17-годишно момче със специални потребности остава край пътя в близо 38-градусова жега заради изтекла карта за пътуване. Утре възрастна жена ще падне на тротоара. Другиден автомобил ще аварира насред пътя. Някъде куче ще бъде ритано, човек ще бъде унижаван и т.н.
И почти винаги ще се намери някой, който да заснеме случващото се.
Ще има и други – зрители на сеира. После клипчето ще бъде качено в социалните мрежи, ще събере хиляди гледания и стотици гневни реакции.
"Как може?", "Какви хора сме станали?". Все някой ще попита и къде е държавата.
Проблемът е, че живеем във време, в което има много свидетели, много сеирджии и обидно малко хора, готови да прекъснат удобството си и да направят нещо.
Случаят със 17-годишния Съни в Плевенско е само поредният повод да си го припомним.
Момчето пътува от Долна Митрополия към дома си в Горна Митрополия. Картата му е изтекла само четири дни по-рано. Казва, че няма пари за билет и бива свален от автобуса.
Оттам нататък историята вече не е за билет.
Няколко часа издирват момчето, а накрая го намират силно изплашено, притеснено и с признаци на обезводняване. Една от пътничките в автобуса е била готова да плати билета му, а шофьорът твърди, че е разбрал за това едва след като момчето вече е слязло на пътя, както и че не е знаел, че то е със специални потребности.
Кой каква отговорност носи за този случай институциите ще установят. Но има нещо, за което прокуратурата няма правила и процедури.
Безразличието.
Няма закон, който да обясни безразличието. Нито правило, което да замени човешката преценка в момент, в който някой срещу нас има нужда от помощ.
В този автобус все пак се е намерила жена, готова да плати билета на момчето. Човешката реакция я е имало. Но не е успяла да промени развоя на случилото се.
А един билет е можел да бъде достатъчен. Без да говорим нито за подвиг, нито за саможертва, нито за героизъм - а просто за навременна човешка реакция.
И ако просто говорехме за поредния нередовен пътник, гратисчия, който и извън автобуса е свикнал да не спазва правилата, добре – защото това ще е вече друга тема.
Но думата тук е за човечността в хората и все по-видимия й дефицит.
Разбира се, че правилата трябва да се спазват. Общественият транспорт не е безплатен и билетът не е въпрос на лично желание.
Само че правилата не отменят способността ни да преценим кога срещу нас стои преди всичко човек, чак след това "нередовен пътник".
А във всички останали случаи, в които няма билет, правилник или контрольор?
Когато човек лежи на улицата?
Когато човек е аварирал с автомобила си на пътя?
Когато някой тормози животно?
Кой закон ще ни обясни бездействието тогава?
Законът на джунглата може би? Само че и това сравнение е несправедливо към джунглата.
Защото дори в "Книга за джунглата" на Ръдиард Киплинг животните имат свой Закон на джунглата – правила, които уреждат живота и оцеляването на общността.
А ние имаме закони, институции, образование, технологии, социални мрежи и претенцията да се наричаме цивилизовано общество.
И въпреки това понякога не успяваме да направим най-простото:
Да не подминем.
Законът определя минимума, под който обществото не бива да пада. Човечността показва колко високо може да се издигне.
Проблемът е в масовата инерция. В порочната реплика "Не е моя работа!"
Може би това е една от най-опасните реплики на нашето време. Толкова често я повтаряме – на глас или наум, че постепенно сме я превърнали в обществен модел.
Не е моя работа.
Някой друг ще помогне. Някой друг ще се обади или ще спре.
И понякога този "някой друг" така и не идва.
В социалната психология това явление е известно като "Ефект на страничния наблюдател" – колкото повече свидетели има на една ситуация, толкова по-лесно личната отговорност се размива между тях.
Защото всеки очаква някой друг да реагира.
Плашещо е свикването да бъдем публика на чуждия проблем.
Още по-плашещо е и нещо друго – че понякога не само гледаме, но и снимаме, пишем, споделяме, възмущаваме се, търсим виновните. Виртуално.
А реално не сме направили нищо преди да започнем да снимаме!
Няма закон, който да ни задължи да бъдем хора. И може би именно затова човечността е толкова ценна. И обикновено започва там, където свършва задължението.
Затова и дефицитът на човещина е възможно най-тежкото наказание за едно общество.
Глобата някак ще я платим. Цената на безразличието обаче може да се окаже непосилна.
Анелия ПОПОВА/БЛИЦ
