Които сме живели в ония уж много лоши времена, много добре си спомняме за меда и жилото. Сладкото беше повече, но ако се случеше да не изпълниш някоя партийно-държавна задача в срок, “жална ти майка”...
Тогава нямаше такова безхаберие и безнаказаност както днес - заложено ли е нещо по план и график, ще си скъсаш и панталонките отдире, но ще спазиш срока!
В края на 80-те години в Берковица двама ентусиасти културтрегери решават да отбележат по достойнство юбилея на патрона на старата и заслужила гимназия, отворила, между другото, и очите на ученика си Йордан Радичков. Патронът се казва д-р Иван Панов, руски лекар, дошъл с войските на царя и намерил добър приятел в лицето на тогавашния берковски “окружен судия” Иван Вазов. Д-р Панов дава благодетелно пари за строежа на престижно училище и за градежа на баня.
Така учителят Никола Василев, бивш секретар на образцовото читалище “Иван Вазов”, и художникът Валентин Герасимов, уредник в берковската галерия, решават да издигнат паметник на доктора. Заявки до партийни комитети, творчески съюзи, местни шефове, вземане на разрешително да направят паметник на руски буржоа! И поръчка за отливане на големия бюст в леярната на СБХ в София. Насрочена е датата и часът на тържественото събитие, разпратени са покани. Всичко е уточнено. Няма проблеми.
Така популярно и насмешливо някога говорехме:
Няма проблеми! Човекът каза: ще видим...
Ще видим, ще видим, но... Бронзовият бюст на патрона въобще не се вижда. От леярната забравили поръчката и бюстът няма да е готов за уречената дата!
Двамата ентусиасти знаят, че партийно-държавната камарила вече е “накамарена” с поканите и тържествените речи, жените са избрали рокли, обувки и чанти, журналистите чакат като мухи край мармалад. И изведнъж ядец! Е, няма да ги обесят, но може да ги сложат на пистата за оживяване на запустелите Странджа-Сакар...
Усмихнат ентусиазъм, изпълнено мероприятие и двама “изобретатели” (в кръгчето) пазят бюста
Когато отиваш на война, всички средства са позволени.
Гипсовата отливка на бюста на патрона е скритото оръжие на двамата,
поставени на колене от столичната леярна. Двамата благородни, сладки мошеници се заключват в гимназията и потънали до ушите в бронз, изкусно цапотят гипса. Иззад вратата уверяват директорката Конова, че няма страшно, навън пада мрак, но те и през нощта ще влачат тежкия метален бюст като “бурлаки на Волге” и ще го монтират върху пиедестала, който за честта на родното строителство отдавна е готов за свързване с бюста... Времето работело в полза на изобретателните мъже, които по тъмна доба закрепили бронзирания гипс върху постамента.
Тържествени слова, усмивки, снимки. Въодушевени ученички отпред, в дъното срамежливо криещ се любимец в бял чаршаф. Или друга снимка: отпред партийното величие Вера Начева, член на ЦК на БКП, първият секретар на ГК на БКП Стоян Арсенов, председателката на Окръжното учителство от Михайловград Надежда Анастасова, професор Бойчо Григоров от СБХ, партийни и културни кадри, директори на училища... Двамата автори на великолепния проект, прародител на бъдещото българско менте, предвидливо и ревниво пазят бюста на патрона, да не кацне юнашка птица и клъвне гипса, та клюнът да потъне като в сирене...
След седмица тайно докарват бронзовия оригинал и свалят ментето,
уж да го укрепят допълнително, идва кран. Вече може да работят и пеят.
Както моя милост след толкова години “изпя” историята на една необходима и благородна измама. За кожата на двама невинни културтрегери...
Борислав КОСТОВ
