Коледата през 1992 година е една от най-тъжните в живота на Димитър Бербатов. Митко е на само 11 години, а вече е направил първите си стъпки в детско-юношеската школа на родния Пирин.
Времената обаче са тежки. Кризата, обхванала цяла България след падането на тоталитарния режим през ноември 1989-а, се стоварва върху много семейства у нас. Включително и върху Бербатови.
Малкият Митко никога няма да забрави зимата на 1992 година, когато почти всеки ден му се налага да виси на дълги опашки за хляб, сирене и други хранителни продукти.
“Веднъж стоя близо 2 часа. Опашката бе излязла извън магазина. Той тръгна без ръкавици и когато се върна вкъщи, ръчичките му бяха посинели от студ. Целият трепереше”, спомня си майката на Бербатов – Маргарита.
Кошмарът през 1992 година е огромен. Майката и бащата на Митко са без работа, парите в семейството са кът. Димитър и брат му Асен се лишават от много удоволствия, а детските им мечти изглеждат като красив и прекрасен сън, който никога няма да се сбъдне.
Преди светлия християнски празник момчетата пишат традиционните писма до Дядо Коледа и си отправят пожелания. Освен играчки и топли дрехи, Митко си пожелава и още нещо – Бог да помогне на семейството му. Така да помогне, че един ден всички в дома му да имат пари, да си купуват, каквото си пожелават, да бъдат здрави и много, много щастливи. Той от малък е научен да вярва. От малък е християнин, такъв си остава и до момента.
Както казва народът – Бог забавя, но не забравя... Днес Бербатов си има всичко. Има пари, има хубаво и здраво семейство и прекрасни дечица. Помага на майка си, на баща си. Не забравя даже дядо си Димитър, на когото е кръстен, и баба си Верка. Не забравя и брат си Асен, въпреки че той му създава като че ли най-много главоболия. Но как да го загърби, след като са от една майка родени...
“Винаги ще помня тази Коледа и тези ужасяващи месеци, когато буквално гладувахме и едва свързвахме двата края. Мислех си, че този кошмар няма да свърши, че ще бъде вечен”, твърди и до днес Димитър Бербатов.
