Ивайло Герасков: Харесвам си живота, който живея

Разговорът ми с актьора върви гладко - забелязвам, че говори с лека самоирония и рядко използва думата “аз”. Освен да подчертае на няколко пъти собствената си леност. Във филмите, в които съм го гледала, изобщо не мързелува - и на бой налита, и бързо се пали. В началото си мисля, че ме пързаля, но не е така - не отклонява въпросите, не се прави на звезда. Вярно, започваме като пинг-понг, но после “уцелихме ваксата”- и двамата. Ще забележите, че в първия и в последния му отговор водеща е думата “ведро”. Както и да я използва, няма как да не усетя, че съдбата ме е срещнала с ведър човек - който е подредил живота си, обградил се с верни хора и за никъде не бърза. Така де - животът няма второ теглене, все някога ще свърши. Важното е тук и сега.

- Какво ви мотивира да станете от леглото в такава дъждовна сутрин?

- Не ми е нужна мотивация. Режимът ми е един и същ от години. Не е и въпрос на дисциплина. В общи линии животът ми върви доста скучно. Така че няма нещо кой знае колко ведро, което да ме мотивира. 

- Ако трябва да опишете живота си в 1-2 изречения, какви ще бъдат те, освен скука?

- Знаете ли, с възрастта идва някаква летаргия, която хич не е хубава. Животът ми е като на всеки човек на тази възраст... Не, не всеки - познавам много по-мотивирани хора от мен. 

- Каква е мисията на хората на изкуството - да будят или да бунят народа?

- Би трябвало да го будят. Мисля, че това е много по-благородно.

- Обичате ли си професията?

- О, да. Професията е това, което ме държи.

- Това ли беше първият ви избор?

- Да, аз съм я избрал още като дете. 

- Ако не бяхте станали актьор, с какво щяхте да изхранвате семейството?

- Не знам, не съм се замислял. Знаех, че това е моят път. Но майка ми беше роден артист, въпреки че не беше професионална актриса. Смятам, че тя беше много по-добра и от мен. Тя беше роден талант - и над 80 г. знаеше цялата “Грамада”на Вазов наизуст. Беше страхотна и явно оттам дойде заразата. 

- Лесно ли приеха избора ви? Обикновено да си имаш инженер, лекар вкъщи е по-престижно.

- А, в този смисъл баща ми искаше да се занимавам с история и философия, какъвто беше той. Той имаше две висши образования и от малък ме занимаваше сериозно с това. Но майка ми винаги е искала да бъда артист. И тя победи. Но пък философският поглед върху нещата много ми е помагал на сцената. Винаги съм се опитвал да анализирам малко по-сериозно нещата. Така че явно това, с което ме е заредил баща ми, ми е вършело работа.

- Докъде се простираше професионалната ви амбиция?

- Сигурно това е една от големите ми грешки - винаги съм бил, да кажем така - недостатъчно амбициозен. Винаги съм се пускал по надолнището - каквото ми се случи, това. Никога не съм се борил за абсолютно нищо. Така е било цял живот. И може би това е бил верният подход - да не натискаш, защото Господ си знае работата. 

- И ви се получаваха нещата?

- Да, да. Имал съм късмета да работя с едни от най-големите (за мен) режисьори: Димитър Гочев, Бог да го прости, и Елена Цикова. Когато отиде в Германия, Димитър Гочев ме покани, като твърдеше, че там няма актьор като мен, че ще имам много сериозна кариера. Бях изправен пред трудно решение. 

Това означаваше да изоставя семейството си за дълго време, не знаех грам немски. При всички случаи щеше да е трудно, а аз съм, както казах, човек, който гледа да не му е трудно, отказах. И не съжалявам. 

- Една жена, един театър - такава вярност не е характерна за вашите среди...

- Както вече казах, винаги съм гледал удобството. Така ми е удобно. Невинаги е добре, по-лесно и комфортно ми е. 

- С кой партньор ви беше най-трудно, а може би и най-интересно на сцената?

- Няма да забравя първата ми среща с Константин Коцев, Бог да го прости. Той беше наистина много труден човек - недоверчив. Докато ме приеме, беше ад. Той се беше напатил в Сатиричния театър. Всеки път когато имал монолог, колегите около него започвали да се правят на маймуни, да разсейват зрителите. Когато започнахме репетиции, беше страшно - в момента, в който помръднех вляво или вдясно, чувах: “Не мърдай!. Беше много страшно като начало. Докато видя, че аз не съм човек, който ще се бори да го надскочи. 

Така от трудност, нашата връзка премина в любов

След това имахме и други представления - както се казва, той си ме избра. 

- Казвате, че сте голям инат. Това помага или пречи в професията?

- О, пречи! Случвало се е да споря с режисьора как трябва да изиграя нещо. Правя го със съзнанието, че това е точното нещо. Докато режисьорът има поглед върху цялата пиеса и гледа в перспектива. Много често моят инат ми е вършел лоша услуга. 

- А лесно ли се палите? 

- О, много. Но това е въпрос на темперамент, на характер. Лесно се паля и това не е много хубаво. За сметка на това ми минава бързо и бързо забравям. Не съм злопаметен, а и с възрастта все повече разбирам колко е глупаво това. Променям се с времето, естествено.

Със съпругата си Милена Живкова

- Има ли истинско приятелство в театралните среди?

- Да, има! Аз поне имам няколко. Единият вече е покойник - Иван Иванов, останаха ми Любен Чаталов, Петя Силянова. Това са приятелства до гроб. 

- Разпознават ли ви все още на улицата?

- Ами да. Случва се - има все още бабички, които ме помнят. Шегувам се. Има и по-млади хора, които са гледали филмите, в които съм участвал, или телевизионните сериали - още ме помнят.

- Изпадали ли сте в опасни ситуации по време на снимки?

- Да, случвало ми се е. Даже имаше ситуация по време на снимките на един американски филм, която ми се отрази много зле. Трябваше да заснемем бой с един от братята Болдуин - Стивън. Температурата в халето беше над 40 градуса. Аз бях облечен със зимен неопрен, а Стивън - по тениска. Започва боят и аз получих топлинен удар. Направих се на юнак и продължих. На другия ден със същия костюм трябваше да се гмуркам и получих паническа атака, която ми се отрази много зле. И до ден днешен се случва от време на време да се будя и да не мога да дишам. 

- Имате ли вреден навик, с който губите битката?

- Първо - битки не водя (смее се). Най-вредният ми навик е може би това, че ставам късно. Обичам да спя поне до 10 часа. 

- Има ли нещо, което бихте искали да промените в себе си в някой следващ живот?

- Може би да не съм чак толкова мързелив. Но пък какво е мързел? 

Да, не искам да излизам от зоната си на комфорт, но когато работя, аз работя на 200%

Там няма никакъв мързел, напротив - когато работя, ставам супер амбициозен - към себе си най-вече. 

- С какви изпитания се сблъскахте в първите тежки години на прехода?

- Всичко зависи от изискванията на човек. А моите изисквания са, да кажем, скромни. Никога не съм бил зависим от това колко пари имам. Един жизнен минимум ми е бил достатъчен. В общи линии винаги съм имал чувство за достатъчност. Пък и човек забравя през какво е минал. Дори да е имало нещо по-тежко, с времето го изтрива. 

- Интересувате ли се от политика? Следите ли новините?

- О, да, това е болест на целия народ, като гледам. Това е доста тъпо и се хващам колко съм отъпял в тази посока. Че се вълнувам от неща, които, първо, не зависят от мен, второ - виждам, че кой знае каква промяна няма да се случи с живота ми и с живота на хората

И въпреки това се тръшкам за глупости! И споря с телевизора, при това доста грубо. 

- Ако целият свят е сцена, какво мислите за днешните главни герои?

- Това са много лоши епизодици!

- Какво трябва да се случи, за да се оправи България?

- Това “да се оправи”не ми е много точно. Ние не живеем в някакъв ужас, както се опитват всички да ни убедят. Животът ни е доста приличен, не е кой знае колко страшно всичко това, което ни заобикаля. Според мен това се помпа доста от един куп политици. Да го кажа така - аз по някакъв начин си харесвам живота, който живея. 

- Можете ли да сравните своето детство с това на днешните деца?

- Това е много субективно нещо. Винаги личното детство е най-хубавото. За моето хубаво детство са допринесли моите родители. Те са ми дали толкова богато на изживявания детство, което аз не съм дал на моя син. Тук нося голяма вина. Осъзнавам, че съм ощетил сина си. Мислил съм си за тези неща, но твърде късно. 

- Как са разпределени ролите в семейния ви театър?

- Живеем доста хармонично. Всеки обича и уважава другия, с каквото може, винаги помага. Всички сме артисти, но не се е случвало някой да пречи на другия или егоистично да предпочете себе си, дори напротив. 

- Какво ще пожелаете на читателите на в. “Над 55”?

- Няма да съм много ведър. Няма да ги убеждавам, че с годините животът става все по-хубав. Пожелавам им в съзнанието си да останат малко по-млади! Това е може би някакво спасение...

Мариана ПИЩАЛОВА