Пазя няколко тефтера, пълни с любовни стихове на най-нежните български поети - Дамян Дамянов, Блага Димитрова, Виринея Вихра и, разбира се, Недялко Йорданов. Знаех ги наизуст, но ми доставяше удоволствие да ги чета и препрочитам. Много години те ме топлеха, вдъхваха ми вяра, че там, зад ъгъла, може би ме чака Любовта.
Случвало се е пътят ми да се пресече с този на Недялко, но и през ум не ми минаваше да го доближа - аз бях точка в безкрайността. И съвсем неочаквано, и съвсем логично Недялко се оказа на една ръка разстояние.
Събрал в шепи натрупаното с години огорчение и разочарование, дойде в театър “Възраждане”
Бяха черно-бели години, или-или, без компромис, без нюанси. В тази вечер залата преливаше от любов и признание към твореца и човека Недялко Йорданов. А той - на попрището жизнено в средата - застана свенливо под надписа “2Х25” и позволи на нас - зажаднелите за истинска поезия и истински хора, да споделим неговия половинвековен юбилей.
На този театър Недялко отдаде 9 години от живота и творчеството си. И хората му се отблагодаряваха с пълни зали, с безкрайни аплаузи, с много обич. И бяха готови заедно с него и трупата да будуват на пост, когато фадромата на “демокрацията” смаза последния оазис на непокорство и откровеност в изкуството.
През много битки мина поетът, но побелялата му глава се прекланяше само пред публиката, която продължава да го следва и да му вярва. И до днес - в навечерието 85-годишнината му, неотлъчно до Недялко е неговата Ивана - винаги крачка назад, но здраво стиснала ръката му. Две съдби - преплетени, обречени на заедност, орисани на вечна любов.
Предлагам ви един сет словесен тенис с любимия поет в навечерието на юбилея му. Както той сам казва - “Не съм лаконичен, откровен съм”.
- Недялко, как съжителстват в теб детето и мъдрецът?
- Пази боже от помъдряло дете и вдетинен мъдрец. Всяко нещо с времето си, но кой знае защо, често се чувствам като шестнадесетгодишен.
- Пишеш и за деца, и за възрастни. Кое ти доставя по-голямо удоволствие?
- Писането наистина е един вид удоволствие. Особено на финала, когато прочетеш отново това, което си написал. Когато децата ми, а после внучетата ми бяха малки, да пиша за тях беше наистина удоволствие. Те бяха първите ми слушатели, а после и читатели. Сега пиша за възрастни и публикуването във фейсбук също е среща с читателите - мои връстници или по-млади от мен.
- Писането самотно изживяване ли е?
- Абсолютно самотно. Или по-скоро споделяне между двама. Ти и твоето второ Аз.
- Имаш едно прекрасно стихотворение за “двете точки”. Кога написа житейското си многоточие?
- Слава богу, не съм го написал още.
Ивана и Недялко - орисани на вечна любов
- Кои са най-важните жени в твоя живот?
- Четири жени са. Майка ми вече я няма. Ивана, с която сме заедно вече почти 60 години. И двете ми внучки Тамара и Кина.
- Какво “посади” всяка от тях в сърцето ти?
Майка ми - непреклонност пред изпитанията в живота, Ивана - любов въпреки всичко, Тамара и Кина - повторение на детството и младостта.
- Синовете ти вървят по своя пътека, но в “раницата” си носят и нещо от теб. Какво мислиш, че е?
- Двамата ми сина имат еднаква професия - журналисти, и точно затова често са на противоположни позиции в оценката на отделни политически факти и личности. Но в голямата, отговорната позиция към това, което се е случвало и се случва в България, винаги са били заедно на едно мнение. Не рядко споря с тях, но съм доволен, че взаимно се вслушваме и уважаваме мнението на другия. С две думи, гордея се с тях.
- Казват, че внуците се обичат повече от децата. И при теб ли е така?
- Има една такава приказка:
Ако знаех колко е хубаво да имаш внуци, нямаше да си губя времето да правя деца - щях да правя направо внуци
- Вървите двама с Ивана толкова много години. Говорите ли си често, или обичате тишината?
- Ако кажа, че обичаме тишината, значи, че вече сме си омръзнали. Такава ни е съдбата, че цял живот сме били заедно - от сутрин до вечер. Такава е съдбата на хората, които работят в един и същи театър. Сутрин заедно отиваме на репетиции и вечер заедно се прибираме след представления. А сега, като пенсионери, от сутрин до вечер сме заедно вкъщи или навън.
- Правил ли си грешни избори през годините? И каква е цената, която си платил за това?
- Разбира се, имал съм и разочарования от отделни хора, на които съм вярвал, но не ги коря за това. В случая виновният съм бил аз, че съм бил доверчив.
На младини с двамата си сина
- Написал си много хубави текстове за България. Но повечето са някак тъжни до болка. За каква България мечтаеш?
- За мен няма друга България. Тя си ни е една. Затова не мечтая за някаква различна България. Това, че в нея има хора, които претендират да решават съдбата й и временно си въобразяват, че го правят, не означава, че България ще им го разреши.
- Продължаваш да пишеш ежедневно. Правиш го, за да поддържаш форма, или искаш да се чува гласът ти?
- Преди няколко години наистина бях обхванат от паниката, че времето ми изтича и трябва да пиша, докато мога. Сега съм по-спокоен, написал съм страшно много стихотворения, песни, пиеси, статии, разследвания, дори един роман. Но изпитвам необходимост от обратната мигновена реакция, затова всяка сутрин публикувам във фейсбук по едно стихотворение (ново или старо), което предизвиква съответните отзиви, които ме интересуват.
- Налагало ли ти се е да започваш от “нулата”?
- Винаги, когато съм почвал да режисирам в театъра своя пиеса. Сякаш я пиша отначало.
- Какво може да те остави “без думи”?
- Много неочаквани неща, за които не съм подозирал, че могат да се случат или съществуват. Но след “бездумието” веднага се появява желанието да ги опиша.
- Старостта е състояние на тялото или на душата?
- Някога, когато съм бил млад баща, преди 50 години съм написал:
Минава времето, минава,
ще видиш, моето дете,
как тялото ни остарява,
ала душата ни не ще.
- Ако срещнеш своето младо “аз”, какъв съвет би му дал?
- Да повтори същото, което съм бил тогава, защото няма от какво да се срамува.
С авторката на интервюто
- На кого би написал писмо по старомодния начин?
- Всички те са починали, но често си говоря с тях старомодно. Няма как да им пиша, защото няма кой да им достави писмата ми.
- Има ли нещо, което би искал да изживееш още веднъж?
- Целия си живот до тук. Без трагичните мигове от детството.
Промени ли се аудиторията ти през годините?
- Нямам такова усещане. В интернет в трите си сайта имам около сто хиляди приятели на най-различни възрасти
Никога не съм го очаквал, но това ме задължава да се поддържам в кондиция.
- Концертите ти са все повече поезия и по-малко музика. С какво си обясняваш пълните зали?
- Дано да е така до края. Все пак аз съм първо поет, а след това певец.
- Задава се пореден юбилей. Сега е моментът за любимия въпрос за бъдещите творчески планове. Бих добавила - а житейски?
- Настина е пореден и дано не е последен. Пише ми се, пее ми се, режисира ми се. Това вероятно звучи малко смешно на моите 85 години.
- Какво би пожелал на хората над 55?
- Това е най-хубавата възраст. Казвам го от личен опит след още 30 години.
Щрихи към биографията
Недялко Йорданов е роден в Бургас на 18 януари 1940 г. Завършил е “Българска филология” в СУ. 20 г. е драматург в театър “Адриана Будевска“-Бургас. Работил е като главен редактор на алманах “Море”. Драматург на театър “Възраждане“- София от 1990 г. до закриването му.
Автор е на много книги - поезия и проза, сценарии на игрални филми, пиеси, текстове и музика за песни. Носител е на много награди за творчество, между които “Златен Орфей” и “Златно перо”.
Синовете му са журналисти, които го правят щастлив дядо на 3 пораснали вече внуци.
Мариана ПИЩАЛОВА
