Визитката на Калинка Вълчева е толкова богата, че изпитвам обяснимо притеснение, когато се обаждам с молба за интервю. И не мога да повярвам на късмета си. Никакви “Обадете се утре”, никакви превземки. Докато се подготвям за разговора, разбирам, че толкова наситен творчески и житейски път няма как да се събере на една вестникарска страница.
Но няма как - Славеят на Добруджа ми е дала зелена светлина и диктофонът няма търпение да се включи.
- Започваме с най-хубавия въпрос - много или малко са 82 години?
- Ох, какво да ви кажа - и малко, и много. Но аз съм доволна и благодаря на Бога, че ме е запазил жива, здрава, жизнена.
Не съм се предала, не искам да се предавам, все още съм в добро здравословно състояние.
- Как бихте описали пътя си към сцената?
- Да ви кажа, пътят ми към сцената не беше лек. Откакто се помня, все пея. Аз съм се родила с музиката, с песента на мама. Всички в рода ни пееха, свиреха и играеха. Пътят ми беше понякога трънлив, но аз се опитвах да вървя, пробивах, прокарвах си собствена пътека и никога не спрях. Когато ме приеха в ансамбъла на радиото, плаках от радост, защото това беше моята голяма мечта. След това започнаха записи, снимки в телевизията, концерти и много пътуване. Пътят ми не беше лесен, но аз успях и съм доволна.
- Каква е тайната на творческото ви дълголетие?
- На първо място - талантът, който Бог ми е дал. И най-важното - не съм спирала да пея, работя непрекъснато. Ако спра за малко, гласът ми става по-ленив. Затова трябва непрекъснато да пея, да не спирам.
- Бавните ви песни разплакват, бързите - усмихват. Вие кои предпочитате?
- И едните, и другите са ми любими, интересни са ми. Когато ги пея, все едно разговарям с хората, опитвам се да ги убеждавам в това, което им пея. Опитвам се да ги накарам да се вслушат в това, което им пея. За мен всяка песен - бавна или бърза, е една много добре нарисувана картина. Или много добре написан разказ. И аз се старая, доколкото мога, да ги рисувам и да ги разказвам чрез гласа си. И да накарам хората да вникнат и в съдържанието на песента. С всяка песен аз съм различна, пренасям се в друг свят.
- В свои интервюта говорите за “чисти” народни песни. Какво разбирате под “чисти”?
- Това означава да няма никакво вмешателство. Защото в последно време младите изпълнители започнаха да вземат от Гърция, от Турция, от Румъния, от къде ли не, правят някаква мешавица и ги наричат свои “авторски” песни, “модерни” песни
Няма такова нещо! Няма “модерна народна песен”. Ние сме бдели над песните, пели сме и сме ги запазили такива, каквито ги е пяла българката през годините. Пазели сме тези песни като орлици, като очите си. Затова държа, ако пеят мои песни, да ги пеят така, както аз съм ги изпяла. Това са истинските хубави народни песни, хубавата оркестрова музика - както са я свирили истинските майстори. А сега само се надбягват, има една гоненка - няма какво да чуеш, няма музика за слушане.
- Наричат ви “Славеят на Добруджа”. Откъде тръгна това?
- От Радио “София”. Още като ме чуха, и казаха: “Това е, това е славеят на Добруджа”. Казаха още - “Роди се втората Вълкана Стоянова”. Както сега Петя Панева пее моите песни едно към едно. Даже се чудя - аз ли съм, или не съм аз. По същия начин пее и едно друго мое момиче, което много обичам - Мария Стефанова.
- Издадохте книга за живота си, дискове с любимите ви песни, сборник с повече от 700 песни. Как успяхте в това трудно време?
- Ох, ами ако ви кажа, че някъде около 5 години съм работила за тези неща?! Реших, вместо всеки път да разказвам откъде съм започнала, от кого съм учила песните си, кое как е било, да опиша творческия си път в книга. А сборника реших да издам, защото не искам един ден като си замина, да отнеса със себе си това богатство. Мисля, че досега такова нещо не е правено. Записах по един куплет от всяка една от тези 738 песни. Благодарна съм на Живко Желев и Петър Петров, които през цялото време бяха с мен в студиото. Всяка песен е нотирана, придружена от текст и QR код. Който иска - да слуша и да учи песните. Доволна съм, че оставям някаква диря след себе си.
- С какви чувства си спомняте годините като солистка в “Мистерията на българските гласове”?
- О, това бяха едни чудесни години - с чудесни изпълнители, прекрасни музиканти, големи гласове, гласовете на България. За съжаление, много от тях вече не са сред живите. Където и да сме пътували, залите бяха препълнени, хората ставаха на крака. И тогава Марсел Селие представяше нашия хор: “Това е мистерия на българските гласове”. За съжаление, вече ги няма тези натурални, чисти, хубави гласове.
- Успяхте ли да създадете приятелства с ваши колежки певици?
- Всичките ми колежки са и добри приятелки.
Аз не съм дребнав човек, не съм интригант, който да се занимава с клюки
Всички ми се доверяваха. И сега от време на време се чувам с тези, които останахме.
- Как вирее една народна певица в чужбина?
- И в чужбина не съм се разделяла с българската народна музика. Съпругът ми беше музикант - свиреше на мандо-чело, много хубав инструмент, между виолончело и китара. В Англия правехме българо-английска музика. Работила съм с различни групи, но в основата на репертоара беше българският фолклор. Една от групите се казваше “Дельо”, а аз в съпровод на бретонска гайда пеех “Излел е Дельо хайдутин”. Постарах се да пея песента така, както я пееше Надежда Хвойнева, в нейния стил. Изобщо не съм спирала да пея в чужбина.
- Тежи ли Кристалното огърлие на Съюза на българските музикални и танцови дейци?
- О, много съм щастлива! Не ми тежи, много му се радвам! Аз имам “Сребърна” и “Златна лира” от Съюза на музикалните дейци, както и това “Кристално огърлие”. Не, не, тези награди изобщо не ми тежат. Вярно е, че всичко се постига с труд, затова може би съм ги заслужила. А първата ми голяма награда беше през 1960 г. на Събора надпяване в Тервел. Много са наградите ми - всичко е написано в книгата.
- Как успяхте да опазите гласа си толкова години?
- Най-важното е, че не съм спирала да пея. Но държа да спя достатъчно. Преди концерт освен да съм се наспала, не хапвам абсолютно нищо. Пия само вода, не пуша, а за алкохол преди концерт изобщо не искам да говоря.
- Вашето име носят хор, детска градина, пенсионерски клуб...
- В Тервел има ансамбъл, който носи моето име. И на 3 май празнуват 25 г. ансамбъл “Калинка Вълчева”. Това, че толкова млади хора ме избират за патрон, за мене е отговорност. Затова се старая винаги да бъда във форма и да се държа достойно.
Със своята наследничка Петя Панева
- Как успяхте при толкова активен творчески живот и семейство да направите, и деца да отгледате, и да продължавате да пеете?
- И две деца отгледах - Румяна и Магдалена, и с деца се занимавам - имам доста ученици в момента. А на 14 май ще бъда в предаването “Иде нашенската музика” по БНТ. Там ще представя и книгата, и сборника. Поканила съм някои от “моите” деца като наследници на това, което съм създала за толкова години. И двете ми деца пеят, но малката казва: “Майко, аз ако не мога да пея като теб, ако не мога да бъда това, което си ти, не трябва да излизам”.
- Как живеете днес? Какво изпълва дните ви?
- Освен работата с моите ученици се радвам на цветята в градината си. Не спирам, непрекъснато съм в движение. Не съм легнала да чакам края. Все още съм жизнена, изпълнена с живот. Поработвам по малко. Имам си една оранжерия - занимавам се с нея. Моите приятели от селото идват, помагат ми, не ме оставят. Радвам се на всичко, което създавам.
- Има ли нещо, за което съжалявате, че не сте успели да направите през годините?
- Какво да ви кажа? Мисля, че има още много неизпети песни, които не съм включила в сборника. Много песни, които не успях да изпея, да запиша. За това съжалявам. Съжалявам и за това, че много малко колежки от “Мистерията” и колеги, с които съм работила, останаха. Ето, за това съжалявам много.
- Да обобщим - за вас музиката е...?
- За мен музиката е живот, за мен музиката е въздух, за мен музиката е настроение.
- Какво ще пожелаете на читателите на в. “Над 55”?
- Не само на наборите над 55, на целия български народ пожелавам да бъдат живи и здрави. Да се радват на добро настроение и хубав живот. А тези над 55 да не се отчайват, да вървят напред и само напред. И да очакват само хубави дни и добро здраве.
- Много ви благодаря! Заредихте ме с много положителна енергия! Имам чувството, че докато говорите, се усмихвате.
- Да, наистина се усмихвам. Искате ли да ви запея нещо?
- Боже! Запейте ми!
- То няма как да се чуе във вестника, но... (Пее! Наистина пее с пълно гърло!)
- Благодаря ви! Сега мога да кажа, че голямата Калинка Вълчева ми е пяла на ухо?!
- Ами да! А вие поздравете целия екип на в. “Над 55”.
Мариана ДОБРЕВА
