Когато бях малка, в представите ми Валери Петров беше добрият великан, който обича да разказва приказки за лека нощ. И аз си имах своето “копче за сън” - докосвах го и се пренасях в друг свят - светът на сънищата и мечтите.
Когато го видях по време на една от срещите с писатели, които творят за деца, бях изумена. Добрият великан всъщност беше малко очилато човече, което ти се иска да прегърнеш, да защитиш. Но всичко си дойде на мястото, когато заговори - тихо, спокойно, мъдро. Не смеех да мигна да не би полъхът от миглите ми да отвее някоя дума. Защото исках да попия всичко, което излизаше от устата и сърцето на най-дребния великан, който може да срещне човек.
Като ученичка четях стиховете му и бях опиянена от музиката, която струи от тях. Като студентка се озадачавах от шушуканията, че човек, който не знае английски, се осмелява да превежда великия Шекспир. Защото вярвах, че за да преведеш чужд текст и да докоснеш душата на читателя, трябва да владееш до съвършенство собствения си език
Животът ми показа, че съм била на прав път.
Информацията за личния живот на големия творец е оскъдна, за разлика от творческата му биография.
Валери Петров е роден на 22 април 1920 г. Рожденото му име е Валери Нисим Меворах. Майка му Мария Петрова е преподавателка по френски език в столични гимназии, а баща му - д-р Нисим Меворах, е професор по правни науки, специалист по семейно право, виден адвокат, обществен деятел, дипломат - посланик в САЩ, представител на България в ООН, автор на книга за Яворов. От него поетът наследява страстта към перфектно написаните рими. Много от ваканциите си Валери Петров прекарва във Варна - родният град на майка му. През 1939-а той завършва Италианския лицей в София, където среща и бъдещата си спътница в живота - Доминика Бобошевска. Ученическата им любов се превръща в дългогодишен брак, който единствено смъртта успява да прекрати.
За едни Валери Петров е “рицарят на изящното слово”, за други - “тих мъдрец”. А за най-близките той остава просто дядо Валери. Той успява да се превърне в един от най-плодотворните ни автори, след като навлиза в българската литература твърде млад.
Като дете
На 15 години Валери Петров издава първата си самостоятелна книжка - поемата “Птици към север”, стихове печата през 1936 г. в сп. “Ученически подем”, а през 1938 г. излиза от печат първата му книга “Птици към север” с псевдоним Асен Раковски, което предизвиква антисемитски скандал. Плевенски вестник пише рецензия, в която се твърди, че “един евреин се е осмелил да присвои името на великия революционер Георги Раковски”
Поетът решава да смени името, за да не се забърква в неприятности, и приема фамилията на майка си. Новото име му носи късмет. С него започва да придобива популярност и през 1943 г. печата в списание “Изкуство и критика”.
Доказал се в писането, той търси и друго призвание. Подчинявайки се на бащината повеля, Валери Петров завършва медицина, но практикува за кратко - служи като лекар във военна болница и в Рилския манастир. Участва в Отечествената война като военен кореспондент. Това е и последната му връзка с медицината. Оттук нататък творческата му биография е тясно свързана с журналистиката и литературата
Посвещава се на писането, защото в него разпознава своето истинско призвание - единствено то удовлетворява неутолимия му копнеж за смисъл и съвършенство. Той е един от основателите и заместник главен редактор на вестник “Стършел”. От 1947 до 1950 г. работи в българската легация в Рим като аташе по печата и културата. По-късно е редактор в Студия за игрални филми “Бояна”, редактор в издателство “Български писател”.
Като студент по медицина в края на 30-те години на миналия век
Поетът успява да спечели любовта на няколко поколения българи със сценариите си на филмите “Рицар без броня”, “Йо-хо-хо”, “Един снимачен ден”. И сигурно е имал възможност да се предпази от житейските проблеми, като наблюдава отстрани вълненията на масите. Но Валери Петров е замесен от друго тесто. През 1970 г., когато най-смелите коментари и вицове се разказваха в кухнята, той е от малцината, които не подкрепят телеграмата на Съюза на българските писатели, с която се изказва огорчение, че Нобеловата награда е присъдена на дисидента Александър Солженицин. Тази достойна постъпка не остава безнаказана.
Валери Петров е изключен от партията и е заклеймен като неин враг
Но наградите и световното признание не могат да бъдат отхвърлени и от най-мощната партийна пропаганда. Поетът е вписан в почетния списък на Международния съвет за детска книга и е номиниран за Нобелова награда.
На първите демократични избори Валери Петров е избран за народен представител в Седмото ВНС. И точно тогава - в първата година на безкрайния преход, видяхме един друг творец. Борещ се с простащината, с тропота по банките с думи, с аргументи, с протегната ръка. Той отказваше да бъде статист в театъра на абсурда, който се разиграваше пред очите на цяла България. За съжаление, рошавите “бунтари” и белите хавлиени чорапи нямаха сетива за добротата и мъдростта на един от най-великите ни живи сънародници.
Той остана неразбран и нежелан от надигащата глава безпросветност. “Валери опита от трибуната да озапти и усмири развилнялата се шумна простащина. Опитът на мъдрия наивник беше засипан от вълна пошли подвиквания. Той смутено млъкна, учудено и безпомощно се огледа и мълчаливо слезе от трибуната”, разказва след години Анжел Вагенщайн, един от най-близките хора на поета, споделящ тревогата и безсилието му пред печалните кретенизми в българския модел.
А в интервю за в. “Монитор” през далечната 2004 г. Валери Петров споделя: “Вярвах, че сме почти пред дверите на един по-човешки уреден, по-справедлив, по-разумен свят. Тази перспектива се отдалечи от нас, но идеята за един такъв свят си остава у мен и направлява всичките ми мисли и чувства”. И не може да се примири с все по-голямото разслоение на обществото, в което живее.
Най-лошите черти от психиката на народа ни изскочиха на обществената повърхност и потиснаха добрите
Сред обеднелите широки слоеве на народонаселението ни нравственото погрозняване трябва да е станало под напора на материалната нужда, но то е далеч по-силно изразено в разкошните дворци на новобогаташите, осеяли градовете ни напоследък”.
С Леда Милева
За 94 години живот творецът не получава и една лоша дума за себе си, но и не си позволява да говори с лошо за другите. Не се колебае обаче да покаже недоволството си, когато е истински разочарован от собствената си държава. През ноември 2010 г., на 90 г., Валери Петров застава начело на протест срещу властта, за да подкрепи БАН. Тогавашният финансов министър Симеон Дянков нарече служителите на академията “феодални старци”, оряза бюджета им и закри институции.
Възрастта не попречи на “рицаря на словото” да се бори за доброто на държавата си, с което предизвика гнева на властниците.
Валери Петров така и не осребри популярността си и прекара живота си в малка къщичка на столичната улица “Елин Пелин”. Понякога не излизаше дни наред и просто пишеше. Допуска в своята малка вселена само най-близките си, и без това не е привърженик на светските сбирки. Достатъчно му е да общува с книгите, от които черпи вдъхновение за създаването на едни от най-красивите български стихотворения, филмови сценарии, преводи.
Вече в залеза на живота си, той продължава да вярва в идеята за едно по-справедливо и хармонично общество. До последно не спира да говори за борбата срещу злото, лъжата и омразата, да инвестира енергия и ум в издигането на обществения дух.
Преди да отлети при другите “хвърчащи”, Валери Петров споделя, че се чуди как е доживял до 94 г. в това “невероятно горчиво време”. И че само общуването със света чрез стиховете му го държи за живота.
На 27 август 2014 г., след месец боледуване, два мозъчни инсулта и близо седмица в кома, Валери Петров напуска този свят. Погребан е на Алеята на творците в Централните софийски гробища.
Иска ми се да вярвам, че винаги ще има будни, мислещи “хвърчащи” хора, обитаващи духовното пространство, създадено от Валери Петров. И да не забравяме неговия призив: “Хора на доброто, не умирайте!”.
Подготви Мариана ДОБРЕВА
