Людмил Хаджисотиров – Удо, старши треньор на баскетболния тим на Рилски спортист, гостува в предаването „Код Спорт“ по ТВ+. Кариерата му започва като юноша в ЦСКА, става капитан на юношеския ни национален отбор, заминава да учи в САЩ, където първо играе за Уинчиндън и печели конференцията. После облича екипа последователно на колежа в Бостън и на университета в Мейн. След Америка Хаджисотиров решава да се завърне в България, като пренебрегва няколко примамливи оферти. У нас той е част от отборите на Славия, Левски, Спартак, ЦСКА. Приключва кариерата си в тим от Женева. Тази година спечели купата на България начело на Рилски спортист. 

-Удо, здравей! Много интересна личност си, но рядко говориш за себе си – има ли някаква причина? 
-Няма конкретна причина. Опитвам се да правя нещата, с които се занимавам по най-добрия начин и действията ми да говорят, а не аз за себе си.  

- Доволен ли си от сезона, който приключи? Каква е оценката ти за представянето на Рилски спортист? 
- До голяма степен съм доволен. Мисля, че направихме най-силния си сезон до момента със спечелването на купата и бронзовите медали в шампионата. Имахме доста добър отбор и колектив със свестни момчета и добри играчи, което направи работата доста по-приятна и по-лесна. Естествено донякъде съм максималист и съм искал да имаме още повече успехи и да играем финал, но мисля, че каквото зависеше от нас като усилия и подготовка сме го направили. Просто има някои субективни неща, които влияят, има и липса на късмет. Но в крайна сметка, когато човек тегли чертата, най-важното е да знае, че е дал най-доброто от себе си. Резултатите идват след това. 

- Кое се оказа решаващо, за да спечелите купата на България във финала срещу Левски-Лукойл? 
- Точно в този момент отборът беше в много добра форма. Всички бяха здрави и бяхме в много добър игрови ритъм. Преди това имаше разни разногласия, проблеми, скандали и това допълнително ни мотивира и в съчетание с оптималната форма изиграхме много добър мач. За мен резултатът дойде закономерно. Спечелването на купата беше наистина голямо постижение и много щастлив момент на удовлетвореност на целия труд. Вложените усилия до момента успяха да се материализират и да се изплатят. 

- Съжаляваш ли за загубата от Левски-Лукойл в полуфиналния плейоф за шампионата на България? 
- Съжалявам естествено. Първият мач го загубихме с разлика, но вторият го спечелихме. Третата среща реално се реши в последната минута, беше кош за кош. Имаше някои субективни неща, които повлияха – и съдийски отсъждания, и това, че имахме малко по-къса ротация, основните ни играчи накрая бяха по-изморени. Но смятам, че изиграхме доста силна серия и реално можехме да играем и пети мач и да направим нещо повече. Естествено съжалявам, защото и аз, и момчетата имаме високи цели и много ни се искаше да играем финал. Но в крайна сметка сме удовлетворени, че сме направили това, което зависи от нас. 

- Предстоят две квалификации на националния ни отбор срещу Исландия и Чехия. Какво е мнението ти за българския баскетбол? Ще имаме ли шанс? 
- Много се надявам да успеем да победим Исландия тук и да продължим в квалификациите. Смятам, че в последните години Любомир Минчев върши много добра работа с мъжкия национален отбор. Симпатичен е за гледане, има добър колектив, като цяло има градация. Естествено има и някои липси при високите играчи, при центъра, при плеймейкъра. Това са реалности, които са трудно преодолими, но знам, че играчите ще се опитат да компенсират всичко и като усилия ще дадат максимума от себе си. Надявам се и да имаме късмет всички да са здрави, защото продължаването напред в тези квалификации ще бъде доста добър импулс за българския баскетбол. Леко е тръгнал нагоре, трябва да използваме тази вълна и леко да се надгражда, за да може България да си върне името в европейския баскетбол. За всички нас, които се занимаваме професионално с този спорт, а и не само, това е важно и ще бъде нещо позитивно. 

- Каква е ролята на чужденците в родното първенство? Помагат ли те за повишаването на това ниво, за което говориш? 
- Това е идеята, но е много важно какви чужденци взимаш. Мога да дам пример с нашия отбор, че тази година имахме четирима чужденци. Започнахме с трима, а след това се наложи да добавим четвърти поради контузията на Денислав Вутев. При нас беше много позитивно, защото вдигна нивото и класата на отбора. Успяхме да съчетаем това да са добри баскетболисти, но и свестни хора, което е много важно. Получи се една добра сплав между българите и чужденците. Съответно и резултатите не закъсняха. Чужденците са част от професионалния баскетбол и от всяко едно първенство в Европа – от Евролигата до вътрешните шампионати. Това са клубни отбори - всеки иска резултати и да се представи на възможно най-високо ниво. Чужденците донякъде вкарват и атракция в баскетбола. Мисля, че влияят позитивно, но наистина идеята да има чужденци е те да са добри и да са класни, за да вдигат нивото и на българите. Но за мен основното е всеки отбор да има много добро ядро от български състезатели и чужденците да са добавката към него. 

- Искам да те върна около 30 години назад – защо избра баскетбола? Опитвал си да тренираш лека атлетика и тенис, но с какво оранжевата топка се оказа по-привлекателна за теб? 
- Да, това е доста назад. Аз съм от спортно семейство. Определено от малък спортът ме привличаше. Преди да започна с баскетбола, карах и скейтборд две години сериозно. Беше голямо удоволствие. Първата година играех баскетбол и карах скейтборд. Преди това съм тренирал и лека атлетика, и тенис. Но с баскетбола не мога да го опиша точно – наистина е някаква магия, грабна ме като любов от пръв поглед. Покрай баскетбола имах много щастливо детство и много хубави години. Всички знаем каква беше ситуацията в България през 90-те години и икономически, и като цяло. Баскетболът беше някакъв начин да избягаш от реалността - гледахме много НБА, тренирахме, играехме в двора на училищата. Бяха доста романтични години, но постепенно това нещо премина и в една амбиция да стана много добър професионален баскетболист. 

- Баща ти Людмил Хаджисотиров – Бонзо е добре познато име във водната топка. Не се ли опита да те вкара в басейна? 
- Говорили сме, но не се е опитвал. Брат ми, който е десет години по-голям от мен, тренираше водна топка, играеше в националните отбори. Баща ми и майка ми видяха, че мен ме е грабнал баскетболът. Даже в началото гледаха малко на шега, защото не бях много висок. Докато един ден една треньорка се обади и им каза, че ме викат в националния отбор за моята възраст и те бяха шокирани. От този момент нататък ми бяха голяма подкрепа, както и брат ми. Оставиха ме да се развивам с баскетбола. 

- А загуби ли киното, че не продължи да се снимаш в сериалите? 
- Интересен въпрос. Не много хора помнят това. Като дете имах възможност да участвам в доста сериали. Някак си естествено ставаха нещата. На мен ми беше много интересно и не съм го приемал на сериозно, но не знам – може и да е загубило. Това бяха забавни времена. 

- Юноша си на ЦСКА – отбор, който създаде много легенди в този спорт. Мислил ли си, че точно този тим ще изчезне от баскетболната карта на България? 
- Не, не съм мислил. Това е и последният отбор, за който играх в България преди да замина за Швейцария през 2008 г. Болно ми е, че го няма в момента ЦСКА. Започна се един проект с изграждане на юношеската школа – от най-ниското ниво, работят с много добри и опитни треньори и искрено се надявам да станат нещата. Дано да се развият и отново да има професионален мъжки отбор, който да е черешката на тортата за школата на ЦСКА. За мен в София трябва да има няколко силни отбора. Задължително трябва да ги има Левски и ЦСКА. Като израствах имаше и Славия, и Локомотив, и Спартак МВР… Имаше към пет отбора в София. Това също запалва интереса на хората към баскетбола. Аз съм юноша на ЦСКА и това ми е отборът на сърцето. Хората и феновете заслужават да има един много силен отбор на ЦСКА, който да играе и международни турнири и да е центърът на баскетбола в София. 

- В онези времена, които наричаш „романтични“, имаше ли баскетболист, на когото искаше да приличаш? 
- Имало е, да. През 90-те години започнаха да дават НБА, което ни запали изключително много. Записвах на видеото всяко едно предаване. След това копирах нещата, тренирах ги. Имах кумири – естествено Майкъл Джордан като на всеки по това време. Но и в българското първенство съм се учил от доста играчи – Георги Младенов, Равуцов, Минчев, да не ги изброявам всичките… Като всяко дете имах модели и се опитвах да ги копирам, да взимам най-доброто от всеки и да ставам по-добър. 

- Беше капитан на юношеския национален отбор на България до 18 години на шампионата във Варна през 1998 г. След това замина за САЩ, където продължи образованието си. Как ти подейства допирът с баскетбола в меката на този спорт? Огромен ли беше шокът?
- Промени ми изцяло живота. Това първенство през 1998 г. беше изключително силно за 80-ти набор, едни от първите европейски играчи, направили пробив в НБА – Пау Гасол, Тони Паркър, Кириленко… На това първенство бях топ реализатор почти до края, заедно с Филип Виденов. Това беше и причината да отидем в Америка, тъй като получихме много предложения за спортни стипендии. Но изведнъж, отивайки в САЩ, се сблъскваш с малко по-различен спорт – изключително физически, много атлетизъм. Но на ме ми беше мечта, откакто играя баскетбол, да отида точно в меката, защото исках да играя колежански баскетбол. Да взема образование, но и да се сблъскам с това, което от дете съм гледал тук по телевизията. Промени ми изцяло живота, възгледите, мирогледа. Беше невероятен опит и се сблъсках с баскетбола на най-високото ниво, с едни супер таланти. Но там нямаш избор, там е джунгла – или се адаптираш и успяваш, или отпадаш директно от вагона. Смятам, че успях да се адаптирам и да заиграя добре и там.

- В Уинчиндън (САЩ) си единственият бял баскетболист, печелите конференцията. Показа ли, че „белите също могат да скачат“? 
- Първата година в Уинчендън не бях единственият бял. Там беше и хърватинът Бруно Шундов, който игра в Лукойл и шест години бе в НБА. На втората година наистина бях единственият бял състезател в отбора. По едно време бяхме първи в Америка. Това беше изключително силно училище с много талант в играчите. Беше невероятен опит. Едно от нещата, което учудваше местните бе, че съм бял, пък мога да скачам толкова високо. Моят атлетизъм ми помогна доста, за да мога да играя по-успешно в Америка. 

- Учил си в колежа в Бостън, а по-късно завършваш университета в Мейн. Как гледаш на политиката и журналистиката? 
- Това са двете специалности, които завърших. Продължавам много да се интересувам от политика. Следя процесите в политиката и в България, и в световен план. От дете много обичах историята и затова се насочих натам. Завърших също журналистика, масмедии и комуникации. Също ме влечеше и ми беше интересно. След като се върнах от Америка, пишех в доста блогове, коментирах мачове, за което това образование ми помогна. В момента се занимавам с професионален баскетбол и ми е по-скоро като хоби. Но и двете специалности ми бяха много интересни и имах късмета да имам много добри преподаватели, професори на много високо ниво. Мейн беше много силен академичен университет, а колежът в Бостън беше в топ 20 в света. Беше изключително трудно паралелно да се учи там и да се тренира, но беше незаменим опит. 

- Разкажи ни за срещата ти с „извънземните“ – тези, които дотогава бе гледал само по телевизията… 
- Заминах за Америка септември 1998 г. и през декември бях в Хюстън за Коледа при мой много добър приятел. Имаше локаут в НБА и не се играеха мачове. В „Уестсайд Клъб“ – мястото, на което Хюстън Рокетс се подготвя, започнах да тренирам индивидуално с Джон Лукас, който беше треньор на Сан Антонио Спърс. След това се случи така, че и със сина му почнах да играя и изведнъж повечето играчи от НБА, които съм гледал – Хаким Олайджуон, Чарлс Баркли, Ейвъри Джонсън дойдоха там да тренират. Имахме възможност аз и синът на Джон Лукас два пъти да се включим и да играем с тях. Беше наистина нереално, че играейки в двора на 138-мо училище в София и гледайки всички тези играчи по телевизията, четири месеца по-късно аз съм с тях и успях да се включа в двустранна игра. Беше като мечта, която се сбъдва. 

- Как се държат звездите в НБА? 
- С мен тогава се държаха изключително добре и позитивно. Бях очарован, нямаше никаква надменност, напротив – окуражаваха ме и се радваха. Може би и защото виждаха, че съм от Европа. Също им беше интересно, че съм бял и нисък, пък мога да скачам и да забивам. Определено не им личеше, че са мултимилионери. Начинът им на поведение беше модел. Допирът ми с тях ме направи още по-щастлив.

- Защо се върна в България, след като завърши образованието си, отвъд океана? Съжаляваш ли? 
- Така се стекоха обстоятелствата. Не съжалявам за нищо, защото всяко действие е опит, от който се учиш. Истината е, че имах възможност веднага след университета да продължа професионално в първата лига на Франция, но така се стекоха нещата, че заиграх в Левски. Понякога си мисля какво би било… Смятам, че ако бях отишъл директно в чужбина, можех да имам по-добра кариера като баскетболист. Но от друга страна престоят ми тук също ми даде доста. Бях в България, професионално правех това, което обичам, така че не съжалявам за нищо, но естествено понякога си мисля какво би станало… 

- Твърдиш, че шестте години, прекарани в САЩ, са те накарали да забравиш интригите и ударите под пояса в баскетбола в България. Каква бе ситуацията, когато подписа с Левски? Сети ли се отново за тези удари?
- Да, наистина в Америка водещото е какво можеш и качествата ти, независимо откъде си. Няма толкова задкулисни игри и машинации. Докато тук в България, не само в баскетбола, знаем, че водещото е кой познаваш, на кого си човек и т.н. Аз имах сблъсък с това нещо, но смятам, че това ме е направило по-силен като личност и като характер. Успях да преодолея всичките неща и да заиграя добре – така както искам. Смятам, че имах добри две години в Левски, след това в ЦСКА. После успях да играя в Женева, Швейцария. На това място се чувствах и играх добре, преди да получи проблема с щитовидната жлеза и да се наложи да спра да играя професионално. 

- Какво си помисли, когато разбра, че повече не можеш да играеш баскетбол? Как го прие? 
- Беше много тежък момент, защото бях инвестирал всичко в това да стана много добър професионален баскетболист. Смятам, че точно тогава всичко накуп беше почнало да се случва. Бях излязъл да играя в чужбина, в добър отбор, в добра ситуация, с добро заплащане. На 28 години чувствах, че всичко се е наместило. Физически бях много добре, вече завършен технически, ментално знаех за какво става въпрос. Беше трудно точно в този момент, когато чувствах, че тепърва ми предстоят най-силните години професионално, да спра да играя. Беше шок, но от друга страна, още докато бях в Америка, завърших треньорски курс там с мисълта един ден като спра да играя, да се занимавам с това нещо. Някак си много бързо стана преходът от играч към треньор. Сашо Везенков ми даде шанс да започна в школата на Лукойл и като че ли този шок се намали. Този транзиционен период беше по-лесен, защото останах в баскетбола. От друга страна беше много позитивно, че започнах по-рано да се занимавам с треньорската професия. Това ми даде доста добър старт и няколко години, които са ми бонус за тази професия. 

- Можеш ли да сбъднеш мечтите си като работиш в България? 
- Зависи какви са ти мечтите, но смятам, че може. Колкото и да е трудно, за да постигнеш нещо голямо, първо трябва да се докажеш в България. Аз лично си обичам родината. Смятам, че който има амбиции и качества, може и тук да успее и да постигне добри успехи. Но един човек е толкова голям, колкото са големи и мечтите му. Всеки трябва да има големи мечти, цели, амбиции. След това от него си зависи, от късмет, от много неща те да се реализират и да се случат. 

- Защо според теб младите хора в България търсят щастието извън пределите на страната ни? 
- Защото много от младите хора, които са образовани и имат добри качества, се отчайват от някои неща в България – конюнктурата, задкулисните игри… А и когато усещаш, че можеш да отидеш в чужбина на правилното място, да се реализираш и да печелиш повече с професията си, с това, което знаеш и можеш, има логика и резон да го направиш. Мисля, че това е основното, което ги мотивира. Смятам, че в този преход нещата така са направени политически, че някак си да отблъскват по-кадърните млади хора да ходят в чужбина и така да се манипулира по-лесно населението. 

- Остава ли ти време сега за почивка или търсиш попълнения за отбора на Рилски спортист? 
- Някакъв микс от неща е. Опитвам се да си почивам, но паралелно с това работя по селекцията за следващата година. Изключително важно е каква основа ще поставим като играчи в отбора, за да може да има перспектива за успехи и добър сезон. 

-Нещо в личен план да споделиш? 
- В личен план се опитвам да бъде щастлив и да имам възможно най-добрия живот.
КРАСИМИР МИНЕВ/ВЛАДИМИР ПАМУКОВ/ТВ+