В Лугано богаташи си плащат, за да ослепеят

Магдалена Гигова е дългогодишен журналисти запален пътешественик. Написала е общо шест книги и е участвала в създаването на още 10. В момента е водеща на предаването “Покана за пътуване” всяка неделя от 17 часа по програма “Христо Ботев” на БНР и на “София. Адресите на любовта” всяка събота от 13 часа по Радио София. Тя публикува пътеписите си и други авторски материали в своя сайт www.dromomania.bg

От рубриката “Време за пътуване” на вестник “Над 55” ще научавате за интересни места по света и как да пътешестване по-евтино и безопасно.

Луганското езеро! За него бях чела само по лъскавите списания и книгите за богаташи. А ето ме тук. Крача по крайбрежната “променада” и се дивя на накацалите по склоновете къщи. Минавам покрай Гранд кафе “Алберто” на малка уличка, успоредна на “рамблата” (както испаноговорящите наричат алеите, опасващи култивирания бряг).

Малцина знаят, че много преди конференцията в Ялта в независима Швейцария са се събрали Великите сили и тук са ни разпределили в “по-лошата половина”. Пускат ме да разгледам набързо заседателната зала. Подредена е сигурно така, както е била и преди повече от 50 години - ленени покривки, сребърни свещници, живи цветя. Чакат високопоставени гости. Снимам всичко и за отмъщение си открадвам една химикалка с надписа на гранд-кафето.

Душата ми намира утеха в парка. Азалии и хортензии, пинии, кокетно подстригани храсти. Врата от ковано желязо, която не води наникъде. Но пък стои толкова хубаво на снимка. Паметникът на Софокъл белее като чисто нов. И се оказва такъв. Вандали на няколко пъти бастисвали снежнобелия мрамор. Обаче напук общината намирала начин да го възстанови. Тя има и още един хубав навик - всяка година дава субсидия под формата на награда на местен скулптор, като откупува негова творба за парка. В езерото се реят водни таксита, платноходки и поели на хазартен туризъм мераклии.

Точно срещу швейцарския бряг се е вклинил италиански анклав, който бъка от казина. Има дори едно общинско, което носи доходи, доста по-големи от събираните данъци. В кметството ме чака още една изненада - фигура на тракийския роб Спартак, която подпира тавана в преддверието. Изпъчвам се мислено - все пак е роден по нашите земи.

Още една българска нишка откривам покрай обясненията на моя гид със сочното име Ромео. Екскурзоводът ми сочи картинния музей на Лугано - старинна сграда на крайбрежния булевард. Заради ключовото място и световното име на Кристо тук разположили изложбата му, но тя нямала очаквания успех. Минала вяло, понеже за италианските швейцарци “опаковката” би трябвало да е само върху стока, а не да се представя за произведение на изкуството. Прекалени прагматици!

Хващам едно пътническо корабче. Имам среща в хотела на Ана Окса. Ако името ви звучи познато, но не можете да се сетите откъде - кратка справка: Тя е италианска естрадна певица, участвала 15 пъти във фестивала “Сан Ремо” и го е печелила два пъти. 

По националност обаче Ана Окса е албанка. Твърди се дори, че е племенница на диктатора от Тирана Енвер Ходжа, защото оригиналната й фамилия е същата. Извън клюките дамата е жена с изумителна непокорна красота, изискан стил на обличане, дори когато се прави на хъшлак, и запомнящ се, малко странен маниер на пеене.

На брега като печурка белее “Суис Даймънд хотел”. Първото, което ме изумява, не е интериорът, а черните найлони по прозорците на балната зала с барокови мебели. “Ремонт ли правите?!”, възкликвам, защото забелязвам, че помещението е изрядно подредено за парти, за разлика от стъклата, опаковани като в очакване на бомбено нападение в Бейрут.

“Не, собственичката дава благотворителна вечеря”, отвръщат ми. Вярно, че милионерите са странни, ама чак пък толкова... Ана Окса събира пари за незрящи с необичайни балове. Идеята е богатите донори не просто да дадат лептата си, а да съпреживеят лично трагедията на изгубилите зрението си хора. Т.е. не само да надиплят 2000 франка за куверт и така да изперат съвестта си.

Затова галапартито тече при гробовна тъмнина - забранени са дори запалките и мобилните телефони, които могат да произведат искрица светлина. Шестима слепи сервитьори отвеждат в мрака гостите до местата им. Чашите са с различна форма, та да могат опипом да разбират кое е вода и кое вино. Приборите са само едни, за да не става объркване... За няколко часа милионерите влизат в кожата на злочестите незрящи и неусетно променят отношението си към тях - от дарителство към съпричастие. Побиха ме тръпки и се просълзих едновременно.

Иначе хотелът на Ана Окса е апотеоз на скъпоструващия лукс, а сърцеразтупкващата гледка към Луганското езеро е включена в цената с няколко нули в добавка. В граничещата с кич пищна мебелировка прозира желанието да допадне на новите руски олигарси и старите петролни шейхове. И определено успява! А гостите могат дори да си поръчат персонален готвач в апартаментите. 

Наблизо е Мелиде. Отлична възможност да врътна цяла Швейцария за един час. В малкото селце на Луганското езеро това не е невъзможно. На 14 200 кв. м площ се любувам на 127-те й забележителности в мащаб 1:25.

Изумителното е, че дърветата са истински, но бонзаи. Любителите на растенията ще намерят в мини-Швейцарията повече от 1500 чешита растения и над 15 000 вида цветя. Модели на национални светини - аристократични домове, замъци, църкви, гари. Почитателите на игрите с влакчета се наслаждават на повече от 3500 метра релси и траверси и 18 почти истински (и действащи) локомотиви, зъбчати железници, лифтове и влекове, яхти и катери. В тях дори се возят ситни човечета.

И ако видите снимки на макетите, без хора край тях, като нищо ще се заблудите, че са истински. 

През 1959 г. предприемчивият бизнесмен Вигнер решава да създаде “Швейцария в миниатюр” на собственото си парче земя и оттогава атракционът принадлежи на семейството му. Запознах се с един от внуците. Пълен шаш! Приличаше по-скоро на потомък на Радж Капур. С абсолютно индийски черти, но в замяна на това се казваше Владимир. Шаш на квадрат.

Обаче ме разходи не само да видя отблизо макетите на катедрали и замъци, ами успях да надникна и в работилниците, където създават макетите, поправят механичните играчки и пускат водопадите. Душата ми се напълни и при вида на около 4-годишно швейцарче, което вдъхновено копаеше, качено на напълно автентичен минибагер, под благия поглед на татко си. Единственият проблем на “Швейцария в миниатюр” се нарича “Разширяването невъзможно” - наоколо вече е парк и няма начин да се купи земя на каквато и да било цена.

Магдалена Гигова

Следете актуалните новини с БЛИЦ и в Telegram. Присъединете се в канала тук