През 1897 г. Вазов пише “животописна беседа” за Великсин. Това би трябвало да ни изпълни с респект и любопитство, поне защото Вазов не е кой знае колко щедър на похвали (освен ако не става дума за таланта на хубави жени като Евгения Марс).
 “Беседата” за Димитър Великов-Великсин (малко познат дори на филолозите у нас, но споменаван като един от първите поети на Румъния) започва с описание на къщата му: “На ъгъла на улица Славянска и Преслав, близо до военното министерство, има вехта, бедна дъсчена къщица с малко чудата направа, вапцана зелено, с тъмно джамлъче към улицата. Жалкост, скръб вее от това унижено жилище, сякаш засрамено, че се намира на такова видно място в столицата”. Едва тогава следва описание на самия стопанин: “дебел и къс, с голяма бяла брада, която се спускаше от едно червеникаво, изприщено и сипаничево лице”. Вазов признава, че 

тази особа му е била “крайно отласкателна в своята физическа безобразност”

Роден в Браила от родители преселници от Сливен, Димитър (Драгой) Великов (1840-1896) учи в румънско, гръцко и българско училище. Участва в Тайния революционен комитет на Раковски, сътрудничи на българските емигрантски издания, поддържа тесни връзки с кръга около ТБЦК. След като четите на Хаджи Димитър и Стефан Караджа минават Дунава, домът на Великсин в Браила е претърсен, той самият е арестуван и откаран в Букурещ. Според една публикация на Росен Тахов фатална роля в живота на младия мъж играе случайната му среща и дружба в Галац с французойката Омер дьо Ел, в чиято младост и любовно минало се мярка самият Лермонтов. Любов, поезия, Париж...

Не е трудно да се проумее защо Димитър Великов го тегли към Франция. И успява да се добере до Париж, благодарение стипендията на Н. М. Тошков. Учи литература в Колеж дьо Франс, а после и в Сорбоната. След Освобождението работи като висш чиновник в българското дипломатическо агентство в Букурещ, но преди смъртта си се връща в България. Защо? Както изглежда, зад неугледната външност, зад мрачния поглед и недружелюбното държание се укривал един родолюбив българин, който, като мнозина по това време, се върнал при своите, за да бъде полезен. 
Къщицата на Великсин, така точно обрисувана от Вазов, отдавна я няма, разбира се. Няма и възпоменателна табела на това място, а “беседата” на Вазов е по-скоро възпоменание за поета, надгробно слово, защото по това време той вече не е жив. Починал в една парижка болница - някои твърдят, че бил болен от френската болест (сифилис), която по това време има епидемични размери и почти не се поддава на лекуване.

Вазов го нарича “човек-развалина” 

А също и “злополучен на вид старец”, “мизантроп” и “пустинник”, макар че Великсин умира едва на 56 г. 

В последните десет години живял в София, но не другарувал с никого и отблъсквал всякакви опити за общуване. В неговата “къща-гълъбарник”, според Вазов, не бил стъпвал чужд крак. Вазов отхвърля категорично мнението на Ботев, който бил се изказал в кафенето на Ганчо Габровеца в Галац така: “Аз съм поет по душа, Великсин е поет по изкуство”. Как да го тълкуваме? Навярно според Ботев стиховете на “влашкия” поет са твърде изкусни, за да са преживени и вълнуващи. Това изказване всъщност е признание, че Димитър Великов, който започва да се подписва твърде рано като VELIKSIN, има добра литературна култура и завидна за онова време стихотворна техника. Великсин не успява да се впише в българската културна общност и причината за това едва ли е само “отласкателната” му външност и влошеното му здраве. По всяка вероятност тук си казва думата и 

прословутата българска неприязън към по-талантливите

И по-образованите. Наричат го “лудия велик син”, а Иречек казва за него - “странен”. Дори Вазов, в тази уж добронамерена “беседа”, признава на своя събрат по перо поетичен вкус и усет, но сякаш също изпитва антипатия. Бил чудак, студен егоист, бил ексцентричен през целия си живот - откакто се прекръстил от Великов на Великсин, та чак до завещанието си... 

За “прекръстването” - няма спор, но тогава половината от поетичното племе са ексцентрични, защото псевдоними у нас - колкото искаш. Какво друго има предвид Вазов? Че Великсин пишел стихове на френски? Нима не е бил наясно, че само от почит към Франция, родина на големи поети, Великсин пише на френски дори брошурата си “Раните на България” и “Епопея на изгнаника българин”, посветена на Г.С. Раковски? Че е единственият българин, печатал дотогава в Etoile d’Orient? Че пръв в нашата възрожденска литература използва сонетната форма - висока летва и за днешните поети, защото изисква голямо майсторство? Че е единственият български поет, създал драма, оценена и играна на сцената на театъра в Браила? Вазов си позволява дори да намекне, че гениалността често пъти граничи с лудостта и че Великсин е можел да стане “велик български поет”, ако не се е погребал доброволно в своята самота, пъдейки всяко “съчувствено приближаване”.
Любопитното е, че стиховете, от които се възхищава Вазов в своята “беседа” - 

“Ти душа прекрасна,
всякога си в плач, 
и звездица ясна,
ти стоиш безгласна
и тъмнееш в мрач...”, 


са от стихотворението “Мисли връх женитбата”. Темата е необичайна и пикантна - поетът гневно 

заклеймява бащите, които продават дъщерите си като “коза или крава в Джумая пазар”, 

т.е. само с оглед на печалбата, пренебрегвайки сърдечните им желания и пориви. Стихотворението завършва с клетвата: ако той, поетът, има някога дъщеря, ще й позволи да се венчае с този, когото тя си поиска, т.е. по любов и по сърце.

За съжаление, обещанието остава неизпълнено по простата причина, че Великсин не създава семейство и няма деца. Колкото до завещанието, тук коментарите са излишни: Великсин, когото считат за мрачен и студен човек, самотен по своя воля и желание, оставя 60 хиляди лева в банка под лихва с нареждането да бъдат използвани, когато станат три милиона, за построяването на три болници - в София, в Тулча и в Браила. Вазов, по природа много разумен, що се отнася до парите, бил поразен: 

предсмъртната мисъл на този мизантроп била за благото на отечеството, за благото на бедните!

 Е, и ние сме изненадани. Не може да не се замислим: къде са днес тези пари - дали все още събират лихви в някоя банка, или отдавна са измъкнати оттам по някакъв начин и използвани кой знае за каква кауза. 

Ето и едно двустишие на Великсин от 1869 г., което звучи съвсем съвременно:

Пиянството, играта 
и красните жени
на тикви преобръщат 
най-добрите глави!


Петя АЛЕКСАНДРОВА