Така е всяка година и вече пълни две десетилетия. След деня, в който по-красивата половина от човечеството отпразнува, изтанцува или изстрадва своя осми март, ние, приятелите, почитателите или непознатите, слушали за нея, притискаме до сърцето си спомена и гордостта, които тя ни остави. Тя, неповторимата Ваня Войнова.

 Падам на колене пред нейния олтар и винаги ще питам, Господи, как успя да сътвориш такова съвършенство между Човека и Спортиста. Да дадеш на всички около нея невероятното усещане от величието на тази наистина изумителна, толкова земна и толкова божествена жена. Тя никога не искаше единствено за себе си признанието. Спортната слава разделяше с магическото семейство на баскетбола, със Славия и с цяла България. Само една слава пазеше като орлица и никому не даваше да се докосне до мисълта, че има по-добра от нея майка, съпруга, къщовница. Тя отгледа с достойнство и много любов децата си, беше стимул за силата и непримиримостта на съпруга си, отплати се с най-истинската синовна обич на родителите си. Видя Росен и Ивета в големия баскетбол, мълчаливо и строго, както само тя умееше, им се радваше, защото ги възпита да бъдат достойни и добри хора. Подундурка в чудотворните си ръце внуци, докосна ги до сърцето си, даде им своето сърце.

Тя, прекрасната Ваня Войнова, остави много и за нас, приятели и колеги, които ликувахме с нейните победи на игрището, които бяхме с нея на журналистическите банки в много баскетболни зали по света или заедно с навлажнени очи давахме сърцата си в първите крачки по митингите на крехката демокрация.

Притихвам. Кой спомен е най-скъп. Опитвам се. Не зная.

… София, лятото на 1960-а. Нямаме спортна зала, а защитаваме европейската си титла от Лодз-58 на подиум, построен върху лекоатлетическата писта на стадион “Васил Левски”. Разбира се, финалът е СССР – България. Без Ваня Войнова. Под широката й рокля вече рита мъничкият Росен Барчовски. Нашите водят – Дора, Елена, Райна, Таня, Весела, Ница… Ваня е на пейката – помага, вика, подскача. Само че Бог не пожелава да събере всичкото щастие на едно място. Завалява дъжд. Остават по-малко от две минути и те трябва да се доиграят в тренировъчния салон до съблекалните. Само пред съдиите и шефовете на ФИБА. Секунди преди края бъдещата журналистка Нина Ерьомина вкарва кош за 52:50. Бъдещата журналистка Ваня Войнова стои онемяла отвън до игрището.

… Познан, 1978-а. С Ваня и с Надето Богданова смe на журналистическите банки в претъпкания Дворец на спорта. Започва пищна церемония за закриване на европейското първенство за жени. Дефилират най-добрите. Десет хиляди са на крака и пеят “Сто лат”. Българките са седми. Поглеждам Ваня. Тя бърка в чантата си и взима две таблетки валидол. Наведнъж, но след миг клюмва глава. Бяла е като лист. Скачам. Лекари, линейка… Късно в полунощ я върнаха в хотела. В стаята й дойдоха да я видят Пенка Методиева и Снежа Михайлова, а унесената Ваня бавно им разказваше, че си спомнила как точно преди 20 години в претъпканата зала в Лодз поляците пак пеели “Сто лат”, а българките дефилирали начело… “Цели двадесет години оттогава, а аз пак се оказах в центъра на шумотевицата…“ – срамежливо се шегува нашата колежка, повтаря, че трябвало веднага да напише материала си за вестника и все по-често подкрепя с пръсти натежалите клепачи.

Това е, такава си е Ваня. Таблетка валидол под езика, сърцето бие бързо, прекъсва, но споменът не избледнява, става по-силен.

Поклон, неповторима! Вие, приятели, усмихнете се, целунете иконата в сърцето си, и да я аплодираме бурно. Тя е с нас и винаги ще бъде.

* На 9 март преди 20 години българският баскетбол се раздели с Човека и Спортиста Ваня Войнова. Такива хора със сигурност трябва да се помнят и да бъдат пример за всички.

Материал на Михаил Делев в Bgbasket.com