Ин мемориам: Преждевременната смърт е убийствена човешка драма

Сякаш за да ни убеди докрай, че не беше най-хубавата година, 2020-а побърза да прибере в последните си дни не един и двама известни българи. Няма да изброявам всички, пък и честно ли ще е спрямо онези незнайни покойници, за които страдаха само най-близките им, тоест за така наречените обикновени хора, които никак не бяха малко. Ще спомена една личност обаче, пъстра и неординарна, харесвана или не, но безспорно ярка и различна от всички нас.

Става дума за художника Иван Георгиев Николов, известен с псевдонима Папа Жан. 

Той не успя да пребори COVID-19 и в навечерието  на Рождество си отиде от нашия свят, отнасяйки със себе си част от колорита, благородството, лудостта и усмивките му. Той наричаше себе си Маестро, Академик, Професор, Принц, често беше на ръба на скандалното, беше авангарден художник, поет, писател, философ, режисьор и още много други роли като творец. И това не е всичко - бил е социален служител, бетонджия, залесител, икономист, галерист, природолечител (академик от академията на руската лечителка Джуна). А и чисто човешките му качества никак не бяха малко - готов да помогне на всеки, който има нужда от помощ, раздаващ се без остатък, умеещ да обича и да бъде приятел.

Признавам, първите ми разговори с него преди години оставиха в самата мен едновременно и малко смут, и безкраен интерес, но понеже съм от хората, готови да приемат всеки с неговите странности и да се поклонят на таланта във всичките му форми, нямаше как да не бъда очарована. Не е възможно да се върна към всичко, което успя да “забърка” на този свят Папа Жан, но едно е сигурно - той обичаше страстно и безрезервно живота. Затова и досега се чудя защо още при първата ни среща преди десетина години, когато художникът беше малко над 50-те, сме говорили и за... смъртта. Думите му днес, когато вече го няма, звучат особено вълнуващо:

- Смъртта е неизбежност, който се е родил на тази земя, ще доживее смъртта. Но преждевременната смърт просто наистина е убийствена човешка драма. Защото това е нелепост. То е като на война - или ще умреш, или ще убиеш. Човешкият живот е дотолкова живот, доколкото свърши последното дихание.

Бидейки философ и мъдрец, обаче художникът призна, че не това е нещото, което може да го нарани най-силно.

- Аз често плача, не толкова за трагедията и смъртта на близки хора, защото все по-често се случва това, но може би заради неразбирането, когато погрешно си обвинен и трябва да се защитаваш. Защото ние, известните хора, сме най-атакувани. Всеки може да те обвини по много несправедлив начин и да каже - ти си такъв или онакъв. Това е най-голямото ми вътрешно страдание, че тези хора не могат да се явят пред мен, за да ги смачкам като гниди. Обвиняват, без да си виновен. Това е най-страшното. Затова човек стиска зъби, скърца и плаче.

Това е най-голямото ми страдание. 

От дете съм лидер, не е имало един миг, в който да не съм бил лидер. В боевете никога не съм се давал на никой, винаги съм побеждавал. Не само в детските игри, но и в боевете за жените винаги съм печелил, не съм имал загуба в живота си. Бог някои неща ми е дал, други ми е взел...

През годините стотици бездомници бяха погалени от щедростта и благотворителността на Папа Жан, някои дори приютяваше в дома си през зимата. В големия студ по 7-8 човека, макар че ателието му в столичния квартал “Младост 2”, в което живееше, не беше голямо. За това художникът имаше своето простичко обяснение:
- Според мен радостта на живота е да печелиш и да раздаваш... Не мога да живея, ако не го правя. 

Човек не може да има целия свят, трябва да даваш на хората

На всякакви места съм давал - случайни, неслучайни... Това е животът - всичко трябва да е много красиво. Не мога да приема това - да спестяваш, да трупаш, да имаш 100 апартамента... Така наречените материални хора за мен не представляват никакъв интерес. В днешно време малко останаха благородниците, които могат да направят нещо за теб, да ти помогнат. Озъртам се като Диоген с фенера, за да търся истински благородния човек, но много трудно вече го намирам. Всичко е затворено в един меркантилен свят, в една себичност, вътрешна потребност да трупат, да имат... Аз толкова много милиони съм похарчил, че...

Истината е, че само на 20 години, още студент с името Иван Николов, той забогатява. Историята е проста и трогателна.

- Около година се грижих за един старец - Коста Халачев. Макар че бях заплашван от наследниците му, дори искаха да ме убиват, той остави богатството си на мен. Пък аз впоследствие загубих баща си, отиде си млад от този свят. Затова съдействам на много хора да бъдат настанени в домове, издействах на някои пенсии, помогнах им да бъдат устроени достойно за старините си.

Много е страшно да остаряваш в България 

За жалост, всеки върви по този път, няма как, неизбежно е. Познавам хора, които дори децата им не ги поглеждат. Човек не може да има целия свят, трябва да даваш на хората. На всякакви места - случайни и неслучайни, съм дарявал свои картини... Ако ние не променим света към добро, наистина ще загинем, защото тези световни катаклизми, тази злоба и самовлюбеност са пагубни за човечеството. Вярвам, че изкуството е нещо, което ще спаси хората. 

Помня, че се изкуших да го попитам: 

- И все пак кое свое не би дал?

- Не бих продал душата си и честта си. Бих умрял, но тях бих запазил!

... Макар че едни от най-изкушаващите теми за таблоидите, свързани с Папа Жан, бяха скандалите, жените, браковете му, сексът, приятелството му с Иво Карамански и голият портрет, който му нарисува, или пък това, че лично Силвестър Сталоун си купи от него картина за 300 хиляди долара, ми се ще да ги подмина. 

Затова пък ще припомня нещо, което не беше толкова известно и жълто. Неговите корени. И не от страст към биографичното, а защото именно с тях художникът ми обясни своето неутолимо желание да помага на другите.
- Ами това е добродетел, аз съм наследник на Орфей, цялата ми рода са от Родопите, от Хвойна. Дядо ми е един от първите строители - едни от първите мостове са на моя дядо Иван по пътя към Смолян. Уникален човек. Другият ми прадядо пък е от първите гайдари, дядо Петко. Правил е гайди. Може би е любопитна подробност, но дядо ми на 86 години е направил баща ми, а баба ми го ражда на 55 години. Родила е жената и е отгледала сина си. 

Може би генетично са свързани нещата. И майка ми беше много трудолюбив човек и изключителна жена. През целия си живот (имаше около 40 и няколко години трудов стаж) е работила по 2 смени, по 20 часа на денонощието, за да може да ни издържа, да ни изучи. Уникална жена. Тя работеше като технолог в консервен завод. Аз съм от такова тесто замесен, че няма нещо, което да искам да направя и да не мога - каквото измисля с мозъка и хвана с ръцете, го правя.

Уви, Папа Жан така и не успя да остарее. Този път загуби играта, сядайки “На покер със смъртта”, както нарече една от своите книги. И ми се ще да завърша този спомен с думите на художника Емил Белев:
“Светъл небесен път, Принце! Изгубихме една ярка и артистична личност, но великите му творби остават вечни. Съболезнования на близките! Поклон пред паметта на Папи!”. 

Любопитни щрихи към портрета: