Господ ме пази заради гласа. Родопската песен е вълшебна, разплаква и чужденците. Всичко, което бодна в земята, се хваща, казва Валя Балканска. Това заявява в интервю за в. "Стандарт" народната певица, чиято песен лети в космоса, Валя Балканска.
Стотиците гости на празника отново настръхнаха, докато гласът й ехтеше. А после се просълзи, когато главният редактор на "Стандарт" Славка Бозукова я удостои със златна значка от името на хилядите читатели.
Сърцатата българка има три деца и внуци, които й пълнят къщата и душата. Господ й е дал сила и талант, а тя ги дарява на хората.
- Г-жо Балканска, изненадана ли сте, че българите се гордеят повече с вашия глас, отколкото с приемането ни в ЕС?
- Това е награда за нашия фолклор. А той е неповторим. Имаме много народни песни. Баладата за Делю войвода е единствена от Европа, излъчена в Космоса. Този факт е достатъчен, за да оценим стойността на наследството ни. И нашата музика, независимо дали е родопска, странджанска, или македонска, е безценно богатство.
- Може ли на една певица да й омръзне да пее?
- Не. Това е невъзможно. След като излизам болна да пея. Абе готова съм да умра на сцената с песен на уста. Моята майка тъй казваше: Млъкни мари! Само когато спиш - мълчиш. Като склопя очи - ще млъкна завинаги. Дано Господ, който досега ме е опазил, да ме пази оттук нататък, но с песен на уста.
- Знаете ли, че откакто песента "Делю хайдутин" е излязла в открития Космос, сте провокирали много хора по света да пеят?
- Знам, че много хора пропяха тази песен. Преди няколко дни с гайдаря Петър Янев, с когото работим дълги години, бяхме в Кюстендил. Изпълнихме си ние песните и дойде една американка при мен. "Не разбирам какво пеете, но мелодията ме разплака. След вас се страхувам да изляза да пея. Мисля си, че нацията ви е много темпераментна, много жизнена." Казах й: Няма страшно, двете ще си обединим силите.
- Имало ли е публика, която да не ви възприеме?
- Не съм чула някой да ме е упрекнал. Може би на тия години да не съм вече на върха, може би трябва да сляза от сцената. Но хората ме търсят. И докато ме търсят, ще пея.
- Много ни е красив фолклорът. А защо ние така огрубяхме като нация?
- Навлезе много печалбарството. В музиката пък нахлу чалгата, която напълно промени ценностите на младите хора. Така се осакатиха нещата. Аз не съм против която и да е музика. Когато гали ухото, когато е красива, когато възпитава. С една дума да не е пошла. Когато боядисваш стаята си, не цапаш, искаш да ти е приятно.
Много често сме си говорили с Петьо как ни възприемат хората - по това как сме облечени, как се държим на сцената. Ние наложихме гайдата. И тази неповторима родопска носия. Нали знаете какво впечатление прави красив танцов състав. Е, някои харесват да гледат разголеното - бедра и пъпчета.
- Промениха ли се българите през последните 20 години? Ви обикаляте страната и най-добре виждате.
- Различен свят, различни хора. Брат и сестра лежат в един корем и не са еднакви, та камо ли народът... Живи здрави да са всички. Аз казвам така: И на душманите Господ да дава здраве, та да остава и за нас. Да се обичаме! Само така ще оцелеем! Ако не е любовта, ако не е взаимопомощта, няма да се наричаме човеци.
- Докъде ще доведе агресията, която ни залива отвсякъде?
- Ами вижте с какво ни занимава телевизията. И всичко това се гълта от децата. Понякога пътувам по цяла нощ, върна се и започвам да копая. Децата ми викат: Мамо, ти кога ще починеш? Ами аз съм селско чедо, винаги съм работила и това ме крепи. Ако легна и започна да гледам телевизия... ще се разболея. Ами тия деца, дето гледат насилие? Те не се ли разболяват?
- Стара приказка е, че земята храни и душата, и тялото. Какво отгледахте това лято в градината си?
- В Родопите само картофи и бобец стават. Ама в тия жеги всичко изгоря. Пак има, да сме благодарни. Гледам и много цветя - божур, елдъзка, мушкато, индрише. Всичко, което боцна, става.
- Ако не бяхте певица, какво щяхте да бъдете?
- Сигурно майка на трите си деца и добра домакиня. Нямах възможност да продължа да уча. Моят баща е убит на фронта през 1944 година. Майка се преженва и аз гледах другите деца назад, които се родиха. Две сестри и един брат. И ние сме две от първия брак на мама. Аз детство не съм видяла. Гледах деца и помагах. Но видях свят и съм благодарна на Бога, че ми даде сила и глас. И дано даде на всички, които имат това желание.
- Ходили сте много по света. Какво от онова, което сте научили навън, можете да използвате тук?
- Красотата. Най-хубавото от нея е да гледам как хората се обичат и се уважават. Но е много трудно да се "пренесе". Трябва да имаш търпение. Като поговорим, като се поопознаем, влиза добрината. Ама във всяко стадо си има мърша. Не може без нея.
- Много мърша стана.
- И все пак не можем всичко да отречем. Не сме толкова лоши. Но най-вече трябва да се възпитава добрината. И един от начините е, като познаваме фолклора. Така можем и да хванем влака. Затова толкова много се радвам на всички деца, които са минали през нашата школа. Те стават съпричастни, разсъждават по друг начин.
- Има ли дете, което сте върнали. Казали сте му - от теб певец не става.
- Не. Може да не стане, ама трябва да му помогна и да му подам ръка. Има хора, които не искат да стане. Това са различни неща. Не можеш никого да върнеш. Чупиш му крилцето. Чупиш му хатъра. А като му кажеш, ти можеш, то се мобилизира. С всеки човек е така. Независимо на колко години е.
- Имало ли е гаф на сцената, който не можете да спасите?
- Няма такъв. Всичко може да се спаси. И когато решиш, че нещо ще направиш, просто го правиш. Усетиш ли страх, а не сила, спукана ти е работата. Всяка сутрин си казвам: Господи, върви напред и аз след теб.
Ако нямаш вярата, от теб човек не става. Може да е частица, ама трябва да я имаш. Господ те създава, изкарва те на бял свят, той те меси.
- Вас ви е омесил с родопската песен.
- Вярно е. Тия песни са едно преживяване от робството. Те са тъжни, повечето хайдушки. Имат скрита любовна лирика, все пак всичко е ставало тайно, не можеш да се видиш с любовника си, със севдата, както казваме ние.
- Канили ли са ви за серенада?
- Разбира се. Много пъти. Били сме луди глави. Сега малко поувряхме. Но е много хубаво. Ей затова се изгубихме. Защото точно тия неща ги няма.
- А за погребение?
- О-о-о-х! Мъжът ми почина на 7-и, аз на 11-и пях. Не исках, отказах категорично, обаче децата настояха: Майко, татко в гроба ще се обърне. Той никога не те е спрял. Винаги те е поощрявал. И сега ще отидеш! Добре, ама питате ли ме аз как ще отворя уста? Как ще излезе глас? Ще намериш силите, ще намериш куража, стегнаха ме те. Мъжът ми казваше така: Искам да знам само в каква посока си. Не ми е попречил да седна в мъжка компания, не ме е попитал защо се прибирам късно. Никаква ревност! Три деца отгледахме и голямо разбирателство цареше между нас. Та за погребенията. Да, канили са ни и на погребения. Изпратихме Николай Хайтов. Ковчегът беше зад мене, аз пред него. Изпратихме го с песен. Нали знаете, че във всяко село търсят музикантина и за хубаво, и за лошо. Той е като попа, като учителя. Умни хора са казали: "Там, където свършва висшата математика, започва музиката."/БЛИЦ
