Владо Даверов е писател и сценарист. Завършил е немска гимназия в Ловеч, след това - немска филология в СУ "Климент Охридски". Неотдавна отново беше показан и култовият български филм "Вчера", сниман по едноименния му роман, който предизвиква интереса и на днешните тийнейджъри. Самият Даверов има двама сина, две дъщери и една внучка.
- На 27 август навършихте 65 години, честито! И какво ново има около вас?
- Завършвам вече първата си част на новата си книга “Ягодовите полета”.
- Какво разказвате в нея?
- За живота, който съм живял и в който живеем всички. Има документални портрети на мои приятели – художници, писатели, поети, артисти, режисьори. В книгата има много фикция, има и много документални откъси. Ще видим как ще се възприеме. В общи линии, ”Ягодовите полета” са
полетата на смъртта
- Защо така определяте ягодовите полета?
- Защото всички сме се запътили натам. Всичките мои приятели, тези, за които пиша, са там – в ягодовите полета...
- Вие с филма “Вчера” като че ли се появихте най-вече в публичното пространство. Как ви се отрази това?
- Първо излезе романът, а аз после написах сценария за филма.
- Това беше един от най-култовите филми за едно цяло поколение българи и смятам, че ще остане и за в бъдеще такъв. Кажете за някои любопитни моменти по време на снимките?
- Героите във филма са прототипи на моите съученици от немската гимназия в Ловеч. Това са момчета, момичета, учители от нашата гимназия. Но аз на снимки на мои филми не обичам да ходя, а за този специално съм бил един или два пъти по десетина минути. Скучни са ми снимките, тягостни... Бог да го прости Иван Андонов, който е и бивш актьор, много добре работеше с актьорите. Никак не ми беше безинтересно да го наблюдавам, но въпреки всичко ми беше скучно. И на другите филми, снимани по мой сценарий, не съм ходил. Но когато снимахме “Вчера”
се случи нещо ужасяващо -
ние щяхме да удавим Георги Стайков наистина при тази сцената, когато Радо го поглъща канала. За малко да го изпуснем и той наистина да се удави - щеше да го засмуче помпата. Но, слава Богу, някак си се размина.
- Има ли удавени хора на този водоем?
- Има. Даже си спомням за едно момче от Русе - Иван се казваше, който беше едва в девети клас, голям симпатяга беше - той се удави там.
- Христо Шопов беше ли достатъчно известен, когато се снимаше във филма?
- Христо Шопов не беше известен, Чочо Попйорданов, Бог да го прости - също. Те бяха студенти във ВИТИЗ. Аз им казах, че с този филм ще се събудят звезди и те наистина се събудиха такива. Георги Стайков също беше студент, и София Кузева, която играе женската роля, а сега е в Австрия. Впрочем и на мен сигурно ще ми се наложи другия месец да замина да живея в Белгия. Това ми е много неприятно, но вероятно там ще си завършвам книгата.
- Вярно ли е, че стиховете за мелодията на клетвата във филма са писани в последния момент?
- Това беше някак си знаков момент. Аз никога не съм писал стихове. Иван Андонов не хареса текстове, които му бяхме представили, и ми се обажда една вечер и казва: “До утре сутринта ми трябва текст, защото Киро /Кирил Маричков/ е налучкал мелодията”. И седнах тогава и го написах от името на децата. Не от мое име. Този текст с тази мелодия се превърна в народен химн, както знаете. А помня, че в три часа посред нощ го завърших и го прочетох на жена ми, която много го хареса. А Киро, като получил текста, каза: “Лепна ми на музиката, все едно, че си знаел за какъв ритъм става въпрос!”.
- Получила се е някаква творческа спойка между вас двамата?
- Да, ама, без да знаем кой какво прави и се получи тази народна песен, която ще се пее, докато свят съществува и ще звучи на всички абитуриентски балове.
- Споменахте, че ще заминавате в Белгия - по какъв повод?
- Жена ми Марияна отиде да работи там, тъй като тя е инженер-проектант и нейната фирма отиде да строи къщи. Тя е вече там от един месец. Поради това вероятно ще ми се наложи да отида да живея в Белгия. Не знам, още не е сигурно, но по всяка вероятност там ще си завърша втората част на книгата.
- Знам, че вашият син Георги обиколи света със спектакъла “Рок, наркотици и рокендрол”. Откъде се взе това негово увлечение към театъра и киното?
- Той завърши Американския университет в Благоевград с две специалности - политически науки и журналистика. Магистратура кара в Амстердам, но не можа да завърши, защото се влюби в театъра и така си остана. Синът ми между другото е актьор в този спектакъл и е с отличен английски език.
- А първият ви син Владимир е режисьор - той е от първия ви брак с поетесата Калина Ковачева. Той защо не носи вашата фамилия?
- Просто той се нарича Владимир Георгиев, тъй като много Владовци ставаме – двама Владо Даверовци?...
- Защо смятате, че първата ви съпруга - поетесата Калина Ковачева, сама си е избрала съдбата? Не е ли искала да се бори с жестоката болест?
- Аз мисля, че на нея
не й се живееше повече
- Колко години всъщност бяхте женени с нея?
- Много малко. Аз бях в казармата и след два-три месеца като се върнах, се разведохме. Тя почина преди една-две години в хоспис. Беше се разболяла много, започна да не вижда и още неща й се струпаха...
- Как са вашите две дъщери?
- Голямата работи в киното и сега е в американските продукции – в “Непобедимите -3” е директор на локациите, а малката следва последна година архитектура и също работи при сестра си. Но тя е при декорите, защото ще става архитект и вероятно се ориентира към постановъчната част на киното.
- Самотен ли се чувствате?
- Ами в момента сме с малката ми дъщеря, дакелката Джеси и аз. Имам внучка от голямата си дъщеря, която ходи на детска градина и много често ми гостуват тук, в “Люлин”, където живея. Внучката ми Димана е голям сладур, много я обичам и е едно момиченце чудо! Чудо!
- Казахте ми, че почти всички ваши приятели вече са в отвъдното. Разкажете ми за някой от тях!
- От моите приятели жив остана само издателят ми Огнян Младенов, и Иван Рубанов. Всички други измряха. Като почнеш от Христо Калчев, Виктор Пасков, Георги Трифонов, Тома Трифоновски... какво да ги изброявам - те са много. Христо Фотев почина, Калина почина и аз за тях разказвам в най-новата си книга. И Иван Андонов почина. Той беше един блестящ човек отвсякъде! В България много често говорим за интелектуалци, обаче и интелектуалците са много малко – истинските, същинските. Малко са интелектуалците аристократи, какъвто беше Иван Андонов. Той беше страшно интелигентен човек с огромни познания по всички области, рисуваше прекрасно, беше великолепен актьор, също беше невероятен режисьор, разбираше от музика, и то от истинска музика, оценяваше я не като любител, а като ценител. Всичко в него миришеше на аристократизъм. Не си спомням някога да се е завихрила около него някаква помиярщина и се ползваше с уважението на цялата гилдия. Жалко, че получи инсулт и изведнъж почина. Той иначе беше много здрав, човек, който се радваше на живота и го обичаше във всякакви проявления. Обичаше да се весели, да готви, да посреща гости, обичаше виното... обаче изведнъж се сгромоляса.
- А какъв беше Христо Калчев?
- О, той беше на обратния полюс! Той беше мизантроп човек, беше като децата, много романтичен, много добър като човек, и затова зад тази мрачна физиономия вечно се криеше, но вътрешно беше изключително добър човек. Той беше готов да помогне винаги, но на края на живота си загуби вярата си в хората. Мисля, че и това донякъде го сломи. Беше свикнал да не вярва на хората, имаше безброй приятели, всички го обичаха, обаче към края на живота му започнаха да се случват неща, които го изненадваха и за които той не беше подготвен.
- Например?
- Ами когато започнаха да го предават, да го изоставят, мутрите започнаха да изчезват и, дето се вика, да го тормозят.
- Не смятате ли, че алкохолът е причината за смъртта на Христо Калчев?
- Сигурно и алкохолът е помогнал малко, но...
- Това е всеизвестен факт...
- Ами,
то всички сме пияндета
в една или друга степен.
Ето, и аз сега, преди да се видим, излизам от болницата, където бях на системи...
- Разкажете ми и за Виктор Пасков, който си отиде твърде млад?
- О, той беше твърде самокритичен към себе си и остро критичен към останалите около него. Понякога съм се ядосвал, че съм го зарязвал с години и не съм го търсил, но всичко отминава. Той ме е обиждал, и аз него, разбира се, но все пак имахме трайно, но доста нервно приятелство. Защото той си беше такъв човек – талантлив, самокритичен, добронамерен, но когато си пийнеше, ставаше много раздразнителен, а и на мен също не ми влияе добре алкохолът. Какво да ви кажа - и Виктор си отиде без време от рак, без никакво предупреждение.
С мъка си спомням и за Сашо Авджиев, който също почина от рак от притеснение, че му беше излязло картонче от ДС за агент. Кой знае къде са се опитвали да го вербуват и не са успели, и е останало картончето. Сашо – такъв върл антикомунист - не е възможно да има картонче!...
- Вие нямате ли картонче?
- Не, слава Богу! Много го търсиха, но аз нямам картонче благодарение на лошия си характер. Пробвали са ме десетина пъти, защото в такава гимназия учих, все пак - тя е една голяма ченгеджийница, но не успяха да ме вербуват.
- Споменахте, че излизате от болница и виждам, че са ви сини ръцете...?
- Това е от абоката, което ми поставяха за системите. Лекувам си черния дроб. Това е последствие от Виетнам и малко и от алкохола, който съм употребявал.
- Какво от Виетнам?
- Два пъти бях в командировка във Виетнам - 1987-88 година, и се заразих там от чернодробна амеба. Това е много опасно заболяване, което разрушава черния дроб. И все пак успяха да ме спасят! Но оттогава черния ми дроб не е добре и спорадично влизам в болница. А пък иначе си обичам алкохола, разбира се...
- Предполагам все пак, че не прекалявате с алкохола?
- Напротив -
аз съм по-голям пияница от всички!
Сега, разбира се, не пия нищо. Обещал съм на децата, защото става лошо...
- По какъв повод бяхте във Виетнам?
- От Дирекция “Кинефикация” ме изпратиха, защото щяхме да правим копродукция с братския Виетнам, и аз ходих да проучвам нещата. Ходих в Камбоджа, ходих в Китай, ходих в Индия и къде ли не, и почти бяхме пред сключване на договор, когато рухна комунизмът и всичко замина на кино, защото дойде 10 ноември 1989 г. и страната Виетнам вече не беше за нас приятелска.
- Интересно е как точно ви заразиха във Виетнам?
- О, там точно винаги можеш да се заразиш по някакъв начин! Там всичко е заразено. Трябва много да се пазиш. На мен специално на летището в Сайгон, Хо Ши Мин сега се казва, ми сипаха в уискито от техния лед. Аз видях ,че има нещо мътно в този лед, но нямаше как да откажа на ченгето, което ходеше навсякъде с мен - да не би да го обидя. Видях, че като се разтопява леда, вътре плуват змии, гущери и какви ли не животинки.
- Но явно виетнамците имат имунитет към подобен род вода?
- Разбира се. Те имат имунитет и въобще не се притесняват да пият от тази вода. И аз помислих, че алкохолът ще ги убие все пак.
Обаче той не ги уби, а уби мен
- Доказано ли е това, че от тази вода сте получили чернодробното заболяване?
- Така твърдят и лекарите. Аз съм им разказал и съм се пазил през цялото време - ял съм само от европейската кухня във френските хотели, в американските хотели. В Камбоджа обаче ядох пържени яйца и консервите, които си носех в куфара.
Нека да ви разкажа и нещо интересно за Виетнам. Там имаше вечерно време в бара на един хотел - там където бяха източните гости на Виетнам /те ни бяха разделили – източните в един хотел, западните в друг/ - се събирахме в бара да си поговорим за Европа, за това или онова, защото носталгията ни друса, а там е съвсем друг свят. Имаше обаче една източногерманска болница в Ханой - в дървени бараки, обаче с много добре оборудване и един хирург ми разказваше как оперирал от апендицит виетнамците. “Ами като го отворя отвътре - в него змии, гущери, жаби, буболечки и каквото там се сетиш! Но аз махам само апендицита, не махам нито една буболечка, защото може да му наруша баланса и го затварям”. Представяте ли си какъв имунитет имат тези хора?!...
- Казвате обаче, че са ви излекували язвата във Виетнам?
- Да, така е. С чиста проба кучешко месо, без да знам, че съм ял такова.
- Вие все пак сте разбрали за “кучешката терапия”?
- Случайно. В продължение на един месец се превивах от болки в стомаха и те се чудеха какво да ме правят. И всеки ден на трапезата ми се сервираше едно блюдо с месо, за което ми казваха, че трябва да го изям задължително, ако искам да оздравея. И аз го ядох.
- Вкусно ли беше?
- Как да ви кажа - малко сухичко, но те са големи майстори на подправките и се понасяше.
- Добре, те не употребяват ли свинско, телешко?
- Имат и такива меса, но те обичат змии, гущери, жаби, а един път видях, че бият едно куче - ама така го бият, че да умре. Питам ги: “За какво го биете това куче?”, а те ми казаха: “За теб го бием това куче, за да му излезе адреналинът. Ти един месец си ял кучешко и затова не те боли язвата”. Вярно е, че оттогава въобще не ме е боляла! Те и прасенца колят, но не ги отглеждат. Хващат ги по улицата, няма хладилници, увесват ги под чардака да ги наплюят мухите, и след това ги консервират.
- Какво почувствахте след заразяването?
- Не ви го пожелавам! Напълних се целия с вода,
станах триста килограма и не можех да се движа
- Тук в България кой ви лекува?
- Имам си един приятел гастроентеролог – проф. Никола Григоров, който да е жив и здрав - той ме лекува във Втора градска болница.
Едно интервю на Александрина РОКАНОВА
Абонирайте се за нас в Google News Showcase, за да следите най-важните новини от деня.
