В продължение на повече от четири десетилетия комунистическата власт в България разглежда църковните празници като сериозна идеологическа заплаха, като най-голямо напрежение предизвиква Великден. За болшевишкия режим богослужебните ритуали са непоносими и партията мобилизира целия си кадрови ресурс – от щатни служители на Държавна сигурност до нещатни сътрудници и милиционери, които обграждат храмовете, за да идентифицират вярващите.
Докато през 80-те години режимът става по-умерен, в по-ранните десетилетия се провежда истински „лов на вещици“.
Мнозина, дръзнали да запалят свещ в нощта на Възкресението, биват арестувани, интернирани или изпращани в концлагери, а в най-тежките случаи плащат за вярата си с живота си, пише "Телеграф".
Българският характер в този период проявява своята дуалистичност – от една страна, липса на показна религиозна фанатичност, а от друга – способност за саможертва в името на християнството в моменти на върховно изпитание.
Дори зад решетките и в лагерите затворниците намират начин да почетат празника, въпреки риска от сурови наказания. За тези на свобода също не е лесно.
За да отвлекат вниманието на младите хора, управляващите организират конкурентни мероприятия като кинопрожекции и дискорети по време на Страстната седмица.
Април често е обявяван за месец на атеизма, а за младежите посещението на църква води до намалено поведение, изключване от учебни заведения и трайно петно в досието, което затваря пътя към бъдещо кариерно развитие.
Властта прибягва и до абсурдни или откровено провокативни методи за контрол.
Често срещана практика е „пускането“ на дефицитно агнешко месо в магазините точно в събота привечер, като така се създават километрични опашки, поставящи хората пред избор между празничната трапеза и молитвата.
В първите години на режима не са редки и арестите на свещеници часове преди литургията, за да останат храмовете заключени. Милицията получава директни указания да конфискува кръстове и да записва имената на всички присъстващи.
В по-късните етапи се въвеждат специални пропуски за големите катедрали, като „Св. Александър Невски“, които в огромната си част се раздават на служители на службите, за да се ограничи присъствието на истински вярващи.
