Петра - вкаменена приказка

Магдалена Гигова е дългогодишен журналист и неспасяем пътешественик. Написала е четири книги и е издала още шест в съавторство. В момента е водеща на предаването “Покана за пътуване” по програма “Христо Ботев” на БНР - всяка неделя от 18 до 19 часа. Публикува пътеписи на собствения си сайт www.dromomania.bg.

От рубриката “Време за пътуване” на вестник “Над 55” ще научавате как да пътувате най-евтино, най-безопасно и на най-интересните места по света и у нас.

Влезеш ли в Петра, първата ти реакция е: “Боже, забравили са да разрушат декора след снимките на “Индиана Джоунс и Свещеният Граал”!” Филмът наистина е сниман там, но навлезеш ли в каньона, изсечен от природата в розовия пясъчник, осъзнаваш драстично разликата между преходността на киното и пълната липса на суета във вечността. Вкаменена приказка - това е Петра.

Работа на ЮНЕСКО е да определи каменоделските шедьоври на набатейците за световно богатство, а грижа на йорданския крал - да го запази колкото може по-дълго. Защото слънцето и вятърът заличават скалните дантели и архитектурните чудеса. 

Дори американските археолози са закъсали при консервационните работи

Когато си купиш каменно късче, разбираш проблема - връщаш се в България с наполовина по-малко парче, а куфарът ти скърца от разноцветен пясък. За да възпре туристическите пълчища, йорданската държава ги удря по джоба.

Еднодневният входен билет, когато аз посетих Петра, струваше 31 местни динара. По сегашния курс - около 80 лева.  За любознателните обаче това не е преграда - близо милион човека годишно разглеждат Петра. И преживяването си струва всяко фили - най-дребната йорданска монета, равна на 1/1000 от динара.

Дори разюзданата комерсиализация на Осмото чудо не може да заличи дивата му красота. Представете си каменен каньон с високи 100 м зъбери.

Вървиш през дългия 1,2 км сик (каньон на арабски), ще ти се да запечаташ величието му и мислиш, че оттук нататък няма какво още да те изненада.

Сикът свършва и едва се сдържаш да не изкрещиш - съкровищницата действа на сетивата като ритник в слънчевия сплит.

Сред странните фронтони, устремени към небесата, забравяш за кирливата гълчава наоколо. Невероятни каменоделци са били набатейците!
 
Незнайно, уж арабско племе, появило се от нищото и изчезнало пак там преди повече от 2000 години.
Откъде са усвоили скулптурните си умения и как са ги съчетавали с охраната и превозването на керваните по Пътя на коприната, не е ясно. А може би учените, които смятат набатейците за предрешени извънземни, имат право? След 14 века забвение невежите бедуини първи откриват чудесата на набатейците и решават, че са сътворени от египетските фараони. Наумили си, че величествената сграда с фасада, висока 43 м и широка 30 м, подобава да бъде съкровищница, и дълго ровили из нея за несметни богатства.

Като не ги открили, стреляли по голямото каменно кълбо върху централния фронтон,убедени, че е пълно със злато. А всъщност съкровищницата е гробница на Арета I -  набатейски властелин.

До другата величава сграда в Петра - манастира, се стига по лъкатушеща козя пътека. Не се знае дали той е бил храм или гробница, но е наречен “Тронът на фараона”. Оцелял е само образът на набатейския бог Душара, който няма уста и затова  може да му поверите тайните си.  На 1035 м височина, върху скалите, е изсечен жертвен олтар. А гледката отгоре спира дъха. Разваля я само традиционната сергия за дълбоко съмнителни антики. Но пък се оказва, че продавачът има приятелка в България и развява разпечатка на имейл, подписан с “Лидка”.

Петра не може да се разкаже. Как да опишеш с думи обелиските, изваяни на 35 м височина, амфитеатъра за 7000 души, където, ако прошепнеш дума, ще я чуят и на последния ред?  Може ли словото да внуши аромата на камилските шишчета, на чая със свежо листо мента и кора от канела или на кафето с кардамон, изпито върху тъкана от бедуинка черга?  И как да опишеш това, на което очите ти отказват да повярват - яркочервена скала с фино изрисувани вълнички във всички нюанси на жълтото и лилавото.

Да не говорим за просмукалия се в дрехите неизличим аромат на магарето Моника Люински,  което досущ като планинска коза изкатери пътя до жертвеника. На кобилата Мария, върху чийто гръб стигнах до гробницата с над 500 набатейски урни, превърната през V век във византийска църква. И на камилата Шанан, с която хванах морска болест, поклащайки се към Копринения храм.

Няма по-голям кеф, след като цял ден си пълнил очи и душа с исторически и природни красоти, да се поглезиш в турски хамам. То си е класическа парна баня, в която специалният масажист е обикновен теляк. Но поне осъзнаваш, че и най-изисканите ексфолианти за тяло не важат пред добрите мускули и ръбатото кисе.  А след издевателствата на теляка, пред чаша дъхав чай, се чувстваш поне с килограм по-лек и много по-добър.

Магдалена ГИГОВА