Някога много, много отдавна имало една приказно царство. В края му, близо до гората, живеели братче и сестриче от бедно семейство. Една слънчева сутрин майка им и баща им тръгнали да събират билки, но се разразила силна буря. И никога повече не се върнали. Дечицата останали сами. Никой не искал да ги приюти в дома си. Докато една вечер не се появила добрата фея...

 

Светът на мрака. България, края на август 2011 година. Край град Дебелец става зловеща катастрофа. Поредната... 39-годишният мъж и 29-годишната му съпруга загиват при инцидента. Дечицата им – момиченце на една годинка и момченце на четири годинки, оцеляват... 

 

На другия ден телефонът в редакцията звъни. Преди да го вдигна, ми минава през ума, че е поредният недоволен читател. Вдигам слушалката и чувам нежен глас. Младата дама се представя. Тя е баскетболистка. На 21 години. Талантлива, от спортно семейство, носеща екипа на популярен столичен клуб. Зададе ми директно няколко въпроса: “Оцелелите дечица при катастрофата има ли при кого да останат? Имат ли баба, дядо, близки, които да ги приютят? Дали ще ги пратят в дом за сираци и ако е така, как мога да осъществя връзка с роднините им. Ако те нямат възможност да ги гледат, аз искам да ги осиновя. Или поне да им помогна.”

 

Пояснявам й, че ние сме спортен отдел, но ще направя каквото е по силите ми, за да й намеря нужните телефони. Потърсих трима души. Момче от съседната стая в редакцията – шеф на политическия и криминалния отдел, водещ журналист от друга медия и главния редактор на един от най-популярните и тиражни вестници в България.

 

Водещият журналист даже не ме изслуша, пронизвайки ме с убийствения отговор: “Абе, батка, що ме занимаваш с такива неща?! Кажи й на тази да се обади в полицията във Велико Търново или в Габрово, ние не сме бюро справки...”

 

Колегата от съседната стая, който, пу да не му е уроки, прави страхотна кариера, и главният редактор обаче излязоха хора. С главно Х. Единият намери телефона на лекаря, извършил аутопсията на починалите родители, с уточнението, че докторът има координатите на близките на децата. Другият откри връзка директно с бабата и дядото на дечицата. Сам (или по-точно сама) пое ангажимента, звънейки насам-натам, нищо че е главен редактор. За което искам да им благодаря. А на онзи, дето ме изряза, му теглих една на ум и се сетих, че живеем в света на мрака.

 

Когато се обадих на баскетболистката, за да й продиктувам телефоните, тя сияеше от радост. Изрично ме помоли да не споменавам името й и въобще да не пиша нищичко по темата. “Няма смисъл. Нали знаете какво ще си помислят повечето. Че си търся евтина реклама, че действам популистки...”

 

Ама аз не се сдържах и седнах да напиша тези редове. Спазвам обаче другата уговорка – да не цитирам името й. Затова реших да я наричам Феята. Феята на добротата. Тя е едва на 21 години – все още без съпруг и без деца. Но вече достатъчно помъдряла. И най-важното – с широко сърце и голяма душа, останали трогнати от един репортаж, прочетен в сайтовете и видян по телевизията. Молеща се за живота на две напълно непознати за нея сирачета, готова да им подаде ръка. Като Феята от приказките.

 

Слава Богу, тя не е единствената. Напротив – в България има десетки такива, притичващи се на помощ. Такива, които осиновяват деца, а после ги даряват с топлина и светлина, за които детските очи мечтаят неистово. Правят го така, сякаш те са ги родили. За жалост тези люде, макар и не малко на брой, са като капчици в Океана на бурите и лошотията. А и ние отделяме прекалено малко място за добрите хора. За спасителите на ранените детски души. Признавам, приоритет при нас в медиите са убийствата, арестите, разводите, скандалите, секс историите и въобще негативните новини. Така е, защото човешкото любопитство взима връх, жадуващо за сензации и скандали. А тези, които спасяват или се опитват да спасят живот, остават някъде в маргиналната ниша в света на мрака. И даже когато го сторят, не влизат в алеята на славата с доброто си дело, а с черни краски, колкото и малко да са те по техните имена. Тук се сещам за Тити Папазов. За някои баскетболният треньор е скандалджия, клоун, бивш приятел на висаджиите, ронещ сълзи на погребението на подземния бос Георги Илиев. Само малцина, когато чуят за Тити, си спомнят, че всъщност той е един от спасителите на малките сърца. Защото неговото сърце е голямо. Много голямо! Ако не беше то, днес осиновеният Димитър-Желко щеше да зъзне в дома за сираци. Да зъзне не от студ, а от самота и забрава. А от това няма по-страшно – да си захвърлен в боклука на нищетата.

 

Аз не знам как ще свърши приказката на баскетболната фея, но искрено вярвам, че тя ще има щастлив край. Днес животът така е потъмнял, сякаш Адът се е качил на земята. Моля се обаче в свирепия свят на злобата, завистта, мрака и безчовечността Феята на добротата да завладее повече сърца и да не ги изоставя. Дано ги има, защото с тях светът ще стане по-хубав и по-светъл.