Първа футболна лига все по-малко прилича на българско първенство и все повече на евтин трансферен коридор. После се чудим защо националният ни отбор търси себе си с фенерче. И логично – не се намира.
Дали когато си говорим за нуждата от силен национален отбор, от развити школи и таланти, не забравяме най-важното.
Парадоксът на българския футбол!
В собственото си първенство търпим картина, която не просто звучи тревожно, но е и унизителна за целия български клубен футбол. Така се получава, когато в български отбор българинът започне да изглежда като екзотика.
Въпросът даже на опира до конкуренция, а до подмяна.
Пристрастия няма, защото цифрите и без тях са красноречиви.
Към момента в съставите на някои от водещите клубове у нас чужденците са огромна маса. Лудогорец е с 24 чужденци, ЦСКА – с 16, Левски – с 14, Локомотив Пловдив – с 13, Локомотив София – с 11, Славия – с 8, Черно море – със 7.
Списъкът може да бъде и по-дълъг.
И ако това не е достатъчно стряскащо, то нека споменем и Берое – като отделен, почти сюрреалистичен пример.
Старозагорският клуб е с 19 чужденци в състава, а профилът му е вече толкова отчетливо латиноамерикански, че вече няма как да говорим за отделни легионери, а за почти цялостна футболна колония.
В състава на отбора има ярко присъствие на играчи от Аржентина, затова и Берое е най-фрапантния символ на процеса, за който иде реч.
Любопитна подробност е, че старозагорският клуб наскоро отпразнува пищно 40-ата година от единствената си шампионска купа /12 април 1986 г./. Тогава пред близо 30 000 зрители на стадиона под Аязмото Берое става шампион, а в състава му блестят само български имена.
Ще кажете – различни времена. По-слабо комерсиални.
Но това е обичайната носна кърпичка, когато търсим удобна стилистика, с която да облечем грозната реалност. Колкото и да се променят нагласите и подходите, колкото и комерсиален да става съвременният футбол,
никога не трябва да забравяме, заменяме или заравяме идентичността си!
През май 2025 г. едно решение на Изпълкома на БФС не дойде никак случайно. Тогава беше обявено, че в Първа лига минимум четирима българи трябва да започват мачовете като титуляри, а в групата да има и минимум петима български състезатели.
Заедно с това БФС увеличи и допустимия брой играчи извън ЕС в тимовия лист от пет на седем – но срещу такса за шестия и седмия.
И ето тук идва вторият абсурд.
Вместо правилото да уплаши клубовете, част от тях просто го приеха като счетоводен разход.
За шестия и седмия футболист извън ЕС таксата е по 40 000 лева на човек. А за клубовете, които не спазват правилото за четирима българи титуляри, санкцията на практика е отказ от средствата по фонд "Солидарност" – сумата, която бе посочена – около 400 000 лева.
Още през юли 2025 г. стана ясно, че клубове като Лудогорец, Левски, ЦСКА, ЦСКА 1948 и Ботев Пловдив са избрали именно този път.
И изглежда въпросната глоба не плаши никого. Или може би трябва да скочи драстично, за да направи разликата.
Когато един клуб предпочита да плати, вместо да пусне българин в състава, това означава, че санкцията не е санкция, а… удобна опция.
Нещо като ВИП пропуск за заобикаляне на правилото.
Тоест, ако наистина желанието е тази порочна практика да бъде пресечена, то сумата трябва да боли, а не само да дразни. Не да се отбива като административна такса, а директно да удря по модела.
Иначе не възпитаваме клубовете с нея, а само им продаваме индулгенция.
А има и още нещо опасно в цялата тази картина.
Чужденците не са проблем сами по себе си, но се превръщат в такъв, когато изтласкват системно българите от терена, от ритъма на големите мачове, от видимостта и от шанса да се развиват, да бъдат гледани, търсени и продавани.
Така на практика за българите се затваря вратата към световния футбол.
Защото емисарите не ходят да гледат резервната скамейка, а гледат титулярите.
Ако направим дежурното сравнение с големите европейски първенства, ще видим, че системата там не забранява, но и не зачерква подобен подход.
В Англия клубовете могат да имат до 17 играчи без статут „homegrown“ в списък от 25 души. Или иначе казано – системата не забранява чужденците, но пази място за развивани в страната футболисти.
В Испания правилото пък е още по-ясно: клубовете могат да регистрират максимум 5 играчи извън ЕС, а в групата за мач да фигурират най-много трима.
В Италия режимът е рестриктивен за новите входящи играчи извън ЕС. За сезон 2025/26 FIGC предвижда в Серия А ограничени възможности за картотекиране на нови състезатели от страни извън ЕС/ЕИП, в зависимост от вече наличните такива в клуба. Тоест, и там не се действа на принципа „вземай, колкото можеш“.
В Германия няма класическа чуждестранна квота, но DFL изисква минимум брой "local players" – футболисти, минали през клубната или националната система за развитие. С други думи – там защитата на местния продукт е структурно изискване.
Излиза, че големите футболни държави не воюват с чужденците, а просто правят така, че да не изоставят своите. Само ние упорито се държим така, сякаш
българският футболист е неудобство, което трябва да се заобикаля.
Не е толкова проблемно, че в Първа лига играят чужденци. Това е нормална част от модерния футбол. Срамът, за който говорим е в мащаба, в безконтролността, в липсата на мярка и визия –
и в доброволния отказ да пазиш собствения си футболен ресурс.
Да стигнеш до момент, в който да трябва да се напомня, че българското първенство е такова, е не само спортен, но и институционален провал!
Защото ако днес българите са малцинство по терените и това се приема за нормално, утре ще бъдат малцинство и в мечтите на децата, които гледат мачове, мечтаейки един ден да се развиват като футболисти.
Анелия ПОПОВА/БЛИЦ СПОРТ
