Скандалният казус с Баба Алино изглежда като върхът на айсберга, но дори това сравнение вече е меко. Той не е просто най-видимата част от нещо скрито, а симптомният обрив на една срамна болест, който вече не може да бъде прикрит с пудра, кухи фрази или институционално мълчание.
Ако случаят с „незаконния украински анклав“ беше изолиран, можеше да се говори за пропуск, за недоглеждане или административна грешка. Но когато до него поставим Кабакум, Sea View, „Немо“ на Траката и схемите с удостоверенията за търпимост, картината вече не изглежда като поредица от случайни грешки, а като повтарящ се модел, при който незаконното не просто се строи, а първо се подготвя на хартия.
Според хора, познаващи отвътре тези процеси, сагата около КУБ не започва от Баба Алино. Началото трябва да се търси около 2021 - 2022 година, когато същият кръг инвеститори започва да работи по други обекти в района на Кабакум, един от които е Sea View - също на украинската корпорация КУБ. Първо с една сграда, после с къщички, после с по-големи проекти. И с все по-голямо самочувствие, че този номер минава.
Но тук не става дума просто за класическата схема „строиш незаконно и после търсиш търпимост“. Това е само единият вариант. По-опасният е другият - първо да се произведе документална реалност за нещо, което още не съществува.
Представете си го така: първо се прави геодезическо заснемане на все още несъществуващи сгради, после се прилага декларация, че те са съществували преди критичната дата по закона.
След това върху тази комбинация - декларация и геодезия, започва да се гради цяла административна верига: удостоверение за търпимост, скица, кадастрално нанасяне, нотариален акт, данъчна партида, ток, вода. И чак тогава, вече стъпил върху хартията, реалният строеж може да бъде вдигнат за месец.
Това е сърцевината на схемата - според хипотезата на запознати. Не просто незаконно строителство, което после търси прошка. А предварително произведена документална лъжа, която после започва да се държи като истина.
Според прокуратурата по случая „Баба Алино“ има използване на неистински официални документи - удостоверения за търпимост, на които е бил придаден вид, че са издадени от главния архитект на район „Приморски“. Отделно се разследват и декларации с неверни твърдения, че постройки в имотите са съществували преди 31 март 2001 година.
В епохата на сателитни снимки, Google Earth, архивни карти и публични изображения всеки главен архитект, всеки строителен контрол и всеки проверяващ орган може поне да направи първична проверка дали една сграда е била там или не. Може да се види кога се появява.
Може да се види дали геодезическото заснемане отговаря на физическата реалност. Ако такава проверка не е направена, въпросът е защо. Ако е направена и въпреки това документите са минали, въпросът става много по-сериозен. Тогава вече не говорим за обикновено недоглеждане, а за възможно мотивирано невиждане.
В тази история неизбежно изплува името на директора на “Управление на сигурността и контрол на обществения ред” (УСКОР) Александър Драгнев - фигура, около която се събират твърде много следи, въпроси, разкази и документи. В публичния разказ около Баба Алино той вече беше посочван и от кмета Благомир Коцев.
Самият Драгнев пък твърди, че е сигнализирал за проблемите около строителството. Този спор сам по себе си е показателен: кметът сочи към Драгнев, Драгнев твърди, че е предупреждавал, а докато отговорността се разменя като горещ картоф, на терен вече е изникнал незаконният град.
Но при „Немо“ вече не говорим само за твърдения в спор между администрация и бивш или настоящ служител. Там има хронология, сигнали, официална позиция на РДНСК, писма, данни за зона със строителна забрана, липса на строителни книжа, свлачищен район и нов строеж на мястото на изгорял ресторант, има и заповед за увеличаване на РЗП на търпимостта - заповед, която според РДНСК се отнася за съвсем различен имот.
Има и последващо писмо от Община Варна, подписано от директора на УСКОР, в което строителните дейности в имота продължават да се квалифицират като „текущ ремонт“, въпреки установеното вече от РДНСК. Защо директорът на УСКОР не е изискал въпросната заповед към търпимостта, за да сравни съдържанието ѝ с представения му от собственика документ? А вместо това решава да влезе в директен конфликт с компетентните държавни органи, очевидно бранейки заведението.
Това е моментът, в който думите започват да губят нормалния си смисъл. Защото ако това е текущ ремонт, тогава какво изобщо е строеж? Ако след пожар, след погинала постройка и съответно - погинала търпимост, след нова конструкция и след липса на одобрени инвестиционни проекти администрацията може да нарече случващото се „ремонт“, тогава във варненския строителен контрол явно съществува отделен език. Език, на който незаконното се превежда като допустимо, а очевидното - като спорно.
При Баба Алино особено важен е един документ, изпратен до БЛИЦ от корпорация КУБ - протоколът на ЕСУТ № 1/13-14.01.2015 г. Сух експертен документ, който на пръв поглед изглежда като част от стара устройствена история. В него обаче е записано нещо ключово: ЕСУТ приема комбинирана скица и предлага на Общинския съвет определени имоти в района на лесопарк „Баба Алино“ да се смятат за урбанизирана територия, без за тях да се провеждат процедури за промяна на предназначението по реда на Закона за горите.
Само че ЕСУТ не е Общински съвет. Решението трябва да мине през съвета, за да бъде валидирано. А то сякаш остава на трупчета. Години наред.
После се появява КУБ. Нов инвеститор, сериозни капитали, големи мащаби. И старият протокол изведнъж вече не е архивна хартия, а ключ. Някой го е извадил и дал. Някой вероятно е обяснил, че тази стара процедура може да бъде довършена. И е създал у инвеститора очакване, че ПУП-ът и статутът на терена могат да бъдат придвижени заедно.
Разбира се, това е хипотеза. Но когато всички мълчат, хипотезите понякога са единственият начин да бъде описана логиката на случващото се. Не твърдим, че точно така е станало. Но ако не е станало така, общината дължи друго обяснение.
Как документ от 2015 година се оказва в ръцете на инвеститор, появил се години по-късно? Защо, ако теренът на Баба Алино е недопустим, ПУП-ът не е отрязан още при първото разглеждане? Защо вместо категорично „не“ има движение, връщане за дребни корекции, тупане на топката, ново разглеждане и отлагане до момента, в който вече се вдига обществен шум?
Твърдението, че кметът Благомир Коцев „не е знаел“ изглежда несериозно. Възможно е да е бил подведен. Възможно е информацията да е стигала до него късно, непълно или през хора, които са имали интерес да я филтрират. Или пък конкретни действия да са били движени от заместници, директори, районна администрация или други фигури в общината.
Но това не отменя въпроса за отговорността, а само го измества към по-точната му форма: кой е знаел, кой е докладвал, кой е подписвал, кой е мълчал, кой е замествал кмета и кой е позволил процедурата да продължи, вместо да я спре навреме?
Защото една община не е безтелесна машина, в която документите сами се движат от стая в стая. Ако кметът е знаел - въпросът е защо не е действал по-рано. Ако не е знаел - въпросът е защо администрацията му е работила така, че той да не знае за казус с подобен мащаб. А ако някой го е подвел, тогава този някой трябва да бъде назован и изваден от удобната сянка на общото „администрацията“. Политическата отговорност е на върха, но конкретната отговорност върви по подписите, резолюциите и докладите.
Още по-любопитно е, че в последните дни около Коцев се появи и друг политически разказ - че незаконното строителство се било забързало, докато той е бил в ареста, и че над обекта е имало политически чадър.
Дори да приемем тази версия, тя не отменя по-неудобния въпрос: ако КУБ и Баба Алино са били толкова сериозна заплаха, ако кметът наистина е започнал да пречи на толкова мощен интерес, защо тази тема не беше извадена по-рано като централна линия на публична защита? Защо в разказа за ареста звучаха различни политически обяснения, но не и това, че той е бил отстранен, защото е посегнал на Баба Алино?
Според разказите на хора, познаващи темата, в определен момент комуникацията на инвеститорите вече не е минавала само през фигури от районната администрация, а се е изместила към голямата община - към хора, които могат да осигурят движение, спокойствие или поне време. А в строителството времето често е най-ценната валута.
Ако успееш да построиш, после ще се бориш да запазиш. Ако успееш да впишеш, после ще спориш. Ако успееш да пуснеш ток, вода и данъчна партида, после ще обясняваш, че каквото и да е построено, държавата вече те е признала. Така незаконното не става законно, но става много по-трудно за премахване.
Големият въпрос за корупцията тук също не е елементарен. Не става дума непременно за плик под масата. В строителството корупцията може да бъде много по-елегантна и мимикрирана като „обществен интерес“.
Представете си, че Иван е във властта, Стоян има фирма, а Драган е инвеститор. Иван не казва на Драган: „Дай ми пари.“ Това би било грубо, рисково и глупаво. Иван казва друго: „Градът има нужда. Трябва да се асфалтира. Трябва да се помогне. Вие така или иначе ще строите и ще ползвате улиците. Нормално е да направите нещо за хората.“ После Иван се обажда на Стоян.
Стоян дава цена. Но по две. Драган плаща. А Стоян връща ресто на Иван. На хартия всичко изглежда прилично - фирма, фактура, асфалт, обществена полза.
Само че ако цената е надута, ако фирмата е посочена предварително, ако няма ясен проект, ако няма обществена поръчка, ако инвеститорът плаща не защото дарява, а защото иска разрешение или индулгенция, тогава асфалтът престава да бъде асфалт. Превръща се в език. В начин да се каже „благодаря“, без да се произнася думата „подкуп“.
Не твърдим, че точно това се е случило с КУБ. Но твърденията за асфалтирани улици, за посочени фирми и за плащания около строителни процедури са достатъчно сериозни, за да не бъдат замитани с обяснението, че някой просто е направил добро за града. В нормалната държава инфраструктурата не се договаря на ухо. Тя се проектира, възлага, финансира, контролира и отчита.
Кой е казал на КУБ да асфалтира? По какъв ред? С какъв проект? С каква количествено-стойностна сметка? Коя фирма е работила? Как е избрана? Имало ли е дарение? Имало ли е договор? И най-важното - имало ли е връзка между това „благоустрояване“ и движението на строителните процедури? Тези въпроси са за прокуратурата.
Още повече, че според твърденията на самата КУБ кметът Коцев е бил наясно с процесите. Тези твърдения трябва да бъдат проверени, а не просто отхвърлени като кризисен пиар на инвеститор в затруднение. Защото ако инвеститорът лъже - това също трябва да бъде доказано.
Но ако не лъже, тогава въпросът вече е много по-тежък: какво точно е знаела общината, кога го е знаела и защо е действала така, сякаш времето работи за инвеститора? А самият инвеститор - той вереятно казва половината от своята истина, защото може би другата половина не е особено законосъобразна.
Истината е, че в един момент схемата на КУБ се спъна не от институционална воля, а от политически шум. И идването на нова власт в държавата. Депутат и съветници от „Възраждане“ вдигнаха напрежение около разглеждането на точката и не позволиха тя да мине необезпокоявано.
Ако това не се беше случило, остава неприятната хипотеза, че ПУП-ът и старата процедура по протокола от 2015 година можеха да бъдат придвижени в пакет - две в едно. Промяна на статута и приемане на устройствен план. След което бетонът вече щеше да получи още един слой административно спокойствие.
И тук се връщаме към „Немо“, защото този казус показва същата логика в друг мащаб и на друго място. БЛИЦ удари камбаната за „Немо“ много преди темата да стане удобна за политическо говорене. Още тогава бяха описани ключовите факти: изгорял ресторант на Траката, нова постройка на негово място, удостоверения за търпимост, спорни документи, липса на строителни книжа, зона със строителна забрана и активен свлачищен район. И това не е дребен устройствен спор, а опасност.
Траката не е обикновен квартал в равнината. Там има свлачищни процеси и зони, в които строителството не може да се третира като обикновена административна игра на „кой е компетентен“. Законът за устройството на Черноморското крайбрежие (ЗУЧК) въвежда специален режим именно защото крайбрежието не е обикновена територия. То носи екологични, геоложки, обществени и защитни ограничения, които не могат да бъдат заобикаляни с удобно позоваване на категорията на строежа.
От една страна, РДНСК и ДНСК установяват, че новият строеж на мястото на „Немо“ е незаконен, че няма одобрени инвестиционни проекти и разрешение за строеж, че няма действащ ПУП-ПРЗ, че представените удостоверения за търпимост касаят вече несъществуващи, изгорели строежи. От друга страна, топката се прехвърля към общината с аргумента за четвъртата категория на обекта.
Формално това може да звучи удобно. По същество обаче въпросът остава: когато строежът е в зона със специален режим, когато има свлачищен риск и когато има данни за строителна забрана, може ли държавният строителен контрол просто да каже: „Това е работа на общината“?
А общината какво прави? Вместо незабавна реакция виждаме мълчание. После виждаме писмо, в което строителството е наречено „текущ ремонт“. И тук отново стигаме до Александър Драгнев. Защото това писмо не е клюка от разговор в кафене, а е административен документ, който противоречи на констатациите на РДНСК. Документ, който изглежда като безочлив опит реалността да бъде преиначена.
ГЕРБ - Варна направиха пресконференция и назоваха част от проблемите. Добре, че ги назоваха. Но няма как да не се отбележи, че същите факти, същите документи и същото бездействие бяха описвани много преди това. Разликата е, че тогава тъпанът биеше почти самотно. Днес, след Баба Алино, всички изведнъж чуват шума. Но така работи публичният скандал - прави прикритият обрив по-голям и когато избие по цялото тяло, всички започват да се правят на лекари.
Защо кметът Коцев и администрацията му не предприеха достатъчно видими и решителни действия по „Немо“, след като РДНСК е изпратила констатации и указания? Защо, след като ДНСК е посочила противоречие между писмото на общината и констатациите на РДНСК, не последва публично ясен административен разрез на случая?
Защо Александър Драгнев, вместо да бъде проверен за начина, по който дирекцията му е интерпретирала строителните дейности, просто в един удобен момент е жертван със заповед за уволнение, която той, разбира се - ще оспори по надлежния ред? Защо районните кметства и голяма община толкова често изглеждат като две различни сцени на една и съща пиеса? Защо ДНСК и РДНСК се отдръпват зад компетентността на общината, когато имат пълните основания да действат?
Предишната общинска администрация също не може да бъде извадена от контекста. Част от процесите започват или узряват тогава. Част от кадрите израстват тогава. Част от районните практики се оформят тогава. Но според разказите в един момент е имало и вътрешен разнобой, а те се подкрепят и от факти - като кмет на Варна Иван Портних ограничи правомощията на районните кметове, защото искаше да овладее процесите в районните администрации. Това пък от друга страна говори, че вътре в системата нещо е излязло от контрол.
Защо казусът с Баба Алино е толкова важен? Не защото е сред най-видимите казуси, свързани с незаконно строителство. А защото направи видима технологията. От геодезическата сянка на сграда, която я няма, през всички останали процедури, до крах, който води до институционално прехвърляне на отговорност и по всяка вероятност ще стигне до дългогодишни съдебни спорове. Масрафът от този резултат ще бъде платен от обикновените граждани.
Разследването не може да спре до един инвеститор, един кмет или един директор. Ако всичко бъде стоварено само върху КУБ, системата ще оцелее. Ако всичко бъде стоварено само върху Драгнев, системата пак ще оцелее. Ако всичко бъде сведено само до Коцев или само до Портних, отново ще бъде пропуснато най-важното - механизмът, който позволява на различни хора в различни мандати да използват едни и същи вратички.
Незаконното строителство прилича на хранилка. На трайна среда, в която инвеститори, посредници, чиновници, районни администрации, контролни органи, дружества за строителен надзор, снабдителни дружества и политически фигури могат да съществуват в странно удобен баланс. Един строи. Друг подписва. Трети не вижда. Четвърти тълкува. Пети пуска ток. Шести пуска вода. Седми събира данъци. Осми казва, че не е компетентен - друг трябвало да е.
И накрая гражданите гледат бетон в гората и ресторант върху свлачище, а институциите им обясняват, че всичко е много сложно. Не, не е чак толкова сложно. Сложно става само когато никой не иска да каже кой е отворил вратата. Защото тази врата очевидно е удобна за мнозина - поне докато не стане течение и зловонието не се разнесе.
Орлин Филиповски, БЛИЦ
