Урубамба в Перу - долината на загадките

Магдалена Гигова е дългогодишен журналист и неспасяем пътешественик. Написала е пет книги и е издала още шест в съавторство. В момента е водеща на предаването “Покана за пътуване” по програма “Христо Ботев” на БНР, което се излъчва всяка неделя от 18,30 часа. Също така е автор и водещ на предаването “Дромомания” по здравната телевизия Cоdе Hеаlth - всяка събота от 17 часа. Тя публикува пътеписите си в своя сайт www.drоmоmаniа.bg

От рубриката “Време за пътуване” на вестник “Над 55” ще научавате за интересни места по света и как да пътувате по-евтино и безопасно.

Когато някой спомене Перу, се сещаме за Мачу Пикчу. И за там съм ви разказвала в “Над 55”, но всъщност древните му руини са част от долината Урубамба, известна също като Свещената долина на инките.

Прашните й пътища ще ви заведат до сгушени селца, ако попаднете в пазарен ден, ще ви заслепи пъстротата на местните тъкани, сиянието на ръчно обработеното сребро, ще ви шокират щандовете с атрибути за магии...

Както река Нил е давала живот на Древния Египет, така и долината на Урубамба се е отличавала с плодородие и благотворен климат, за разлика от други региони на Перу, потънали в изнурителна засуха. Това позволило на древната цивилизация на инките да развива сортове и да “опитомява” растения. Смята се, че тъкмо там за първи път започнали да отглеждат картофи. 

Марас е малко провинциално селце на 50 км от Куско. То не представлява културно-исторически интерес, но загадъчните руини в околностите, известни като кръговете Морай, вълнуват посетителите. Стъпаловидните тераси с идеално кръгла форма са сякаш поставени една в друга, като сгъваема чаша. Дълбочината на най-големия кръг е 37 м. Всяка тераса е висока по два метра - грандиозен амфитеатър, разсечен от каменни стъпала, които позволяват лесно придвижване между секторите. 

Съществуват няколко версии за предназначението на кръговете. Както винаги, щом стане дума за инки, в тях са намесени и извънземни. Най-реалистично звучи теорията, че терасите са били опитни полета на древните агрономи. От огромната империя на инките (10 млн. жители, 85 града, ширнала се върху днешната територия на Перу, Аржентина, Боливия, Чили, Колумбия и Еквадор) доставяли селскостопански култури. 

На терасите са открити почви от различни региони, напоителните системи са организирани толкова добре, че тези “фунии” никога не се наводняват, а същевременно влагата е достатъчна. Цялото това съоръжение изглежда мащабно не само за времето си, но и в настоящето. Има данни, че там инките са култивирали различни видове царевица и са “опитомили” киноата. Все още неразгадано е как са успявали да постигнат различна температура на всяка тераса, за да проверят на дело кои условия са оптимални за дадено растение.

Недалеч се е ширнал и пачуъркът на Солинерас де Марас. Технологията за добиване на сол там не се е променила от времената преди инките. Сякаш хълмовете са наметнали американско сватбено одеяло във всички нюанси на “соленото”: бяло, бледорозово, екрю...

Местните казват, че преди милиони години тук е имало море. Днес малка вадичка църцори от земните недра и се разлива по терасите. Тънки каналчета обикалят всяко корито, а слънцето и вятърът вършат останалото, като изпаряват водата. Няколко семейства от околността имат правото да събират солта. В края на деня предават “добива” в местна компания, а тя го сортира, пакетира и продава.

Най-полезна, доколкото може да съществува такова понятие, е леко розовата сол. Втора в класацията е бялата. Те двете стават за ядене. Кафявата се използва в козметиката. Разбира се, наниз от магазинчета примамват туристите с всякакви вариации на солта - с аромат на барбекю, с люти чушки, с лимон, като “подправка” за шоколад.

Въпреки всички съвременни апарати загадка остава откъде в земните недра тръгва поточето, което “произвежда” сол от векове

Между реките Урубамба и Патаканча се възвисява археологическият комплекс Ойантайтамбо. Местоположението на крепостта е толкова стратегическо, че е единствената, която испанците не успяват да превземат. Няма как да бъде покорен вертикален скален ръб, заобиколен от всички страни с тераси.

“Когато Писаро се приближи до Ойантайтамбо с войските си през 1536 г., градушка от камъни и стрели се изсипа върху него от околните скали. Освен това индианците отклониха водите на река Патаканча и наводниха подстъпите към терасите. След два дни обсада, претърпели значителни загуби, испанците бяха принудени да избягат...”, пишат очевидци-хроникьори. 

За жалост, липсата на провизии и подкрепление кара инките по-късно да напуснат твърдината

Ойантайтамбо е една от най-величествените крепости заради красотата на гледките, които се наблюдават от птичи поглед. Но и най-загадъчната. Когато се изкачваш по скалите към Храма на слънцето, не можеш да не си зададеш въпроса Как древните инки са покатерили на 60 метра височина 400-тонните мегалити.

И как са ги полирали така перфектно, та между тях да не може да се пъхне дори лист хартия. Освен това те сякаш са измислили и легото - камъните се закрепват един в друг на същия принцип и така градежът става неподатлив на земетресения. 

Друго свещено място, което буди подобни въпроси, е Саксайуаман. Ако приемем идеята, че инките са вписвали сградите си в природата, тогава е напълно основателно да смятаме, че камъните там отразяват блясъка на ледниците. Скалите са обърнати на югоизток.

Когато слънцето изгрява иззад съседните планини, лъчите грейват ярко върху гладките камъни. И ако преди векове те наистина са били покрити със злато или кварц, тогава светлината, отразена от тях, би могла да бъде свръхмощно оръжие срещу враговете, подобно на т.нар. Архимедово огледало. 

Но съществуват доста теории, че съоръжението е отпреди инкския период, когато неизвестни люде от древността са владеели силата да пренасят и полират като с лазер многотонни камъни.

Магдалена Гигова