В началото на декември 1994 година Стара планина изглежда спокойна.
Снегът е паднал рано, но нищо не подсказва, че точно там и точно тогава ще се разиграе една от най-тежките туристически трагедии в съвременната българска история, припомня soc.bg.
На 2 декември група от около 50 туристи – деца, младежи и възрастни на възраст между 10 и 65 години, повечето от Кърджали – пристигат в Сопот.
Планът им е амбициозен, но не изглежда невъзможен: с лифта нагоре, преход до хижа Добрила, после пресичане на билото и слизане към хижа Амбарица. Височината на връх Амбарица – 2166 метра – не плаши никого. Денят е къс, но ентусиазмът е по-силен от предпазливостта.
След като напускат района на „Добрила“, времето започва да се променя. Към 16 часа групата попада в плътна мъгла. Видимостта пада до няколко метра. Вятърът се усилва, снегът заличава всяка следа от пътеката. Ориентацията се губи. С нея – и увереността.
Настъпва паника.
Голямата група се разцепва – фаталният момент, който по-късно спасителите ще определят като решаващ. Част от хората решават да продължат напред сами, убедени, че хижата е „на една ръка разстояние“. Други се колебаят.
Страхът от замръзване започва да диктува решенията. Около 1 часа след полунощ 11 души, сред които и най-малката туристка – 10-годишната Ева – вземат най-разумното, макар и отчаяно решение: окопават се в снежните навеи и изчакват утрото. Те правят нещо примитивно, но правилно – спират, събират се и се борят за топлина.
„Бялата смърт“ започва да взема своето
Останалите 39 продължават. Скоро „бялата смърт“ започва да взема своето.
Сигналът за изчезналата група е подаден още същата вечер. Хижарката на „Амбарица“ по онова време – Олга Атанасова, опитен планински водач с близо три десетилетия живот в Балкана, получава тревожно обаждане от Тодор Григоров, главен секретар на ЦС на Български туристически съюз.Групата я няма. Няма я и в никоя друга хижа в района.
Алармирани са дежурните на връх Ботев, откъдето се поддържа радиовръзката между хижите. Към 22:30 мъглата за кратко се разкъсва, но по билото няма нито светлина, нито движение. Температурата е минус 15 градуса, снегът е дълбок, навеите – убийствени.
Започва спасителна операция с невиждан мащаб. Над 40 спасители от Пловдив, Сопот, София и Троян тръгват към района. В акцията се включва и Планинска спасителна служба с хеликоптери.
Първите оцелели достигат „Амбарица“ около 5 часа сутринта. Изтощени, омотани в дрехи, полуослепели от студа, те повтарят едно и също: „Идат… горе има заспали…“
Хижата се превръща в лазарет. Събличат премръзналите, разтриват ги, налагат очите им с картофени люспи – отчаян, но единствен възможен опит за помощ. „Краката им почерняваха при разтривките“, спомня си по-късно Олга Атанасова.
Телата в снега
По билото картината е апокалиптична. Спасители като Богдан Банков и Георги Тановски се натъкват на тела, изглеждащи сякаш заспали в снега. Някои са открити с разпилени дрехи и раници – признак за напреднала хипотермия, при която човек губи разсъдък.
Дванадесет туристи загиват.
По-късните анализи са безпощадни. Групата е била твърде голяма и разнородна. Част от хората са били с гумени ботуши и брезентови анораци. Маршрутът не е познат добре. Тръгнато е късно, в къс зимен ден. Най-фаталното – не е послушан водачът и не е взето решение да се върнат към „Добрила“, докато това все още е било възможно.
Трагедията оставя дълбок отпечатък. Алпинистът и спасител Минко Занковски, директор на училището за планински спасители в Черни Осъм, е толкова потресен, че създава документалния филм „Вихрите на Амбарица“, отличен с Grand Prix на международния фестивал на планинарския филм в Троян през 2000 година.
Днес, повече от три десетилетия по-късно, трагедията под Амбарица остава болезнен урок. Урок за подцененото време. За решенията, взети в паника. И за онази тънка граница между живот и смърт, която в планината често е само една грешна крачка.
Балканът не убива. Той просто не прощава.
