Четвърт век откакто Тодор Живков не е сред живите, името му продължава се произнася с  носталгия от едни и с ненавист - от други. Макар синът му Владимир да си отиде от този свят незабелязано преди 2 години, животът на дъщеря му Людмила продължава да вълнува поколения, а смъртта й се превърна в най- голямата загадка за последните 42 години.

Комунистическа принцеса или бяла птица на българската култура в тоталитарния свят?

Каквото и да е определението за нея, тя остава в историята като най-модерния политик от епохата на социализма.

Носител е на новото време и промяната в опит да счупи оковите на Желязnата завеса и да постави България на картата на световното културно наследство, пише "Стандарт".

Помогнаха ли й да умре, принудиха ли я да се самоубие, заспа ли във ваната? Десетки са версиите за смъртта й на 21 юли 1981 година, настъпила в разгара на грандиозните чествания за "1300 години България" - проект, на който тя посвети последните си 5-6 години.

Всеизвестни са почти всички детайли от 38-годишния живот на Людмила, кръстена на известната съветска снайперистка Павличенко. Завършила Руската гимназия и Историческия факултет на Софийския университет "Климент Охридски", тя се жени за инженера от Враца Любомир Стойчев и се ражда модната икона Евгения Живкова. След развода той заминава за Виена, а тя попада под магията на Иван Славков, от когото е Тодор Славков.

Людмила винаги е била любимата дъщеря на Първия в държавата. Затова и за никого не е голяма изненада скоростното й издигане в партията и нарастващото й влияние.

Само за 5 години Живкова става депутат, член на правителството, влиза и във всемогъщото Политбюро на ЦК на БКП.

В бързото издигане на Людмила мнозина прозират подготовка за смяна на върха. Оттогава започват и поредица от странни случки и събития, които завършват с фатален край.

Началото е на 12 ноември 1973 година, когато Тодор Живков чака дъщеря си на летището, за да я изпрати на поредната ѝ визита в Москва. Людмила закъснява заради поредица от срещи и моли шофьора сиа да натисне газта. Държавният "Мерцедес" се блъска челно в насрещен "Москвич" и Людмила едва оживява след месеци в болници - в София и Париж.

Случайна ли е катастрофата?

Въпросът все още е спорен. Но е факт, че след злополуката Людмила се преобразява. Обръща гръб на формалната медицина, става вегетарианка, тръгва по астролози и екстрасенси.

Твърди се, че в болницата в Париж зачестяват срещите й със западни експерти и служби. А проблемите й на родна почва започват да се задълбочават.

Осезаемо това става от 1979 година, когато здравето й рязко се влошава. Това се случва в навечерието на големия й проект - "Знаме на мира".

По повод обявената от ООН Международна година на детето Живкова организира мащабна международна изложба на детски творби, която прераства в първата асамблея в София с участието на деца от 79 държави, открита на 16 август 1979 г. Символ на асамблеята е изграден мемориал в парковия комплекс "Камбаните", където 68 камбани от различни държави се бият само от деца в присъствието на генералния директор на ЮНЕСКО.

Следва посещение в Индия и поредица от срещи, организирани от именития Николай Рьорих. Живкова припада на една от тях. Следва дълъг полет към Мексико, където тя буквално е изнесена от самолета. Става й толкова зле, че цялата програма е анулирана, а от София е изпратен специалендържавен самолет, за да я транспортира по спешност.

През всичките тези години никой не споделя от какво точно е страдала и това само по себе си е съмнително. За сметка на това има десетки изказвания за това, че от началото на 1981 година тя изпада в тежко психическо състояние.

Наистина ли е била в депресия?

Съмнение хвърля една визита за концерт във Виена в края на май 1981 година. На официалната вечеря се появява змия на стената. Докато домакините изтръпват от ужас, Людмила заявява с усмивка: "Да се престорим, че не сме се срещали с нея".

Това не са думи на отчаян, депресиран човек. Излъчват увереност и вяра в живота.

Само че и това не се връзва, защото през следващия месец Живкова се появява само на една международна среща във Варна, а през юли изобщо не отива до работа. За сметка на това започва да гори записките си, дори тези с Ванга.

Заминава на почивка в Боровец, където е настанена в правителствена вила. На фаталния 20 юли Тодор Живков е при нея, предлага й да обядват, но тя отказва и тръгва спешно за София с шофьора си Кирил Зафиров и телохранителя си Димитър Мурджев. Пристигат в резиденция Бояна (в която 12 години по-късно се самоубива по-голямата дъщеря на президента Желю Желев) към 15 часа, тя ги праща за лекарства в Правителствена болница като ги предупреждава, че ще пътуват обратно за Боровец към 18-19 ч.

Двамата с шофьора донасят лекарствата и остават да я чакат в дежурната стая.

Към 18 часа единственият човек във вилата - камериерката, започва да крещи панически по телефона - в басейнчето на банята плува тялото на Людмила Живкова.

Оттук нататък започват големите мистерии

Линейката закъснява с повече от час, защото спукала гума. Реанимацията продължава часове. Баща й идва да пита как е, а после си заминава за Боровец.

Чак на следващия ден, след аутопсия, е публикувано заключението на медицинската комисия от шурея на Живков - академик Малеев.

Според него Живкова е починала от мозъчен кръвоизлив.

Мурджев оспорва не само причината за смъртта, но и датата. Той твърди, че още когато лекарите дошли, Живкова вече е била мъртва. Секретарката Ани Младенова казва, че флакончето с лекарства било празно, тя го скрила и сложила на негово място ново, но извадила само две хапчета. Защо - така и не стана ясно.

Едни от най-добрите ни писатели, приятели на Людмила, са категорични - тя е убита. В мемоарите си баща й накрая на живота си също признава, че се съмнява във външно вмешателство.

Кой и защо е искал смъртта й?

Има най-различни версии, но повечето документалисти признават, че тя е била безкрайно неудобна за онзи исторически момент. На границата на два мегаблока в геополитически план тя си е позволявала да направи много неща, които извисявали националното самоуважение на България. Това било недопустимо, защото в океана от комунистически интернационализъм никой не можел да бъде по-голям, по древен и по-значим от СССР.

Факт е, че началото на 80-те от миналия век е най-мракобесния период, в който болния Брежнев прехвърлил почти всички правомощия на шефа на КГБ Юрий Андропов, който впоследствие става и държавен глава. Тези години получават в литературата названието "период на застой" и се характеризират с обща криза в съветския режим, нарастващи негативни тенденции в икономиката и извънредно увеличение на бюрократическия апарат.

Руският журналист Аркадий Ваксберг смята, че Людмила може да е била убита от съветските тайни служби, позовавайки се на недоверието, с което се отнасяли към нея в съветското правителство и опасенията, че в близко бъдеще тя можела да наследи баща си начело на режима.

Репресиите в СССР се налагат и в България

Независимо че противоречията във върхушката грижливо се прикривали, било ясно, че дъщерята на Първия влиза в конфликт с праволинейните комунисти. Те се оплаквали в Москва от увлеченията на Людмила по източния мистицизъм и окултизма, за срещите й с Ванга, представяли ги като опасно "западно влияние". През юни премиерът Станко Тодоров, смятан за либерал, бил сменен с верния на Москва Гриша Филипов - хардлайнер, роден в Съветския съюз, който дори български говорил с руски акцент.

Самият Живков признал преди смъртта си, че КПСС е критикувала два пъти дъщеря му заради културната политика, която води.

Затова и той я отстранил от честванията за "1300 години България" и я молил да се оттегли от политическа дейност.

Людмила Живкова също често споделяла как я следели. Оглеждала се непрекъснато, говорила тихо, не хапвала нищо на публични места. Подозирала във връзки с Москва дори охраната си.

Любомир Левчев твърди, че тя е била тровена от дълго време. Доказателство било, че тюркоазеният й пръстен побелял няколко дни преди смъртта й.

Казва също така, че в началото на юли получил от нея бяла кърпичка, с която тя го молила да отиде с нея на погребението й.

Ако обаче Людмила е предусещала смъртта си, защо Ванга не е предупредила никого

Когато вестта за кончината на Живкова стига по пророчицата, тя се разплаква и казва: "Не я видях аз тази смърт..."

Какво се случва след ерата Людмила Живкова, е всеизвестно. Ден след смъртта й пристига индийският министър на културата, но си тръгва без да бъде приет от никого. 

Рязко намаляват западните филми, пускани в българските кина, както и преводната литература от Западна Европа и САЩ.

Всички близки сътрудници на Живкова в "Културно наследство" са обявени в корупция и уволнени, изселени или затворени.

Същото се случва и с най-близките й хора, участвали в операцията "Бастет" в Странджа.  На тайна визита в София пристига един от най-влиятелните членове на Политбюро на ЦК на КПСС, който след три години застана начело на Съветския съюз - Константин Черненко. Неговата мисия била на тушира напрежението между българското ръководство и съветското посолство.

Твърди се, че твърдят му тон бил по две причини. Първо, защото новият американски президент Роналд Рейгън още с встъпването си в длъжност на 20 януари 1981 г. обявил, че ще увеличи четири пъти помощта, отпускана от САЩ на дисидентските движения в Източна Европа.

И второ, защото съветските ръководители треперели дали полската болест "Солидарност", която смени ръководството в страната в деня на кончината на Живкова, няма да се превърне в социалистическа епидемия.

Дали е имало руска следа и дали е убийство

все още не е доказано, но е факт, че политическите проблеми в България се тушират след смъртта на Людмила, макар и за кратко. Нейното място заема брат й - Владимир Живков. Той не казва нито дума срещу сестра си, но остава чужд и неподходящ за политиката човек. След промените започва да прави частен бизнес, потъва в анонимност и смъртта му прикова вниманието най-вече заради факта, че умира на същата дата на Людмила - 21 юли, 40 години по-късно.

Странно съвпадение, което звучи като прокобна дата за фамилията.

Дали Тодор Живков баща се е обвинявал за смъртта на дъщеря си, за неудачите на сина си, за провала на управлението си, сигурно никога няма да разберем.

Но житейската символика на числото 21 е съдбовна. Това е най-мистичното число, което осветява пътя за духовните хора и вкарва във вечен мрак всички грешници. 

Кой е най-големият грях на Живков?

Оказва се, че той също е свързан с числото 21. Става сума за златния резерв на България, който тихомълком бе изнесен в Москва през февруари 1959 г, а година по-късно продаден на смешна цена, за да покрие част от борчовете ни. Този малко известен факт предшества и обосновава предложението на ЦК на БКП за сливане на НРБ и Съветския съюз, известен в историята като опита страната да стане 16-та република на СССР през 1963 г.

Случаят за продажбата на златото ни е описан подробно в книгите и на Крум Благов, и на Христо Христов.

Архивите показват как Живков е решил да продаде златото, за да върне част от дълговете към основния кредитор на комунистическото управление - Москва. На практика, през 1960 година държавата е пред фалит и в пълна невъзможност да връща натрупаните валутни кредити на Москва. През 1960 г. външният дълг на страната достига до непосилните за онова време почти 3 млрд. лева.

Единственото, което тогава го спасява, е златният резерв на България, който Тато тайно и еднолично харизва на Кремъл, връщайки част от дълговете, които натрупал.  

"Не зная по какви причини, вероятно от съображения за сигурност, но преди мен златният резерв на страната ни беше изпратен за съхранение в съветски банки. Ние върнахме у нас това злато и забранихме износа".

Думите са на Тодор Живков, казани в неговите "Мемоари". Но те не са нищо повече от една откровена лъжа.

Ценният метал, възлизащ на 20,1 тона, е продаден от руската страна на четири партиди на 11 юли 1960 г. Общо за него са платени 21 млн. долара. От тях в българската хазна не влиза нито цент, защото са погасени само някои от просрочените задължения на Живковото управление към Москва.

А като се има предвид, че след 8-10 години международните цени на златото скочиха над 10 пъти, то щетата за България е огромна, дори и да се има предвид инфлацията. Но най-голямата щета е не материална. А откраднатия суверенитет, гаранция и самочувствие на българите, чието национално богатство, натрупано през десетилетия, е харизано без тяхно знание.

От най-древни времена най-силната прокоба е върху откраднатото злато. Не пощадявала нито фараони, нито императори, нито комунистически вождове...

 

Следете актуалните новини с БЛИЦ и в Telegram. Присъединете се в канала тук