Ако днес влезете, в който и да е квартален магазин за хранителни стоки, и кажете: „Дайте ми едно масло, прясно мляко, бучка сирене и пакет ориз”. В най-добрия случай ще получите укорителен поглед и съскане през зъби.
„Какви точно масло, мляко, сирене и ориз искате?”. А допреди трийсетина и кусур години подобно искане би звучало съвсем нормално, както и ако отговорът от зад щанда гласеше: „Няма мляко, получаваме го само вторник и петък“ например.
Една от чертите на търговията през социализма е фактът, че повечето хранителни стоки са единствени по рода си и нямат марките, с които сме свикнали днес. Сиренето е сирене, верото е веро, а хлябът е бял, типов и „Добруджа”.
Разликата между отделните продукти, когато все пак има някакъв асортимент, влиза в името по чисто описателен начин – примерно, вафлите са обикновени и локумени, бирата е в кафяви и зелени бутилки, а сиренето е краве и овче.
Там пък където има някакви марки, то ако сте на средна възраст със сигурност все още помните, бонбоните „Лукче“, „Русенско варено“, подсладеното кисело мляко „Снежанка“, шоколадите „Крава“ и „Кума лиса“, сухата паста „Балкан“, „Първомайска лютеница”, шоколадовите бонбони „Черноморец” или бисквитите „Детска закуска”, пише socbg.com.
Различен вкус
Освен че тези марки доминират цели десетилетия в бита на поколенията живели през соца, то голяма част от тях съществуват и до момента, но вкусът не е същият.
Въпреки липсата на разнообразие, основните храни тогава се отличават с доста добро качество и характерен вкус, който мнозина българи смятат като окончателно загубен в периода след промените. Те с носталгия определят тогавашните храни като “истински”: доматите имат сладост, сиренето има вкус на мляко, киселото мляко е кисело и се разваля бързо, защото е естествено, колбасите и хлябът са много вкусни.
Освен липсата на разнообразие от видове на различните хранителни продукти, имаше и много знакови липси, а думите „няма“ и „свърши“ бяха най-чести в речника на продавачите. Затова и до днес хората си спомнят не какво имаше, а какво нямаше.
Дефицитни бяха кафето, шоколадът, маслините, а банани и цитруси се “пускаха” по магазините само преди Нова година. Различни видове салами, кренвирши, филета се пускаха от време на време и свършваха бързо.
Именно “пускането” бе сигнал за хората по най-бързия начин да се наредят на опашката в близкия магазин. През летните месеци по правило не достигаше бирата, случваше се да няма дори продукти като олио, захар, яйца, червен пипер…
Нашенецът нямаше откъде да чуе, че има и стотици други сирена освен овче (то също беше дефицитно) и краве, не знаеше нищо за бульоните на кубчета, нес кафето, замразените полуфабрикати, дори спагетите до 80-те отсъстваха от нашия пазар напълно. Зехтинът също беше непозната екзотика за българския потребител.
Социалистическата търговия бе изключително нелюбезна, без много, много какво да предложи и все пак с опашка пред вратата. Нейните белези са празните рафтове, високомерното и недружелюбно обслужване, лошото оборудване, разпокъсаните опаковки, съмнителната хигиена, чакането и дребните измами.
