Санстефанският идеал и изгубените надежди за нормална България
Не евроатлантизмът или евразийството са пътищата ни напред
На днешния ден веем знамена и пеем патриотични песни.
Телевизиите канят различни общественици и мислители, които ни морализаторстват и цитират Ботев, Вазов и Левски. Отново се дебатира по темата Русия или Европа, но и отново рядко виждам хора като Камен Донев (единственото смислено нещо в ефира тази сутрин), който без капка свян и срам каза нещата в прав текст:
“Не разбирам този телешки ентусиазъм да се веем по чужбината и да искаме да сме угодни там?” (бел.авт. – леко перефразиран).
Та използвам това интервю с прекрасния истински българин, за да напиша няколко реда за смисъла на патриотизма.
Всички някога в училище сме чели между редовете за Санстефанския мирен договор. И свързваме Освобождението с него. Но колко хора знаят реално колко време този договор, този истински Национален идеал, е просъществувал?
Ето малко факти:
Член 6-ти гласи: „България ще бъде автономно, подвластно княжество, с народно християнско правителство и народна милиция“. Същият този член 6-ти определя и границите на българската държава: на запад следва старата сръбско-турската граница, включваща Вранянската каза до планинската верига Карадаг. След това границата завива на запад към Кораб планина, следвайки западните граници на Кумановската, Кочанската и Тетовската каза.
Продължава на юг по долината на река Дрин, оставя в българска територия Корча и Дебър и стига до планината Грамос, откъдето завива на изток до устието на река Вардар. Границата преминава северно от Солун и Атонския полуостров и излиза на морския бряг от устието на река Струма до Порто Лагос, откъдето завива на североизток към Родопите, прехвърля река Марица северно от Одрин, след което включва цяла Странджа и излиза на черноморския бряг.
Северната граница достига до Мангалия, откъдето по южната граница на Тулчанския санджак достига Расово на дунавския бряг. Река Дунав запазва граничния си статут.
Санстефанска България е в пълно съответствие с изконните етнически територии на България, с едно изключение – Северна Добруджа. Тя е изтъргувана от Русия с цел компенсация за Румъния с оглед на преминаването отново на Бесарабия под руски контрол.
Налице е една голяма славянска държава – България. Точно тук се появява и големият проблем и последвалото всеобщо разочарование след Берлинския конгрес.
До тук всичко звучи като една добре позната история и въпросът за границите на новата славянска държава остава на заден план.
За да си отговорим на този въпрос, трябва да се върнем една година назад и да надникнем по-конкретно в дипломатическите отношения и поетите ангажименти от Русия към останалите велики сили. Ангажименти, без които провеждането на последната Руско-турска война би било невъзможно.
Райхщадско споразомение – Съгласно руския текст на това споразумение, ако се постигне победа над Турция, Австро-Унгария и Русия се съгласяват, че на Балканите няма да се създаде голяма славянска държава.
Погледнахте ли добре държавите, които разпарчатосват България? Така смело наричани от настоящите управляващи „евроатлантически партньори“, разделят майка от син, баща от дъщеря.
Обричат скъпата ни Родина на десетилетия кръвопролитни войни за Национално обединение. Стотици хиляди жертви на бойното поле, за да поправят една непоправима несправедливост. Довършена смело с Ньойския договор (който между другото изтече, а пък аз не видях някой от Народното събрание или Министерски съвет, да обърна внимание и да повдигна темата пред „евроатлантическите партньори“).
Същите тези днес не ни пускат и в Шенген. И ни третират като държава от третия свят, но нашите политици ходят да си правят селфита и да „се гушкат“ с лидерите - наследници на главорезите ни в миналото.
Та да си дойдем на темата „патриотизъм“. Не евроатлантизмът или евразийството са пътищата ни напред. Единствено нашият, българският национален идеал трябва да е водещ. Ние се топим, децата ни бягат навън, за да живеят достойно, защото тук вече това е невъзможно.
Избиваме се, престъпниците ходят безнаказано по улиците, но пък политиците ни са закачили портретите на Ботев и Левски над бюрата си. Ликовете на същите тези светли личности, които дадоха живота си за Отечеството ни, което именно политиците, обещали промяна, превърнаха във васална територия, 146 години след така лелеяното Освобождение.
И ще ви кажа какво е за мен патриотизмът – да обичаш на инат държава, която не съществува. Да си тук, независимо, че си емигрант в собствената си Родина.
Да правиш добро, въпреки лошотията и издигнатата в култ поговорка: „Не е важно аз да съм добре, важното е Вуте да е зле“. Да помагаш, независимо от простотията, проклетията, маргинализирането, отключени от безхаберието на властимащите, които третират народа като васал, а не като собствени сънародници.
И да – приветствам хората с народни носии, които играят хора, които се татуират с национални герои или се загръщат с националното знаме. Те поне влагат нещо българско в ежедневието си, в мислите си, по телата си. Дали е идеало-осъзнато? Не съм сигурна. Но поне нещо българско очевидно има в сърцата им.
За разлика от мандатоносителите, които пикираха от Канада, Брюксел и САЩ и като марокански скакалци преминават безжалостно през България!
Коментар на Екатерина Анева, tribune.bg
Следете актуалните новини с БЛИЦ и в Telegram. Присъединете се в канала тук