Патриаршеската катедрала „Св. Александър Невски“ отбелязва своя храмов празник. Повече от век след издигането ѝ като символ на Освобождението и признателност към отдалите живота си за България, разказваме историята ѝ - политическите обрати, бомбардировките и войните, на които храмът устоява.
Под позлатените куполи, звука на камбаните и огромните арки на патриаршеската катедрала се крият хиляди човешки истории и молитви.
Там се съхранява и историята на първия голям храм-паметник в България, който е построен не само за богослужение, а и като национален символ на Освобождението. В него ни посреща отец Антоний, който служи в катедралата от близо 15 години.
„Идеята за тази катедрала идва още когато се основава Третата Българска държава, освобождението ни от османско владичество. Идеята първо е била да бъде построена във Велико Търново, но София става столица на България и идейният проект се премества“, каза отец Антоний Милушев пред bTV.
Така първият камък е положен през 1882 година. Близо 3 десетилетия теренът стои празен, а строежът продължава до 1912 г. С пари от държавния бюджет, но и с хиляди дарители катедралата става факт. Отварянето на вратите ѝ обаче закъснява.
„В крайна сметка Фердинанд отлага освещаването, защото на България ѝ предстоят войни и идеята е била този храм да бъде осветен в една обединена България, голяма България, но знаем резултатът – Фердинанд абдикира и храмът е осветен чак 1924 година. Тогава владетел вече е Борис Трети“, обясни отец Антоний Милушев.
През Втората световна война десетки сгради около църквата са разрушени от бомбардировките, но храмът - остава.
Един от най-внушителните елементи в храма остава царският трон - символ на българската държавност и православното християнство.
Днес когато прекрачим прага на храма, ще ни посрещне Неда - продава икони и свещи, част от църковния хор е вече 18 години и бие камбаните в катедралния храм. За да се стигне до 12-е камбани - се изкачват точно 220 стъпала по тясна вита стълба.
„Трима души, които ми помагат идват, но доста сме ревниви и задружни към камбаните. Всеки си има в обществото своите задължения, но винаги намираме сили и време да се качим и да ударим камбаните.
Тези камбани бият за всеки от нас, за всеки. За да дойде да присъства, да чуе 40 души хор, пеем горе и е толкова жалко, че понякога няма и 40 души долу. Но ние го правим и за 1 и за 1000 все по един и същ начин го правим“, казва Неда Диманова.
През годините храм-паметникът се превръща в дом, убежище и пазител на вярата, смирението и молитвите. Между стенописите и иконите се запечатват и спомените за царските сватби и четирите патриаршески интронизации.
И днес в празничния ден отец Антоний и Неда ни подават ръка към вярата.
