В Морската ни столица Варна, която обича да се гордее с морето, културата и младостта си, една сутрин се случва нещо, което разтърси из основи социалните мрежи.
Един мъж, бездомник, преживя нещо, което едва ли ще забрави. А трима ученици – дано – никога повече не повторят "героизма си".
Сцена, която едновременно разкри цялата драма на обществото ни, но и която ни даде поредния добър пример, за който да се хванем.
Историята е разказана от Теодор Николов, който става очевидец на случилото се. Той описва срещата си с човек, когото улицата е смазала, но не е успяла да обезчовечи – 72-годишният дядо Асен.
"Физик по образование, човек по рождение и бездомник по принуда"
"Това е дядо Асен. Той е на 72 години. Физик по образование, човек по рождение и бездомник по принуда. Дядо Асен обитава улиците в Кючук Париж – вежлив е. Говори на "Вие", че дори си сваля шапката и леко се покланя на преминаващите жени. Той казва, че не е просяк, а скитник. Разликата е огромна", пише той.
Един от онези хора, които животът е поставил в ъгъла, но които запазват нещо, което много от нас отдавна са загубили – достойнството.
Трима гимназисти, една раница и погледи, обърнати настрани
Сутринта, докато Теодор се е насочвал към офиса си, вижда сцена, която мнозина предпочитат да не забележат:
Три момчета ритат раницата на стареца.
"По-шокиращото беше, че наблизо минаваха десетки хора и всички услужливо гледаха на другата страна и удобно предпочитаха да приспят съвестта си".
Това е моментът, в който човек разбира нещо болезнено: че жестокостта не е само действие, но и безучастие.
"Възнаградих" най-наглото момче с едни задвратник…
Теодор се намесва. В рамките на секунди момчетата изчезват, оставяйки след себе си ругатни. Той събира разпиляното съдържание на раницата и я подава обратно на стареца. В шепата му небрежно оставя 5 лева.
Но случва се нещо, което обръща цялата картина
"Човекът ме погледна благодарно, но после каза: "Какво правиш, бе, момче? Я си взимай парите. На мен за какво са ми? Ти си млад – ще заведеш с тях някоя девойка да изядете по една торта. Ще се смеете, па ще я целунеш после. Все хубави неща."
После дядо Асен изважда портмонето си, събира 50 стотинки и тръгва към кафе машината. Купува кафе.
Но не за себе си.
"Ето, за благодарност от дядо ти Асен. Да го помниш с хубаво."
Усмихва се – широко, топло, по начин, по който усмивките почти не се срещат днес.
И тогава идва истинският нож в съвестта ни
"Младите, чисти (само тялом, разбира се) и модерни хора не струваха и стотинка, в сравнение с дядо Асен. Те бяха всичко това, от което се страхувам, а той – всичко това, което искам да приютя в душата си."
Дядо Асен се връща на малкото си "сепаре" – едно място на спирка, което му служи за дом. А Теодор остава да стои с кафето в ръка и с истината, която много от нас не искат да видят:
че понякога човек, който няма покрив над главата, има повече дом в сърцето си от всички нас!
