„Живея в светлина” – тези думи на известния ни художник Никола Манев(1940-2018), станаха заглавие на документалната книга  за живота му, написана от неговия приятел , журналистът Исак Гозес . Излиза в памет на художника за 80 годишнината  от рождението му:  28 август 1940 г. А от 8 септември,  книгата ще може да се купи в книжарниците.  

„Това е разказ за дългия житейски и творчески път на  именития художник  роден в Пазарджик,  завоювал успехите си в Париж, преминал през галериите на Европа, за да се върне в София, Чирпан, Варна  и да остави шест галерии в родината си с подарени свои картини, от които 40 платна   в най-голямата в Чирпан, където ще бъде и бъдещата премиера на документалната книга за живота му”-обясни авторът Исак Гозес. 


Журналистът е бил близък приятел на художника  през последните двадесет  години от живота му. За да напише книгата си, той се е срещнал с почти всичките му роднини, другари, колеги, семейството му. Гозес има шест издадени книги, четири от които са биографии на видни личности. Носител е на наградата за публицистика „Черноризец Храбър“.

-Исак, имате лекотата да се запознавате бързо с хората. Изработва ли се това качество необходимо за  професията ни,  или е ваш вътрешен талант?
-Не знам. По принцип съм доста притеснителен. Бях агроном на село и намах накакво намерение да ставам журналист. Дотогава не бях писал дори и писмо. Веднаж в стопанството, в което работих,  дойде съветска колхозна делегация. Сред гостите бе една изключително  красива краварка- челничка. Тя толкова ме вдъхнови, че написах дописка до окръжния вестник. Много се изненадах, когато я видях отпечатана. В нея обаче, краварката-челничка почти бе изчезнала, говореше се повече за българо-съветската дружба. Така се запалих да пиша. След няколко години вече бях редактор в  окръжния вестник „Сливенско дело“. Може  и да съм имал талант за това, но понякога го усещах като принуда.



-Вие никога не се хвалите,  а ако отворим интернет, почти няма известен творец в различните изкуства, когото да не сте интервюирали.
-Имал съм този късмет. Писал съм очерци, правил съм интервюта с почти всички големи български артисти. Било е празник за мен. Най-притеснен бях при първата ми среща с Лили Иванова. Обожавах я и не можех да повярвам, че тя стои пред мен и си говорим. Аз обаче нищо не чувах, добре, че всичко се записваше от диктофона . Беше като сън.

С „магьосника” -  илюзиониста  Астор се видяхме след като дълго бе живял и работил в Америка.  Докато ми разказваше какво се е случило там, изпихме по няколко водки. Те дадоха начало на приятелството ни, което продължава и  днес. Актьорът Георги Джубрилов, който бичуваха като много червен социалист, ми призна, че е далтонист и не различава червения цвят.

Интервюто ми с художника Георги Павлов-Павлето излезе в деня на неговата смърт.  Предният ден  той беше жив и отговаряше на въпросите ми.

А колкото до хвалбите, не виждам никави причини да се тупам по гърдите. Върша някаква работа, която смятам, че е полезна. Като хлебаря, обушаря, лекаря. Старая се да го права добре, но не винаги се получава. Веднаж бях написал нещо за един стар, заслужил летец.  Явно не съм бил съвсем точен, защото получих писмо от негови колеги, в което пишеше, че съм най-големия „чукчи”, който пише на тази тема.   Не обичам да съм  в центъра на вниманието и особено да ме хвалят. Тогава ми иде да потъна в земята от неудобство. Добре, че се случва  рядко.

-Как се появи Манев на вашия хоризонт?
-По точно, аз се появих на неговия и той ме  забеляза. Все пак, когато се запознахме той беше много известен, за разлика от мен. С появата му, където и да е, веднага го забелязваха. Не само защото бе висок, хубав  и рошав и  никога не употребяваше гребен. Има си такива хора, които веднага бият на очи. Той беше от тях. Разказвал ми е, че в Америка винаги  сервитьорите носели  сметките на него, бедняка, без цент в джоба, въпреки че масата е била пълна с милионери.

Явно сме си допаднали, за да бъдем заедно двадесет години. Скарвали  сме се два пъти и не сме си говорили по три месеца. В единият от случаите причината беше  жена. Да се чудиш на акъла й:  остави великия Манев и дойде при мен. Разбира се, за малко. После се вразуми и си намери трети, сериозен и улегнал мъж. При това чужденец. Така нещата си дойдоха на мястото и всички си останахме приятели.
 



-Какъв човек беше Манев?
-Много добър. Разбира се суетен като всеки творец. Пресметлив, но и много щедър, след като подари картини за шест галерии на негово име, които са отворени и днес.
Никога не съм чул Кольо да каже лоша дума за друг. Никога. Когато някой  от компанията злослови по нечий  адрес, той се дърпаше настрана. Не искаше да слуша. Един строителен предприемач  го завлече с огромна сума, но и за него не каза  лошо... Рядко се срещат такива човеци.

Кольо Манев виждаше, че хората го обичат. Спирахо го, заговаряха. Циганите в любимия му Чирпан, почтително му сваляха шапка и му викаха:  Вие сте най-големия художник на света.  Той се смееше: Идете   в галерията да видите поне една моя картина, казваше им.

Рибарите в Балчик му даваха кило риба, сама да им драсне някоя чертичка. Той обаче винаги си плащаше за рибата.

-Пишете ли в книгата си за жените на Манев? Той беше много привлекателен мъж, харесван...
-Разбира се. Те бяха най-важното нещо в живота му, след картините. Беше преживял големи, страстни любови, драматични  раздели и нито един брак. Да не бързаме, казваше на изгорите си,  чакайте ме да стана на осемдесет и ще се оженим. Но на никоя явно не й се е чакало. А и той не доживя осемдесет. Това, което го радваше, бе, че въпреки катаклизмите на връзките си, е запазил приятелството си с всички стари любови. С една дори се опита да възкреси чувствата им след години, но нищо не стана.
Ужасно е да загубиш приятел....

-Кольо си отиде три дни преди седемдесет и осмия си рожден ден. Две години, заради тежката болест, не можа да си дойде в България. Това много му тежеше. Но той имаше дух и никога не се оплакваше. Дори, когато виждаше, че си отива. Той просто рисуваше. До последния си ден. Наколко дни след  смъртта му, Сара, неговата нидерландска дъщеря, му роди внуче. Кръговратът на живота не спира. Днес в галериите му в шест български града  хората се срещат с картините му.

Приятелите не престават да си спомнят за него. Разказват случки,  преживявания  и обикновено се смеят. Защото, ако плачат това никак няма да му хареса. Той не обичаше да се тъгува.



-Имахте голямо приятелство и с Лили Иванова? Книгата ви за нея, обаче  бе съпроводена със скандал...
За Лили Иванова съм казал всичко, което мисля: докато бя, е приятели и после, след като се раздуха скандала. Готов съм да го повторя и сега: Тя е много голям артист. Символ. В областта на попмузиката няма да се роди такъв талант. Поне този век, не.  Книгата ми за нея казва точно това. Скандалът бе раздухан от хора, които не са я чели.Ей, така, да се злослови.

-Приятелството ли е в основата, за да напише човек документална книга за живота на творец?
-Обезателно. Всеки спомен и всяка запазена картина в паметта минават през приятелството.

Савка ЧОЛАКОВА, БЛИЦ