Росен Барчовски, който в началото на месеца отново бе избран  за старши треньор на мъжкия ни национален тим по баскетбол, гостува в предаването „Код Спорт“ по ТВ+. Той е доказан лидер, има железен характер, изграден в многото битки на баскетболната площадка и като състезател, и като треньор. Неговите родители са две от най-големите имена в българския баскетбол – Ваня Войнова и Цвятко Барчовски. Като играч на ЦСКА печели седем шампионски титли на България и девет пъти  триумфира с купата на страната. Дългогодишен национален състезател. Треньорската му кариера стартира в Португалия. След това се връща в България и с отбора на Славия печели дубъл. Със състава на ЦСКА също ликува с купата на България. Класира националния ни отбор на европейското първенство в Сърбия и Черна гора през 2005 г. и през 2011 г. в  Литва. Това е и последния голям шампионат с участието на мъжкия ни тим.

- Росене, здравей! Първо искам да те поздравя за назначаването ти за четвърти път на поста старши треньор на мъжкия национален отбор на България и да ти пожелая успех! Какво е по-различното сега от предишните пъти, когато си заставал начело на тима?
- Мислих по този въпрос. Основната разлика е в емоцията. Може би с годините тази емоция понамаля. Преди бях еуфоричен в такъв момент, летях в облаците, виждах се само с победи, хубави игри и класирания, но сега не е така. За добро или за лошо, доста по-трезво гледам на нещата.

- Кой беше първият, който ти се обади да те поздрави за новия-стар пост?
- Буквално като време първи ми се обади Тодор Стойков. Беше излязъл от Управителния съвет, честити ми, пожела ми успех и набързо си припомнихме някои неща. Имах шанса да съм треньор в националния отбор, когато го включих в тима, а той още нямаше 19 години. Изигра един прекрасен мач с Турция. След това получих много ценни обаждания от Симо Варчев и Петко Маринов.

- Защо реши да се кандидатираш? Разговаря ли преди това с президента на федерацията Георги Глушков? Чувстваше ли, че имаш подкрепа на Управителния съвет?
- Нещата не бяха спонтанни, но този път не съм ги обсъждал с никой. Предишните години съм водил разговори, претеглял съм, слагал съм на кантар плюсове и минуси. Този път сам си го реших, че ще се пробвам. След като Любо Минчев отказа да си поднови договора по някаква причина, имаше един празен период, в който беше ясно, че ще се търси вариант. Прецених, че е крайно време отборът да се класира на някакъв форум, в случая на европейско първенство. Баскетболът ни има въпиюща нужда от това нещо. Правил съм го и имам самочувствието, че мога да го постигна. Играчите ни са добри, израснаха, помъдряха и са в много хубава възраст - 28-29 до 30 години. Идеално е, за да може да се реализират. Това бяха водещите неща. Може би опитът, който имам толкова години, ми даде това самочувствие. Последните три години се занимавам основно с подрастващи, с школата на Рилски спортист, но ми липсваше сцената.

- Коя е най-важната точка в концепцията, която представи пред ръководните фактори в баскетбола у нас?
- Няколко са. Това бяха част от личните ми мотиви, заради които се кандидатирах. Конкретно за отбора смятам, че предвид системата, която се направи по време на шампионата – тип футболни квалификации, заради които се прекъсва за малко, има 4-5 дни лагер, два мача и толкова. Няма подготовка през лятото, няма нищо. Не трябва много-много да се пипа и да се бърника отборът и като състав, и като начин на игра, защото за пет дни дори Господ не може да го направи. Второто е, че противниците са силни и безспорно в момента са преди нас в класацията, особено Гърция, но също Латвия, а даже и Босна. Имат страшно много състезатели, които играят или в Евролига, откъдето много трудно ги пускат, или в НБА. Това означава, че те няма да са с първите си отбори, докато ние можем да направим усилия да бъдем в почти пълен състав и да компенсираме част от недостатъците. Разбира се, имам и други идеи. Не може да минем без натурализиран играч. Гледах волейболната среща на националите ни срещу Италия и най-добрият им играч бе Зайцев. Вече не може да минем без тях, има някои невралгични постове, особено центъра и ако не се огледаме в чужбина, трудна работа.

- На два пъти успя да класираш отбора на България на финали на европейски първенства през 2005 г. в Сърбия и Черна гора и през 2011 г. в Литва. Как изглежда мисията ти сега – възможна или невъзможна?
- Много по-различен е отборът. И през 2005, и през 2011 г. разполагах с много силен състав и добре изградена структура. За шампионата в Сърбия и Черна гора имах седем играчи над два метра, с пет центъра. Сега не може и двама да докараме. Имах играчи като Тодор Стойков, Филип Виденов, Хриси Димитров, Митко Ангелов, Данчо Бозов. Много силен отбор с много силни състезатели. Заради това и стояхме добре. Подобен беше случаят в Литва и стояхме като равни. Оттогава се промениха нещата, тези играчи вече ги няма, а дупката не се запълва. Има хубави, качествени състезатели, но сме далеч от класата на онези отбори.

- Защо любимият ти спорт загуби позиции в Европа? Например волейболистите играят на европейско първенство, на световен шампионат, в Лига на нациите…
- Не че ние не се развиваме, работим си горе-долу по същия начин, само че Европа и светът започнаха да развиват баскетбола с всичка сила, с огромен потенциал от финанси, специалисти и т.н. Трудно можем да ги догоним. Много пъти правим сравнение с волейбола, но там няма НБА и е малко по-различно. Тук конкуренцията е огромна и ние се задъхваме. Ще се върна към предишните квалификации, когато Любо Минчев води отбора. Победихме Франция, която сега стана трета на световното първенство. Играхме абсолютно като с равни с Чехия, която се класира на шесто място. Два пъти изпуснахме Русия, който също беше на световно първенство. Така че нещата не са толкова зле. В националните подрастващи отбори това лято направихме много добри класирания. Мъжката част се качи, ако не се лъжа, три места нагоре. В женската част имаме европейски шампион. Вярно, че е в дивизия „Б“. Така че има светлина в тунела, нещата не са толкова зле. Има спортове у нас, които са в много по-лошо състояние.

- Най-големият проблем на българския баскетбол в момента?
- Липсата на мотивация в треньорите и в децата. Много е различно, ако сравняваме с миналото или вземем една Сърбия, която по нищо не ни превъзхожда икономически, финансово и т.н. Но там мотивацията на децата и съответно на родителите и на треньорите да се развиват е огромна. А тук просто се загуби. Не толкова залите, не заплащането, не липса на бройка, а мотивацията да се развиваш на най-високо ниво. Има много деца без огромно желание, лесно се отказват, треньорите не се образоват. Ако мога кратичко да го кажа – липса на мотивация.

- Какво е мнението ти относно привличането на чужденци в отборите от родния шампионат?
- Майка ми навремето казваше: „златната среда е много правилно решение“. Ние не можем без чужденци, но не бива да бъдат и много. В момента може да имаш пет в тимовия лист от 12-те и да ползваш трима. Това е на границата. Аз бих предпочел още една стъпка – да се намалят на четирима и да има максимум двама на терена. Така направихме с жените – във вътрешния шампионат няма право на нито една чужденка. Имаше страшно много критики, обаче станахме първи на европейското първенство, защото почти всички момичета играха цяла година. Примерно в Евролигата няма никакво ограничение – може да играеш с 12 от Сенегал и да си испански тим. Но това е друга работа. Това е комерсиален турнир, където всичко е свързано с интереси и пари. Тук трябва да гледаме малко към нашия си баскетбол. Лично аз смятам, че трябва още малко да се намалят. По този начин ще се отвори място за българи и по естествен път ще се качи класата на чужденците, които ще дърпат българите.

- Хората, които следят баскетбола се питат кога ще имаме състезатели като Атанас Голомеев, Петко Маринов, Георги Глушков, Георги Младенов, Росен Барчовски, Тодор Стойков? Какъв е отговорът?
- Трябва търпение. Кога си мислехме, че ще имаме Григор Димитров, ама го имаме! Ще се появят. Един малък пример от града, в който работя и живея в последните осем години - Самоков. На 16 септември се откри учебната година и бях поканен в някои от училищата, защото там много ползваме базата, салоните. Много от децата ни учат в тези училища. Изключителна база – за лятото навън са направени площадки, не съм виждал по-хубави. Със страхотна мека настилка, с кошове, игрища за волейбол, за баскетбол, за футбол, оградени, баскетболни салони, алуминиеви дограми, топло, чисто, плексигласови табла. Ние сме им подарили топки, наши специалисти влизат там. Това преди 10-15 години беше немислимо. Мисля, че нещата полека-лека се стабилизират. Баскетболът ни ще се върне. Чак там, където е бил, няма как да се случи – да сме световна сила при жените и почти такава при мъжете. Но поне да стигнем дотам да сме редовни присъстващи на европейски първенства и клубните отбори да направят нещо. Тогава ще се появят и тези играчи. Сигурен съм, че ще се случи. Имаше много талантливи състезатели на европейските първенства. Константин Костадинов, който е в Реал (Мадрид), Емил Стоилов в Естудиантес. Вярно в чужбина са, видяха ги и ги взеха, но бяха едни от най-силните играчи на европейските шампионати, а и високи момчета – 2,05 и 2,03 м.

- Какъв е коментарът ти за завършилото световно първенство в Китай и триумфът на Испания?
- Гледах го с огромен интерес и много ми хареса. Стойностен баскетбол, много по-хубав баскетбол от НБА, класата на играчите е огромна. Като махнеш САЩ, който отиде с четвъртия си отбор, всички останали бяха почти със звездите си. Много хубав баскетбол и страхотна организация. Китайците са незаменими в това отношение. Пълни зали, високо ниво, интересно развитие. Искам да дам едно име за пример на всички български баскетболисти и всички български спортисти – аржентинецът Луис Скола. Той е на 39 години, а за първи път влиза в националния отбор на 17. Не е отсъствал никога от национален отбор, има всичко спечелено в живота си – олимпийски шампион, клубен, НБА, сигурно вече е милиардер. Побелял е и от една година вече не играе, отказал се е, но се готви специално, за да помогне на националния си отбор. Не го молят, а той сам отива. Изнесе ги на гръб на полуфинала, вкара 28 точки с 13 борби. Да настръхнеш! Няма да споменавам имена, но тук имахме в годините такива добри спортисти, които отказваха да играят за националния отбор… А ние колко да родим в един баскетбол, в един волейбол, в един футбол? Те като откажат, ние кои сме? Иначе прекрасна Испания с много силен отбор. Нормално и логично е световен шампион. Там са от професор нагоре.

- Сега ще направим рязък преход и ще те върна няколко десетилетия назад. При положение, че родителите ти са две от легендите на българския баскетбол – Ваня Войнова и Цвятко Барчовски, не вярвам да си имал друг вариант, освен да избереш спорта с оранжевата топка?
- В началото толкова много ни дърпаха още от първи клас за различни спортове. Аз започнах с фехтовка.

- И как реагираха вашите?
- Странно. Почнах тренировки в залата на „Васил Левски“. Чак ми дадоха сабя или рапира. Тогава баща ми ме изгледа и ме попита какво е това. Казах, че ще тренирам фехтовка. А той отговори: „Да, традиционен наш спорт на семейството.“ Не знам защо, но не издържах много. Но след това моят вуйчо, който е бивш баскетболист, след това хокеист на високо ниво и треньор, много ме водеше на площадката. Там пък ме дръпнаха за фигурно пързаляне и това беше вторият ми спорт. Но нещо не ми се отдаваше. Не знам как се откъснах от хокея на лед и чак в трети-четвърти клас почнах баскетбол в ЦСКА. Живеехме в „Лозенец“, близо до стадион „Българска армия“ и там си почнах по естествен път. Нашите не са били настоятелни да тренирам баскетбол, не са присъствали на една тренировка и са били много рядко на мачове. Сега го разбирам – чувствали са се неудобно да не излязат приказки, но те така или иначе си излязоха.

- Тогава някой даваше ли ти съвети за баскетбола? Кой по-често говореше с теб?
- В рамките на нормалното. Повече баща ми, той беше много критичен. Майка ми повече откъм психология, а баща ми директно за баскетболните неща. Преди три години спечелихме с Рилски спортист купата на България, бихме Лукойл, които бяха много силни и беше голяма изненада. Очаквах да ми каже: „Браво!“. Преди това спорехме с него и му казах, че мисля, че този път ще бием, а той ми отговори, че „ще бием на куково лято.“ Обадих му се и го питах дали е гледал мача, очаквайки да ме поздрави. А той каза: „Гледах, те не са никакъв отбор!“

- Разкажи как се почувства в една съблекалня с Петко Маринов, Тошко Богданов, Румен Пейчев, Милко Арабаджийски? Как те приеха?
- Първо ние тренирахме преди тях и след тях. Не пропускахме тренировка на мъжете още като юноши. Ако сме след тях, отивахме да я гледаме цялата, ако те са след нас, оставахме. Не само като баскетболисти се учихме какво искахме да правим. Особено Петко Маринов и Тошко Богданов за нас бяха кумири – как се обличат, как говорят, каква кола имат и т.н. Когато влязох в мъжкия отбор, разбира се, ме приеха много добре. Петко ме взе да спя с него в една стая, защото не можеше да спи с никой – единият му хърка, другият чете книга, а пък аз съм „лимонка“ на 18 години и мълча. Бях при него, за да му създавам комфорт. Един път много тихичко четях една книга, а той беше заспал и се обърна и каза: „Може ли малко по-тихо да прелистваш страниците?“ Навремето имаше традиция, когато някой се отказва, особено звезда като него, и на бенефисния мач ми даде неговия номер, с който играх дълги години. После ми беше треньор, а сега сме в много добри отношения.

- Разкажи ни за двубоите с Левски – това беше нещо неописуемо…
- Най-малко две-три седмици преди това започваше напрежение в добрия смисъл на думата. Приятели се обаждаха за билети. Тогава „Универсиада“, „Христо Ботев“ или „Фестивална“ бяха претъпкани. Специално за тези мачове не можеше да се влезе, хората стояха навън. Самите срещи бяха огромно напрежение, много големи сблъсъци. Огромната разлика е, че имахме приятелски отношения – излизаме заедно, играехме карти, ходехме на кино, празнувахме рождени дни заедно. Да, в публиката е имало повече конфронтация, но между нас – не. И тогава бяхме приятели и до ден-днешен сме такива. С Георги Младенов сме имали не знам колко мачове в живота, пазили сме се един друг, конкуренция, той е голям баскетболист, аз не бях чак такъв, но имаме много спомени във всичко. Имаше само българи, нямаше чужденци. Огромно тактическо надиграване. Сега треньорите измисляме „топлата вода“ – комбинации, скаутинги, тогава бяха повече психолози. А състезателите правеха играта на терена.

- Тъжно ли е, че от картата на българския баскетбол изчезна ЦСКА? Защо никой не помогна на Сашо Чакмаков да възроди един от водещите спортове на „армейския“ клуб?
- Това е денонощен разговор с него, всеки ден обсъждаме тази тема. Какво ли не сме правили, къде ли не сме ходили, кой ли не е говорил формално и неформално и не се получават нещата. В момента спорт в България се прави по-лесно извън София. По някаква причина някой спорт има традиция. Примерно в Монтана имат баскетбол жени, футбол и волейбол. Кмет, който има страхотно отношение, приобщава фирми и те си чувстват този отбор като техен. Така е и в Стара Загора, в Ямбол, в Ботевград. Тук няма кой да припознае баскетболния отбор на ЦСКА. Остава голям спонсор, но интерес към баскетбола – трудно. Няма откъде да дойде помощ, нито от община, нито от никъде. Непосилно е. Сашо направи чудеса. Едно, че направи футболните терени на стадиона, един път направи баскетболната зала, беше разрушена от едни предишни ръководства, които не искам да споменавам и я направи втори път. Сега завърши почти още една зала. Отделно помага със средства и организира още, но тези пари са много. ЦСКА може да има мъжки отбор с едни средства, а на него не му се иска да влиза в елита, защото ще губи. Не му се иска да губи от Левски с 30 точки, а като се прави нещо, да го направи. Използвам повода да отправя апел – вече имат страхотна база и страхотна школа, много добри треньори и много хубави деца. Всичко е готово, трябват малко средства да се вземат няколко български играчи, един-двама чужденци и отборът е готов. Там пирамидата отдолу е направена, само връхчето остава.

- Лесно ли взе решение да се откажеш от активна състезателна дейност?
- Абсолютно случайно. Като се разбъркаха нещата през 1989-1990 г., ЦСКА приключи в онази система, както бяха и Левски, и всички останали. Заминах да играя в Тунис, бях една година там. След това получих предложение да играя във втора дивизия на Португалия. Приех веднага и отидох на Азорските острови - екзотично място, в средата на Атлантическия океан, почти на еднакво разстояние между Лисабон и Ню Йорк. Но те са си португалски и участват в тяхното първенство. Имаше право на двама чужденци, но като заминах, го промениха на един. Тогава с мен беше Слави Матакиев – център, два метра. А пък аз се бях дипломирал няколко години по-рано като треньор. Предложиха ми да стана треньор и приех. Втората година взех Юрий Шишков от Варна. Така ми започна кариерата. Не съм мислил много, нямах намерение да свършвам, но ми дойде добре дошло. Вече не можех на 32-33 години, никога не съм бил и толкова физически здрав, бърз и отскоклив. На тези години това се губи и спрях лесно.

- Какво никога не би приел като треньор?
- Никога, ама никога не съм участвал в уговорен мач. Предлагали са ми да не играем в среща, която е без абсолютно никакво значение за нас и от много голямо значение за друг отбор, с който имам прекрасни отношения. Никога не съм можел да го направя и няма да го направя.

- Какъв компромис си готов да направиш в името на баскетбола?
- Всякакъв компромис, освен несправедливост, престъпни прояви, нечистоплътни неща. Това ме отвращава, всичко останало – да.

- Какво ти дава радост в живота?
- Жена ми смята, че само баскетболът ми дава радост и нищо друго. Но не е вярно – имам семейство, деца, приятели и най-различни други интереси. Обичам различни спортове, но естествено баскетболът е на първо място.

- Имаш две дъщери – съжаляваш ли, че те не станаха баскетболистки и да продължат традицията на твоето семейство?
- И двете вървяха добре, и двете бяха от най-добрите, и двете стигнаха до девическия национален отбор. И аз ги спрях от баскетбола.

- Защо?
- Прецених, че не са чак толкова добри и чак толкова талантливи. Прецених, че не искам това, което аз съм изстрадал да нося името и тежестта на майка ми и баща ми, всички да говорят, че това е синът на Ваня и на Цеко, да се повтори с тях. Можех да го допусна, ако те са свръх талантливи, а те не бяха такива. Освен това женският баскетбол почна да върви страшно надолу. Предпочетох да ги насоча да учат в друга посока. Мисля, че беше правилно решението.

- Какво искаш да кажеш сега на майка ти Ваня Войнова и баща ти Цвятко Барчовски?
- На майка ми ѝ казвам вече 26 години, че липсва на всички ни. Бих искал да слезе долу. Тя много се надяваше на тези промени в страната. Искам да ѝ покажа хубавите неща, които се случиха. Не всичко е хубаво, но в София има прекрасни неща, които исках да ѝ покажа. Да я заведа в няколко магазина, да види, че има повече от една стока. Да види, че сме живи и здрави всички. Е, баща ми си отиде скоро… Но основното е липсата. А баща ми си тръгна скоро и все още не мога да го приема.

- В края на нашия разговор какво си пожелаваш?
- Стандартните неща като здравето и успехите на близките ми са ясни. Пожелавам си работата ми в Рилски спортист да върви добре, много ми е приятно с децата. И националният отбор да се събере сплотен като колектив, да искат да го направят. Ако това се случи, имат добри отношения помежду си и към мен и успеем да изградим колектив, гарантирам, че ще се класираме на европейско първенство. И това си го пожелавам!

Красимир МИНЕВ и Владимир ПАМУКОВ, ТВ+