Преди няколко седмици поетесата Надежда Захариева претърпя втора животоспасяваща операция заради тумор в главата. Вдовицата на големия поет Дамян Дамянов не скри, че е преживяла сериозно житейско предизвикателство, но не се е уплашила и нито за миг не е загубила присъствие на духа. Вместо това даже е проявила желязното си чувство за хумор. Проявява го и днес при срещата си с нас:
- В първия момент, в който разбрахте какво ви има, каква беше реакцията?
- Веднага, щом разбрах, казах на децата да подписват всичко, каквото трябва. Не съм се колебала и за миг, защото лекарите казаха, че освен операция нищо няма да помогне, тъй като
туморът е толкова голям, че няма друг шанс!
- Страхувате ли се от смъртта?
- Страхувала съм се от смъртта, когато бях на 18-19 години, когато разбрах, че сме смъртни. Тогава малко ме беше страх. Но после животът те поема и ти просто живееш, работиш... Но сега вече знам, че това е неизбежно и затова смятам, че е губене на време да се страхуваме. И моята мисъл е, че трябва да живеем като безсмъртни, т.е. докато имаме сила и възможност, да действаме. А в езотеричната литература се казва: животът няма смисъл, трябва да се действа. И всъщност това е смисълът на живота – нещо да работиш.
- В такъв случай вашата душа е калена от многото изпитания по пътя ви до момента и може би точно това ви помага да осъзнавате и преодолявате подобни ситуации…
- Добре казано, но си мисля, че не толкова изпитанията, които със сигурност са факт, колкото отговорностите. Изпитания има всеки човек, но аз никога не съм бягала от отговорност. Гледала съм на живота като на отговорност! Отговарях за живота на един човек, който физически не можеше да направи нищо, беше зависим и трябваше някой да му помага, и този някой бях аз…
в разстояние на 35 години!
- Тази дългогодишна помощ също е форма на изпитание. Но слаб човек не би могъл да се справи?! Слаб психически, имам предвид…
- Да, и аз по този повод ще ви кажа нещо – мисля, че на Бърнард Шоу, една мисъл за жените: „Нещастието на всяка жена е, че рано или късно заприличва на своята майка!”. А аз смятам, че това при мен е моето щастие! Аз съм щастлива, че съм заприличала на моята майка. Баща ми не беше болен, но майка ми беше една много търпелива, много работлива и уважаваща съпруга си жена. И моето поведение е било просто повторение на нейното. Радвам се, че от един момент просто направих същото - не съм се оплаквала, когато съм имала много работа, а просто съм гледала да си я свърша. А под любов аз разбирам да правиш нещо за другия, а не да чакаш да правят постоянно за теб!
- Именно майка ви ви дава знак, равнозначен на предупреждение в един ваш сън…
- Два-три дни преди да загубя съзнание вкъщи, преди 18 декември, сънувах, че майка ми ми казва да си облека едно елече. Тя каза: „Мама, защо не си облечеш елечето?”. А на 18-ти беше 9 години от нейната смърт. Помня, че беше 11:30 ч., а аз се чудех – дали първо да обядвам или първо да си напиша това, което имам като задача. Излязох на терасата, стана ми студено, влязох да се облека, защото се сетих за думите на майка ми, облякох си елечето и не знам защо седнах на креслото… Не помня да ми е прилошавало. Седнах и започнах наистина да се колебая какво да направя първо – да обядвам ли, да пиша ли… (усмихва се) И явно някъде в този момент съм загубила съзнание - вероятно по простата причина, че туморът е бил вече много голям. Чудеха се лекарите как съм го търпяла!… Ами не знам как!… Имала съм някакви сигнали, които не съм тълкува като нещо такова, човек гълта обезболяващо и тръгва да си гледа работата.
- Знам, че сте човек, който чете езотерична литература и вероятно благодарение на нея сега успявате да откриете и доста други знаци от майка ви?
- Майка ми наистина много ме съветва на сън… Най-малкото за обличането, защото у дома е теракота, а тя е доста студеничка. Аз съм паднала някъде в 11:30 ч. сутринта на единия ден, а на другия ден, да е било най-рано към 10:00 ч., усетих, че лежа на пода и се питах какво търся там. Помислих си, че като се върне синът ми Явор, който беше заминал предишния ден до Трявна по работа, ще се притесни, като ме види в този вид.
Опитах се да стана, но не можах
Телефоните ми започнаха да звънят, не можех да ги стигна… Предишната вечер също са ми звънели, но аз не съм вдигала телефона и са решили, че съм пак някъде заета - нали постоянно ходя по разни обществени мероприятия. Но когато и на другия ден не съм си вдигала телефона, са започнали много да се притесняват. Дъщеря ми Райна се обадила на мъжа си и му казала: „Моля те, отиди да видиш какво става, нещо става!...”. И наистина - входната врата се отвори, а аз помислих, че Явор се връща, но чух гласа на зет си: „Наде, какво търсиш на пода?”. Моят отговор беше: „Не знам”. След това веднага извикаха „Бърза помощ”, чудеха се къде да ме заведат и решиха в „Свети Наум”. Там скенерът веднага каза – голям тумор! Казаха – това е веднага за операция! - и на другия ден в ИСУЛ отидох веднага за операция. А на мозъка ми сега, както усещате, нищо му няма. Това е така наречения менингиом, който започнал от костта и стигнал до обвивката на мозъка, т.е. той е притискал мозъкът и може би в момента на припадъка е притиснал нещо, след което съм загубила съзнание.
- Всъщност вие цяла една нощ сте лежали в безсъзнание и сама на пода!…
- Цяла нощ, да. На другия ден Явор много бързо се върна, след като се е чул със сестра си. Първата ми операция беше на 21 декември – оказа се, че челната ми кост не може да се върне в предишното си състояние, защото е увредена и на 22 януари – на втората ми операция, ми сложиха титаниева пластинка, за да може да си имам чело. Сега съм и остригана… И така. И вече съм даже и по-скъпа (усмихва се)
- Не сте загубили нито за миг чувството си за хумор обаче! В какъв смисъл сте по-скъпа?
- (усмихва се) Така е - нито за миг не го загубих това чувство. И сега наистина съм по-скъпа, макар че то зависи тези пари кой откъде ги гледа. Може и да има хора, за които това са джобни пари, но за мен не са. И съм много благодарна на
моя млад благодетел, който пое разходите за операциите
Този млад благодетел е мое старо другарче. Беше се обадил на децата веднага и им казал: „Кажете на майка си, че каквото струва тази операция, ще го поема аз!”. И аз съм му много благодарна. Без неговото съгласие обаче не мога да кажа името му.
- В началото на разговора ни казахте, че човек винаги трябва да действа, да работи. И че не се страхувате от смъртта. Но знаете, че има един такъв момент, че когато човек загуби близък, губи и почва под краката си, и целия си дотогавашен свят…
- Болката е голяма наистина, но ще ви кажа, че не е толкова голяма, колкото, когато загубиш дете… Тогава е страшно просто! Това просто не се преодолява! А аз съм губила дете и това са едни постоянни сълзи в очите (Надежда Захариева губи първородния си син Петър, който си отива от този свят от масивен инфаркт на едва 47-годишна възраст през 2009 – б. а.). В народната песен се казва – „майка жали дор до гроба”. А една, май китайска мисъл беше – чух, видях, повярвах, преживях, разбрах! За много неща съм на принципа преживях-разбрах. Така че, когато човек не е преживял, само допуска, няма точна представа. Чак когато преживее нещо, разбира…
- Ако напишете книга за живота си как ще започнете?
- Бях написала едни автобиографични елементи, но сега с този тумор, сякаш се разколебах да пиша такава книга. Не знам… Исках да пиша нещо, но сега съм много разколебана… Наистина не знам…
- Вие пишете, когато нещо извади душата ви от релси!
- Абсолютно точно! Трябва да дерайлирам. Но не съм дерайлирала. От този тумор само физически се разклатих, но душата ми остана непокътната. Тя не се разклати, не си каза: „Леле, умирам!”. Втората нощ, след като мина операцията, се замислих, а след това сънувах отново и майка си. Тя беше усмихната, весела, със запретнати ръкави и беше направила нещо като голяма баница или голям хляб. И го беше сложила на кухненската маса на стария ни апартамент. И аз влизам там, и казвам – хем, че предвкусвам нещо хубаво, хем с думите: „Мамо, ама нямаше нужда!”, но едно такова… нали знаете… когато хем нещо харесваме, хем ни е срам да си признаем. И казваме „нямаше нужда”, а е така неискрено. А майка ми една такава усмихната ми казва: „Имаше, мама, имаше”… И някак си тоя сън ми даде увереност, че всичко ще бъде наред. Че има още дни, колко - не знам, но има още.
- Таите ли някакво разочарование, обида в душата си?
- Преживяла съм ги. Много чета и всички неща, които минават покрай мен, остават около мен. Един френски автор казва, че прошката не означава да забравиш, а означава да не се озлобиш, да не отмъщаваш. В годините
към мен са се отнасяли много нечестно, много злобно, много гадно
много неверни неща са излизали, но какво да правиш… Има една мисъл на Епиктет: „Когато говорят лошо за теб, ако е вярно, поправи се, ако не е вярно - изсмей се”. Но се смята, че опровергаването е по някакъв начин потвърждение. Така че, когато говорят лошо за вас, не опровергавайте, нека си говорят (усмихва се).
- Така е, но тогава, когато някой влезе с взлом с някакви приказки в нечия най-съкровена територия – например за близките и за семейството, тогава човек трудно остава равнодушен!
- Моите деца още първия път, когато злобата се изля върху мен, ми казаха – „Мамо, не обръщай внимание”. Предполагам, че това се случи, защото са предполагали, че имам пари ли, какво ли… и аз не знам! Не мога да разбера защо. И мисля, че на никого нищо лошо не съм направила. И даден автор да реши да пише нещо лошо за мен, то това е негов проблем, не мой. Много отдавна се отказах да се засягам.
- Надградили сте явно себе си, защото помня, че може би преди две години долових във вас колебание – чудехте се дали да съдите Вежди Рашидов, а причината – репликата му, че сте се „прехранвали от литературата покрай великия си съпруг”…
- Отказах се. Никого не съм съдила. Тогава наистина имах колебание, но вече твърдо съм се отказала. Защото по този начин валидирам нещо, а в същото време знам, че най-добре се действа с бездействие и най-добре се говори с мълчание. Много пъти съм чувала „Ама тя няма ли да реагира?!”. Не, няма да реагирам! Знаете ли как реагирам – в такива моменти си написвам по някое стихотворение (усмихва се). Тогава написах нещо от типа… на тебе ти е нужен враг.. не го помня наизуст, но става дума за това, че има хора, които имат нужда от враг, за да бъдат забелязани! Само че аз няма да реагирам, не съм чак толкова добра!
- Как мислите, че би реагирал Дамян Дамянов, ако сега беше до вас, след тези трудни моменти, през които преминахте?
- О (въздъхва), вероятно щеше да се уплаши, но няма как да знам... Така предполагам, но той, и когато беше жив, съм била в критични състояния. Имала съм перитонит, лежала съм в болница, но тогава децата бяха до него, преживя го, човекът. Не за първи път ми се случват изпитания. Не е страшно. Не е страшно! Това е някаква генерална репетиция, да го наречем...
Едно интервю на Анелия ПОПОВА
