Тодор Стойков е роден на 3 март 1977 година във Варна. Играе за Черно море, Росето Баскет и Скафати (2000 година), Лукойл Академик (2001-2005), Валенсия (2006), Лукойл Академик (2006-2013). Два пъти е шампион с Черно море (1998, 1999), 11 поредни пъти е шампион с Лукойл Академик (2003-2013), има 6 купи на България (2002, 2003, 2004, 2007, 2008, 2011, 2012, 2013). Веднъж победител в турнира на Южната конференция на ФИБА. Оттегли се от активния баскетбол на 11 септември 2013 година. Ето едно любопитно и интересно интервю на Тодор Стойков пред агенция БЛИЦ.

-Кое е по-лесно – да бъдеш състезател, ръководител или... баща?
-Никъде няма лесно (смее се). Най-лесно е да си състезател, ако си вършиш работата правилно. Защото тренираш и играеш. И ако показваш нужните качества, е доста лесно. Да си баща безспорно е най-трудно. Трябва да възпитаваш, да изградиш характера на децата си.

-Справяше ли се с момчетата, когато бяха по-малки, а ти все още беше активен състезател?
-Беше по-трудно, но това са хубави моменти. Тогава се мобилизираш и успяваш да се справиш с всичко. Приятното беше, че ако се появят някакви препятствия или трудности, те са от хубави моменти. Децата са най-важното нещо в едно семейство. Те са смисълът на живота.

-Какви искаш да станат, ще се гордееш ли, ако хванат баскетболната топка?
-Със сигурност искам да станат добри и възпитани хора. А дали ще станат спортисти – зависи само от тях. Ако те имат желание да тренират и спортуват – о`кей. Аз нямам амбиция като на много родители в съвременния свят и особено в последните 20 години да ги натискам да станат спортисти. Да, сигурно ще ми хареса, но не ми е самоцел. Защото знам, виждал съм, срещал съм и в момента срещам родители с болна амбиция, което променя много ситуацията около децата. Аз нямам такава, защото не може всички да бъдат като Стоичков и Бербатов. Това ми е ясно и затова казвам, че ако те искат да станат спортисти – нека така да бъде. Но не на всяка цена.

-А ти защо хвана топката, родителите ти искаха ли да станеш нещо друго, а не баскетболист?
-Явно такава ми е орисията. Всъщност, аз мечтаех да стана футболист. Един слънчев ден Петко Делев - моят първи треньор, дойде в училище, и ме помоли да вляза в залата и да пробвам само веднъж. Бях на 11-12 годинки. Тогава не исках, но все пак пробвах. Прибрах се вкъщи и казах, че ще играя баскетбол. Родителите ми бяха изненадани, но не са ми пречели и не са се намесвали в моите решения спрямо баскетбола, което може би ми е помогнало. Естествено, искаха много да уча и това е нещо нормално. Ето тук, в този случай, всички или поне повечето родители сме еднакви –искаме децата да учат. Ако спортът не ми е самоцел, образованието е и искам децата да бъдат добре образовани.

-Колко палав беше като дете? Беше ли си от тези деца, които постоянно са част от улични битки?
-Аз доста от малък влязох да уча в спортното училище във Варна и рано-рано започнах двуразови тренировки и нямах много свободно време. Но тогава беше различно и играехме на улицата. Чак такива крайности – боеве или такива неща, нямам. Но бях голям фен на Спартак (Варна). Пътувах с агитката по мачове. Някой път и без знанието на родителите ми, а тогава нямаше мобилни телефони, за да им звънна и да им кажа къде съм и какво правя (смее се).

-Кой ви беше идол от футболния отбор на Спартак?
-Гледал съм Живко Господинов, бог да го прости. И още силни футболисти. Спомням си един мач между сборен отбор на Варна, съставен от играчи от Черно море и Спартак срещу Нотингам. Завърши наравно 1:1, а стадион „Юри Гагарин“ беше пълен до пръсване. Първият футболен двубой, който изгледах, беше на Спартак Варна срещу Локо София. Валеше страхотен дъжд, сигурно съм бил на 7-8 години.

-Какво ще запомниш винаги от баща си?
-Баща ми и майка ми са били опора в абсолютно всичко. Но едно знам от него, че не е важно колко пари имаш, а колко приятели. Приятелството е нещо много ценно. Гледам да го запазвам и да уважавам всички мои приятели, дори тези от детството, с които не се виждаме често напоследък.

-Колко важни са били парите лично за теб, докато играеше? Защото в днешно време това е основна тема.
-В днешно време е основната тема и затова конкретно баскетболът е на това дередже. Едно време искахме да играем в първия отбор, после да станем шампиони, да влезем в националния отбор. Много на късен етап започнаха да имат значение парите в моята кариера. Може би това до някаква степен ме е предпазило. Целта ми беше отборът ми да побеждава и да е първи. А когато това става, е нормално да има и възнаграждение. Докато сега не е така, сега играчите през лятото се пазарят за пари все едно е краят на света. А през сезона показват съвсем различни резултати и много от тях не заслужават това, което искат.

-Случвало ли се е да играеш в студени зали, с лоши кецове или без пари в началото? Тоест, не в най-добрите условия.
-Много пъти. Имало е случаи, в които са раздавали кецове или маратонки на всички, а на мен не ми даваха. И това ме амбицираше. Не ме викат в национален отбор юноши или младежи - това само и само ме амбицираше. Сега е обратното, като не го повикат дадения играч в националния отбор...

-(прекъсвам го). Той се радва, че ще почива през лятото?
-Не, той отива на дискотека на Слънчев бряг, пуши наргилета и т.н. И това го има, разбирам го, но нека има приоритети, ако си баскетболист.

-Ти игра поне 15 години в националния отбор, когато все още химнът означаваше много. Сега някои се радват, ако не са повикани?
-Аз в моята кариера не съм пропуснал нито един мач за националния отбор. Късмет е, че не съм имал и тежки контузии, но мач не съм пропускал. За мен е много изненадващо отношението на определени играчи спрямо националния отбор. Променят се обаче нещата и виждането на състезателите. Въпреки че виждаме наистина звезди, които играят в НБА или Евролига, как през лятото играят за националните си отбори. Тук вече говорим за манталитет и желание. Убеден съм обаче, че нещата ще се променят и ще дойде моментът, в който отново всички ще имат желание да играят за националния отбор. Аз съм го казвал и продължавам да им го казвам - представянето в националния отбор е най-големият трамплин, за да излезеш и да играеш в Европа. Който го разбере и играе добре в националния тим, ще има шанс да се докосне до друг баскетбол.

-Защо баскетболът ни все още не може да излезе от дупката, в която е попаднал? Само на липсата на пари ли се дължи всичко?
-Защо пари, пари има в баскетбола? Ако погледнем мъжкото направление, отборите всяка година имат бюджети по-големи от предната година. И то се вижда. Въпросът е, че амбициите на новите или млади ръководители е не как да направят школата и да изградят играчи, а как да победят Лукойл. Това е истината. Ако създадат основата на школа, изкарат деца, юноши и младежи, убеден съм, че след 3-4 години хем ще имат собствени кадри, хем ще имат отбор, който да се бори за първо място. А сега излизат, намират пари, инвестират ги в чужденци само и само да победят Лукойл. Побеждавали са го, окей, но Лукойл го има, има школа, обучава и възпитава доста деца.

-Вечната тема с чужденците. Пречат или не на българския баскетбол?
-Аз като играех съм казвал – да, че пречат. Но сега като ръководител виждам, че без тях не можем да направим и това малко, което правим. И мога да говоря с факти. Тази година е фрапантна ситуация - от 23 мача общо на четирите ни отбора, които играха в евротурнирите, имаме 6 или 7 победи. Ако махнем Лукойл Академик, другите три отбора - Балкан, Берое и Рилски спортист, са с двойно по-високи бюджети от предходната година. И пак не могат да побеждават в Европа. Ако ги махнем чужденците, няма да вземем и тези 6 победи. Така че е много относително, няма как да е без чужденци.

-И вие имате чужденци, но и тази година не се получи в Европа. Защо не се получи с Шарон Друкер?
-Защото Друкер не е за нашата географска ширина. Човекът идва с друг манталитет, с други виждания - нито се кара на играчите, свикнал е да работи с друго ниво играчи. Той е изключително име, печелил е купи в Европа и има сериозни качества. Целта беше с неговото идване да докараме треньор с име, треньор, от когото състезателите да имат респект, да стоят по друг начин на терена.

-Но май го побългарихме и него?
-Точно така, на сто процента го побългарихме. Ние сме свикнали винаги треньорът да е виновен и да не поглеждаме собствената си игра. Сега играчите много обичат да четат статистики. Ако я извадим, ще се види, че играчите не са дали и 20 процента от това, което могат.

-На какво се дължи това?
-Не могат, просто не могат. Това е истината. Качествата на много от българските играчи са крайно лимитирани. Таванът за тях е българското първенство. Но сега те не разбират, че дори почти никой не ги критикува. Преди имаше статии, в които пишеше – слаби, некадърни... А сега се отбелязва, че Лукойл е загубил и това е.

-Каква е мечтата ти, свързана с баскетбола?
-Мечтата ми е от едно време – да видя клубния отбор, за който работя – Лукойл Академик, да играе финал в Европа. През годините бяхме близо, имали сме изгодни моменти. Мечтая и националният отбор да бъде факгтор в Европа, да бъде на европейско или световно първенство.

-Разкажи за онези проби в Кливланд, тогава Леброн Джеймс все още не е никой?
-Това е едно изживяване за мен, което вече разказвам на децата си. Тогава ходехме на такива лагери, сега не се чуват такива неща. А уж светът е отворен и може да отидеш навсякъде. Как се стигна до заминаването ми за Америка?! Ами на базата на представянето ми, на резултатите. Явно хора са видели някакъв потенциал в мен и са поискали да ме видят. Един месец видях, докоснах се до най-големите. Може в очите на някой това да е малко, но аз знам и винаги съм преценял, че явно толкова са ми били възможностите. Пожелавам на някого да стигнат дори и до това ниво. Но за да отидеш там, трябва много да се работи.

-Съжаляваш ли, че не игра повече в чужбина, със сигурност си имал възможност?
-Не съжалявам за нищо. Бил съм лоялен към хората, които са се грижили за мен. Можел съм да играя, но не съжалявам, защото в онези години Лукойл беше европейската марка. Всъщност и сега все още е така. Условията в клуба бяха на много високо ниво. Искаше ми се да играя още, но не зависи всичко само от мен. Виждате сега Сашко Везенков – когато треньорът прецени, че не иска да те пуска, нищо не зависи от теб. А за оферти – ако питате моя агент Капикьони, една от първите ми оферти беше още, докато играех в Черно море. Беше да отида при Пини Гершон в Израел. Може би е трябвало още тогава да ме пуснат. Но аз съм доволен от това, което постигнах като играч. Важното е, че съм бил щастлив и съм дал всичко от себе си.

-Ако сънен трябва да посочиш един мач, който никога няма да забравиш – кой е той?
-Много са. Победата с националния отбор с Пини Гершон срещу Италия (81:80 в Универсиада в квалификация за Европейското в Полша). Не ги бяхме побеждавали 40 години. Успехите с Лукойл Академик срещу Реал Мадрид, срещу Динамо Москва. С Черно море победихме Измир, след като нарочно избрахме да играем продължения. Трябваше ни по-голяма разлика и в продълженията я постигнахме, а преди това в редовното време имахме последна атака да победим. Пак с Черно море победихме Банко ди Рома, а в залата имаше 3-4 хиляди души. Феновете хвърляха бомбички и спряха мача за известно време

-Кое е най-хубавото място, на което си бил в чужбина. И ако трябва да избираш, къде би живял?
-На много места ми е било хубаво. Ако трябва да избирам за децата си къде да живеят – Валенсия е уникален град. За да отида да живея в чужбина, трябва да бъда изключително обиден тук или наранен, за да живея в чужбина. На този етап не мисля да живея в чужбина,  България е хубава, има прекрасни неща, които могат и трябва да се видят. Където и да ходим, се връщаме в България.

-Спомняш ли си най-голямата премия, която си получавал и за какъв мач е била?
-На нас не ни даваха премии! Изненадах ли те (смее се). Макар че аз сега раздавам. Не, сега като се връщам през годините, имало е случаи, в които сме получавали премии. Такъв пример е, когато победихме Реал Мадрид (93:91 на 2 декември 2003 година за УЛЕБ Къп). Първата година, когато дойдох в Лукойл на полуфинала падахме от Левски с 0:2 и обърнахме серията до 3:2 успеха. Беше много хубав момент и на другия ден ни раздадоха премии. Празнувахме и после... загубихме финала, но тогава Ямбол беше най-силният отбор.

-Какво си купи с първите пари, изкарани от баскетбола?
-Бяхме на турнир с националния отбор в Дубай. Треньор ни беше Росен Барчовски. Даваха ни по 100 долара на победа. Спомням си, че си купих златен синджир.

-Няма как да не те попитам и за актуалното състояние на Лукойл Академик. Гласувахте доверие на Георги Давидов след раздялата с Друкер?
-Може и да съм млад ръководител, но все още не съм уволнявал треньор. На единия (Тони Дечев) му изтече договорът, а другият (Шарон Друкер) си тръгна по свое желание. Давидов има пълен картбланш от нас. Някои може да се изненадват, но така бяха изненадани и преди повече от две години, когато дадохме шанс на Тони Дечев. През лятото искахме да го задържим, когато пристигна Друкер, т.е. да бъде в неговия щаб, но той отказа. Що се отнася за Давидов, той има достатъчно голям опит и нужното образование.

-Ще има ли промени по състава?
-Не, имаме достатъчно състезатели, по двама на всеки пост. Смятам, че конкуренцията е на ниво, така че трябва само да показват това, което могат.
СТЕФАН РАЛЧЕВ/БЛИЦ

ЕВРОТУРНИРИ (1996-2013):
228 мача, 3792 точки на клубно и национално ниво.

БЪЛГАРИЯ, ИТАЛИЯ И ИСПАНИЯ (1995-2013)
820 мача, 12 678 точки за първенство и купа на страната.

ОБЩО:
1048 мача, 16 470 точки

НАЦИОНАЛЕН ОТБОР (МЪЖЕ):
75 мача с общо 1300 точки за 19 години (17,3 средно). Данните са само за участие в квалификации за европейски първенства (1997, 1999, 2001, 2003, 2005, 2007, 2009), както и във финалите на Евро 2005 в Сърбия и Черна Гора и на Евро 2009 в Полша. Дебютира в мъжкия национален отбор 19-годишен. На 27 ноември 1996 г. във Варна България побеждава Румъния със 100:76 в евроквалификация. Влиза като резерва и за 14 минути отбелязва 7 точки. Все още играе с №6, а не с №15. Селекционер на България е Росен Барчовски.

Отказва се от мъжкия национален отбор като негов капитан, на 32 години. На 9 септември 2009 г. във Вроцлав България губи от Литва с 69:84 в последен мач от Евро 2009. Вкарва 16 точки за 29 минути. Селекционер на България е Пини Гершон.

Първият му голям мач в националния отбор е срещу Германия на Дирк Новицки. На 25 ноември 1998 г. в Бургас България губи от Бундестима с 68:83. Стойков отбелязва 24 точки, Новицки вкарва 21.

Рекордът му по резултатност в националния отбор е срещу Холандия на 24 януари 2001 г. в Разград. България печели евроквалификацията, а Стойков вкарва 35 точки и 9 асистенции. До момента този рекорд не е подобрен. За 13 години в националния отбор е пропуснал само един мач – този, който България печели срещу Белгия с 86:82 на 29 ноември 1997 г. в Стара Загора, отново от евроквалификациите. Причината е счупена челюст.

РЕКОРДИ В ЕВРОПА И В БЪЛГАРИЯ
41 точки за Купа „Корач”

На 6 ноември 1996 г. Черно море гостува на полския Мазовиечки Прушков и губи като гост с 99:102. Тодор Стойков вкарва 41 точки в мача.

33 точки, 13 борби и 10 асистенции – първият трипъл-дабъл в историята на УЛЕБ Къп е дело на Тодор Стойков. Регистрира го на 11 ноември 2003 г. при победата на Лукойл Академик над хърватския КК Загреб със 116:115 в мач с три продължения в зала „Универсиада”.

Реализатор №1 в УЛЕБ Къп през 2004/2005 със средно 23,9 точки на мач.

Реализатор №1 в цялата история на УЛЕБ Къп с 1138 точки в 78 мача, или средно по 18,5 на двубой.
Втори във вечната ранглиста на УЛЕБ Къп по коефициент на полезно действие – индекс17,3 на мач, след Майър Чатман (САЩ) с 24,8.

№4 по асистенции във вечната ранглиста на УЛЕБ Къп с 200 завършващи подавания в 78 мача.

В България на два пъти минава границата от 50 точки в един мач. Първият път все още е баскетболист на Черно море. През сезон 1997/1998 вкарва 52 точки на Славия. Като играч на Лукойл Академик преди няколко години си подобрява собственото най-добро постижение като отбелязва 53 точки в коша на родния си клуб Черно море.

УЛЕБ КЪП – ЛУКОЙЛ АКАДЕМИК
(78 мача, 1138 точки, 18,5 средно на мач)
2003/2004: 229 точки в 12 мача.
2004/2005: 287 точки в 12 мача.
2005/2006: 235 точки в 12 мача.
2006/2007: 118 точки в 10 мача.
2007/2008: 118 точки в 14 мача.
2008/2009: 53 точки в 6 мача.
2011/2012: 62 точки в 6 мача.

ФИБА УЧАСТИЯ НА КЛУБНО НИВО
(75 мача, 1354 точки, 18,0 средно на мач)
Купа „Корач” 1996/1997 с Черно море: 133 точки в 6 мача.
Купа „Корач” 1997/1998 с Черно море: 149 точки в 8 мача.
Купа „Сапорта” 1998/1999 с Черно море: 226 точки в 10 мача.
Купа „Сапорта” 1999/2000 с Черно море: 284 точки в 14 мача.
ФИБА Къп 2002/2003 с Лукойл Академик: 432 точки в 18 мача.
ЕвроЧалъндж 2010/2011 с Лукойл Академик: 130 точки в 19 мача.