България намери нов начин да се бори с корупцията – като тества почтеността. Електронно. И с резултат, който важи три години.
Хайде, честито! Вече имаме и почтеност със срок на годност!
Може би на въпроса: "Почтен ли сте?", възможните отговори биха звучали така: "Да", "Категорично да", "Разбира се" и "Зависи кой пита".
Иронията настрана.
Истинският тест за почтеност в случая няма да изглежда точно така. Ще бъде електронен и ще използва психометрични методи, а окончателното заключение ще се прави от психолог.
Идеята е кандидатите за длъжности с висок корупционен риск в държавната администрация да бъдат предварително проверявани.
Дотук добре.
Всяка допълнителна цедка пред човек, който утре ще има достъп до обществени поръчки, концесии, европейски средства, разрешителни, контролни функции или милиони публични евра, би трябвало да бъде добра новина.
Само че има един проблем.
Почтеността не се попълва, а се доказва. И най-вече – проверява се.
Най-малкото защото корупцията рядко идва с въпроса:
"Бихте ли приели подкуп?"
Обикновено започва много по-банално. С телефонно обаждане, с някой "наш човек" или с едно "Това ще го оправим". С малка услуга днес, която утре ще поиска голяма услуга в замяна.
И точно тук електронният тест започва да прилича на твърде малък чадър за буря, която отдавна вилнее.
Корупцията не е дефицит на правилни отговори, а излишък на безнаказаност.
За да стане по-ясно – непочтеният човек невинаги е човек, който не знае кое е правилно. Напротив. Понякога знае много добре. Познава отлично и закона, и процедурите. Знае точно къде минава границата – и съответно как да я заобиколи.
Затова е малко наивно да очакваме, че бъдещата корупция сама ще се издаде пред компютъра.
Нещо повече.
Самите вносители на промените признаха при дебатите, че "магически тест", способен да отсее всеки бъдещ корумпиран служител, няма. Мярката е замислена като допълнителен инструмент за превенция, а не като универсално решение.
Така и трябва да бъде разглеждана.
Иначе рискуваме да произведем не почтеност, а сертификат за почтеност. А между двете има огромна разлика.
Но нека поговорим и за валидността… на почтеността, която в случая е тригодишна. Тук административният абсурд става почти литературен. Звучи нелепо и смешно, но всъщност поставя много сериозен въпрос:
Какво точно удостоверяваме?
Че човекът е бил почтен в деня на теста?
Че е имал психологически характеристики, съвместими с почтеното поведение?
Или че през следващите три години държавата може спокойно да разчита, че няма да злоупотреби с властта си?
Последното, разбира се, никой тест не може да гарантира.
Трябва да е ясно, че човек не влиза в корупционна схема непременно с предварително готов бизнес план, най-малкото пък в деня на назначението си.
Често средата създава условия за корупция. Редовно и властта прави същото. А липсата на контрол улеснява целия процес.
Зависимостите я хранят, а безнаказаността я превръща в модел.
И тук се появява още един важен въпрос:
Новите ще доказват, че са почтени. А старите?
Заварените служители не се оказват автоматично на същата стартова линия. И така стигаме до поредната любопитна административна картинка.
Представете си две съседни бюра и двама души зад тях. Единият е постъпил вчера – и е доказал почтеността си. Другият работи там от години и никога не е бил длъжен да я доказва по новия ред.
Значи новите ще доказват, че са почтени, а старите ще се ползват с презумпцията, че са.
Така излиза, че и корупционният риск има дата на производство?!
Ако идеята е действително да се защитят най-рисковите звена в администрацията, тогава логичният въпрос е защо рискът се определя от момента, в който някой е заел бюрото си, а не от властта, която това бюро му дава?!
А има и още нещо съществено.
Колко добра може да бъде една антикорупционна система, ако един от най-важните въпроси се окаже кой точно ще попадне в нея?
Особено когато конкретните длъжности с висок корупционен риск ще се определят по установения ред в съответната администрация.
Или казано по-просто.
Можеш да построиш великолепна врата и да сложиш на нея електронна брава и тест с тригодишна гаранция. Но ако оградата свършва два метра по-нататък, тя просто ще бъде заобиколена.
Новият механизъм не идва и без външен контекст – нормативната рамка за тестовете е част от ангажиментите на България по Плана за възстановяване и устойчивост.
При това положение е логично да попитаме и друго:
Тест за почтеност ли правим, или тест дали сме изпълнили условието?
Ако европейското финансиране принуждава държавата да въведе по-добри механизми за превенция на корупцията – би било прекрасно. Но тогава истинската проверка няма да бъде дали сме приели наредбата навреме, нито дали сме разработили електронната платформа.
Истинският тест ще бъде дали след пет години администрацията е станала по-трудна за корумпиране – или не.
България отдавна няма особен проблем с производството на правила. Проблемът е онова, което се случва след приемането им.
Нека да не се самозалъгваме, че сме намерили електронна ваксина срещу корупцията, защото истинският тест за почтеност започва… след теста.
Започва в момента, в който някой предложи услугата или когато шефът се обади, че "правилната" фирма трябва да спечели.
Започва в момента, в който срещу подписа се появи обещание. И когато човекът разбере, че може да направи нещо нередно, а вероятността някой да го хване е минимална.
Тогава всъщност се вижда почтеността.
А корупцията… тя никога не е имала проблем с попълването на документи.
Анелия ПОПОВА/БЛИЦ
