Стефка Оникян на 70: Наричаха мъжа ми Йордан Оникян и той много се дразнеше

През целия си живот съм се занимавала само с музика

“В света, в който живеем, сме малко шантави музикантите, защото музиката ни спасява от всичко лошо, което е около нас. За зло или за добро, без музика не можем, колкото и да е богат един човек, ако душата му е празна - нищо не става...” 

В това е убедена проф. д-р Стефка Оникян, която празнува 70-годишен юбилей. По-известна на широката публика като поп и джаз певица, днес тя е преподавател в Държавната музикална академия “Панчо Владигеров”.

Зад гърба си тя има над 40 години сценична дейност, които са оставили спомена за безброй интересни срещи и пътувания. Артистична, неординарна, жена със силен дух и творческо мислене, в чиито вени тече не само кръв, но и музика. Може би всичко това идва и от смесените й гени на два силни народа - българският и арменският.

Майка ми е българка и съм учила в българско училище, но винаги съм се чувствала потомък на измъчения арменски народ. Аз съм последният носител на арменската фамилия на татко, синът ми е Рупчев. Преди години всички се обръщаха и наричаха съпруга ми Йордан Оникян. Мислеха, че аз съм взела неговата фамилия. Данчо много се дразнеше от това (смее се).

Арменците са честни и горди хора, възхищавам се на умението им да не хленчат, дори когато нямат. Първите музикални уроци получих от баща си. Но сестра ми и мама също пеят, така че всички сме тесни специалисти. През целия си живот съм се занимавала само с музика и отново бих го направила, защото смятам, че хората на изкуството са благословени! - споделя певицата.

Всъщност цялото семейство на Стефка Оникян е обсебено от музиката. Баща й, съпругът й Йордан Рупчев, който почина през 2000 г., както и синът й Митко Рупчев. Има и сестра Виолета, която е също певица. Макар да е вдовица повече от 2 десетилетия обаче, Лъвицата не се е впуснала в тъга, а продължава напред, като предава опита си на млади певци в Музикалната академия. 

- С Данчо работихме за музиката, имахме много общи колеги и приятели и може би затова където и да отида, се срещам с някой от тях и често го споменаваме. А и той остави у всички, които го познаваха, прекрасни впечатления на човек, готов да помогне всекиму с каквото може...

В музикалното училище седяхме на един чин, но в началото аз се спирах да започна интимна връзка. Може би защото се страхувах да не изгубя приятел като него, на когото много държах. Бяхме страхотен тандем, който организираше всичко в целия ни навит курс. А може би и това, че си вярвахме и знаехме, че можем да разчитаме един на друг. След като се мотахме заедно девет години, беше крайно време да се оженим, но проблемът беше да намерим период, в който и двамата да сме свободни. 

Накрая от бързане, заминавайки за Габрово, забравихме сватбения му костюм, та баща ми с един наш приятел се връщаха до София. Аз се разстроих малко от този факт, но сватбата беше истински купон с една купчина студенти от Консерваторията, които бяха дошли на автостоп и не дадоха думата на оркестъра, а през цялото време се сменяха да свирят и пеят.

Със сигурност човекът до нея й липсва, но силната арменка не пада духом. И откровено споделя:
- Много ми липсва, особено в първите години не можех да се ориентирам как да постъпя в определена обстановка и какво да направя, още повече че той беше от бранша - музикант. В първите години и концерти да правя ми беше много трудно, където да отида на концерт, все срещах колеги, с които сме били заедно, и някак си още повече ми липсваше. Припомнях си други наши концерти...

Откакто съпругът ми почина, аз изцяло се отдадох на работата си и това ме спаси

Това ме спаси, защото беше много тежко и аз се почувствах в безвъздушно пространство и не знаех как да продължа нататък. Но благодарение на студентите ми и на голямата ми ангажираност, защото имам огромен клас, се справям. Работя с всеки един, това отнема голяма част от деня и от енергията ми. По този начин нямам време да мисля за това.

Сред учениците й са били Деси Добрева, Михаела Филева, Даниела от дует “Мания”, Клавдия от “Стар академи”, Криста, както и дъщерята на Камелия Тодорова - Рейчъл. Независимо колко са популярни обаче, тя приема всички като свои деца. И така ги нарича.

- Ами те са си мои деца - учениците ми. Откакто Данчо си отиде - нямам друг живот. Те са животът ми, те са всичкото ми. Идват си вкъщи като у дома си. Говорим си, споделяме си. Събираме се. Веселим се.
И това безспорно е нейното най-голямо богатство. Апропо, Стефка Оникян е от хората, за които материалните ценности изобщо не са най-важното. Преди години например тя има интересна случка, когато сваля от ръката си златния пръстен и го подарява на съвсем непозната жена 

- Да, имам такъв случай. Стана съвсем инцидентно. В Русе. Поканиха ме на вечеря в едно заведение. Аз, нищо неподозираща, още повече че то се казваше “Ереван”, си викам: при арменци отиваме, няма проблем! Беше на осми март и помислих, че е някакво мероприятие по повод женския празник. Но в последния момент разбирам, вече съм в ресторанта, че съм на рождения ден на съпругата на един от съдържателите му или на човек от персонала беше - не бях точно наясно, и не съм купила нищо за подарък. Хората носят цветя, подаръци...

Тогава спонтанно си свалих златния пръстен от ръката и го сложих на ръката на рожденичката, която виждах за първи път. И оттогава тия хора толкова ми се радват и ме канят непрекъснато на гости, но за съжаление живеят надалече, а и нямам време за пътуване. Но, да ви кажа честно, не помня нито име, нито физиономия. Ако видя тази жена, няма и да я позная дори...

Такава е - широко скроена, с обичливо сърце. И нека за финал са думите й:

- Аз се радвам на всеки Божи ден. В миналото, не знам, почти за нищо не съжалявам. Понякога казвам, че трябва да се сме благодарни на Господ, че май си имаме всичко. Има хора, които са много по-зле от нас. Знам, че има максималисти, които искат да имат повече, аз не съм от тях. Благодаря на Бога, като мога да преживея днес някакъв радостен миг от слънцето, от неща, които не могат да се купят с пари и от музиката, разбира се...
 

Щрихи към портрета

Професор д-р Стефка Оникян е родена на 10 август 1951 г. в Пловдив, където завършва музикалното училище. През 1971 г. е поканена от Николай Куюмджиев в трио “Обектив 71”, заедно с М. Хранова и М. Градева. През 1973 г. прави първия си студиен запис в БНР - песента “Земен вик” от Христо Ковачев. Приета е в Естрадния отдел на ДМА.

Същата година спечелва конкурса за солистка на представителния ансамбъл на БНА. Завършва АМТИИ в Пловдив в класа по пеене на проф. Калина Жекова. Печели I награда от Международния конкурс за естрадни изпълнители в Колобжег - Полша, и II награда на “Златният Орфей” (1974). В периода 1975-1978 г. осъществява турнета у нас, в СССР и Куба. Пяла е с бигбенда на Олег Лундстрем, както и с големите музиканти Милчо Левиев, Симеон Щерев, Петър Петров, Людмил Георгиев, Анатоли Вапиров, Антони Дончев, Христо Йоцов и много други.

Осъществила е многобройни записи на театрална и филмова музика. През 2003 г. записва за “Уолт Дисни” заглавната песен “Circle of Life” към филма “Цар лъв”. Има издадени 5 албума, записала е в БНР повече от триста песни, а в БНТ има повече от 80 участия в различни продукции. От 90-те години е вокален педагог в НМА “Проф. Панчо Владигеров”.
 

Валентина ИВАНОВА