов са двойка изнасилвачи, които накрая убиват.
После идва 1968-а и филмът “Скъпа моя, скъпи мой”, за който Марияна Димитрова е номинирана за главна женска роля на кинофестивала в Западен Берлин.
“Камерата или те обича, или не. Ако обектът не е интересен, преминава през него, без да го забележи”, казва Сираков.
- А вас обича ли ви?
- Сигурно, след като съм снел толкова филми.
- А какво не можахте да изиграете?
- Един руски театър представи “Барон Мюнхаузен”. Това е моето нещо - казах си. Страхотно ми се прииска да го изиграя. Мечтая за спектакъл с много циганска музика. Да има танци, страсти, любов до смърт.
... Казват, че това, което не се е случило тук, на земята, може да се случи горе. Едва ли в небесния театър има реформи, уволнения, съображения и други земни работи. Но “Барон Мюнхаузен” със сигурност има. И ти пожелавам, Пламене, този път да го изиграеш. Така, както само ти можеш.
Светъл път, приятелю!
Щрихи от биографията♦ Пламен Сираков е роден на 5 юли 1952 г. в София. Завършва актьорско майсторство във ВИТИЗ “Кръстьо Сарафов” през 1980 г. в класа на професор Сашо Стоянов. Кариерата му започва веднага след дипломирането - първо в Драматично-кукления театър във Враца, след това в Националната опера, в театъра в Пазарджик, както и на сцените на Сатиричния театър и Театър “София”. ♦ Актьорът оставя ярка следа и в камерното пространство на “Театър 199”, където участва в емблематични постановки, като “Подземният” от Христо Бойчев, “Нищожно количество болка” по Джак Керуак и Чарлз Буковски, “Porno (Порно)” от Марио Фрати и “Един Буда, когото ще молите за още...” по Буковски. На Стената на славата пред театъра е монтирано пано с отпечатъци, послание и шарж на Пламен Сираков. Почитателите му го познават и от множество телевизионни и филмови роли. Освен в киното и театъра е участвал и в цирково представление, естрадни шоупрограми и радиопредавания. Има издадени две грамофонни плочи с приказки. ♦ Отиде си на 7 април 2025 г. на 72-годишна възраст. |
Исак ГОЗЕС
