Петко Петков един от най-великите голмайстори в историята на българския футбол. Роден е на 3 август 1946 г. Жива легенда на „Берое“ , за който играе от 1968 до 1980 г., както и два сезона след завръщането си от Австрия. Петков има 442 мача и е с най-много реализирани голове за „Берое“ - цели 300 във всички турнири. Има 260 мача в „А“ група с „Берое“, 144 гола в „А“ група.  В „Б“ група със зелената фланелка записва 92 срещи и 89 гола! Играл е още в „Академик“ (Свищов), „Локомотив“ (Септември), АЗ (Пазарджик), „Родопа“ (Смолян), „Миньор“ (Рудозем), „Горубсо“ (Мадан). Стрелец №1 на България през 1974 г. с 20 гола и през 1976 г. – с 15 гола и голмайстор № 2 през 1972 г. с 26 гола. Има 36 мача за националния отбор. Петко e първият български футболист, излязъл като професионалист в чужбина. Шампион и носител на Купата на Австрия с „Аустрия” (Виена). Избран е за Футболист на века на Стара Загора. Бил е треньор на “Локомотив” (Стара Загора), “Академик” (Свищов), “Черно море” (Варна), “Загорец” (Нова Загора), “Ботев” (Гълъбово), “Берое 2000”. Той е човекът, бил начело на любимия тим  в най-много срещи в „А“ група - 198. В момента е скаут на “Берое” и председател на сдружението “Спорт за всички” в Стара Загора.  Управлява и футболна школа, в която тренират близо 200 деца.

-Г-н Петков, големият голмайстор ражда ли се, или се създава?
-Няма как да стане и без упорити дори зверски тренировки. С часове съм оставал след края на заниманията на стадиона, за да се упражнявам. До тъмно съм повтарял, повтарял, до изнемога. Чувството към гола ми беше вродено. Без този уникален дух няма как да успееш. Аз знаех предварително къде ще отиде топката. Да, не бях от най-бързите и високи футболисти, но гола го усещах. Казват, че не съм играел силно с глава. Обаче доста пъти съм се разписал именно по този начин. Изпреварвах защитниците, задържах се дълго и във въздуха при отскока.

-Как започнахте с футбола?
-(Вълнува се). Аз съм отраснал като дете в пазарджишкото село Синитево. Местният стадион носи моето име – една голяма чест...Първият ми треньор всъщност беше учителят по физкултура. После преминах в "Локомотив" (Септември), където вече по-сериозно започнах да се занимавам с футбол. Заиграх и в отбора на Акумулаторния завод, който се подвизаваше в заводската група. Трета дивизия - тогава се казваше Зонална група. Първият тим на града беше "Ботев", той беше "лицето".  В завода взех и първата си заплата като футболист. Беше нещо от сорта на 100 лева, които не бяха никак малко пари за онова време. А и аз бях още ученик...Но пък и кой ти е мислил тогава за заплати. Аз мислех само как да изляза и да играя. За съжаление сега се говори повече за пари, отколкото за футбол. Може би е имало нещо специално в мен, защото започнаха да се интересуват и по-големи отбори. Като войник играх в "Родопа" Смолян. Не станах миньор, защото там беше уранова мина. После дойде трансфер в "Миньор" (Рудозем). Още бях в казармата, но ме пускаха за мачовете. Беше излязло едно постановление, според което можеш да избираш - мината или казармата. Ако избереш първото, пак си под пагон, служиш повече, но на доста по-лек режим, а на всичко отгоре и заплата получаваш. В Рудозем изкарах един полусезон. Още в първия мач вкарах четири гола. Оттам отидох в "Горубсо" Мадан и за една бройка не можахме да влезем в "Б" група. Просто не ни допуснаха.

Водеха ме на
щат като миньор

Златни години бяха, хубави. Трябва да ви кажа, че аз като миньор взимах повече пари, отколкото в "А" група после с "Берое". Така беше. На 250 лева ли се разписвах във ведомостта, вече не помня...

-В Рудозем откривате и най-важния човек - вашата съпруга Илка...
-(Смее се.) Да , точно така. Илка беше състезател по тенис на маса. Там се запознахме. Когато отидох в Мадан, тя пък завърши и се оженихме. Тя ми е най-голямото богатство, което отнесох от Родопите. На 29 октомври 1967 г. подписах с жена ми в гражданското в Мадан. Следобед с „Горубсо” победихме „Арда” с 5:0 и петте гола ги отбелязах аз!

-В Мадан се засичате с един от най-популярните ни футболисти в миналото и впоследствие треньори - Димитър (Мими) Байкушев. Какви са впечатленията ви от него?
-О, голям треньор. Прекрасен човек и педагог. Много неща научих от него. Както и впоследствие от първия ми треньор в "Берое" - Христо Младенов. Байкушев направи "Спартак" (Пд) шампион през 1963 г. С бате Мими водехме с доста точки няколко кръга преди края на сезона и щяхме да влезем в елита, обаче, за да не ходят ЦСКА и "Левски" високо в планината, ни спряха. Отрязаха крилете на "Горубсо". Влезе "Черноморец" (Бс). Бяхме се събрали добри футболисти.

-Кажете няколко думи и за Христо Младенов...
-Той, след "Берое" пое и националния отбор. При него водеща беше дисциплината, бил е и унгарски възпитаник. Вечно ще му бъда признателен. Но виж, във футбола, както и в живота, трябва да имаш и шанс. Да попаднеш на правилните хора. Без това не става. Оставаха ми още два месеца служба и се уволнявах от армията. Младенов ме взе в Стара Загора. Знаеш ли какво се случи още на първия месец от моя престой в "Берое"? Казах му: "Другарю Младенов, ами аз като гледам,

някой трябва
да умре, за да
вляза да играя

Само като погледнеш кои играеха в нападение и в халфовата линия - Борис Киров, Янчо Димитров, Евгени Янчовски, Петър Жеков плюс Георги Белчев - капитан. Как да се доредя до терена?" Аз играех втори централен нападател. Ако Жеката не беше отишъл в София, аз може би никога нямаше да заиграя. Всички места бяха заети. Обаче извадих късмет. Дори малко да играя, по 10-20 минути, все гол ще вкарам, или поне ще подам. Животът ми е преминал ей така, поне аз така го оприличавам: труд, труд и много амбиция. Влизаш в един язовир, плуваш, плуваш, минава някой и ти потапя главата. След 2-3 метра се показваш на повърхността, поемаш малко въздух, пак продължаваш и след малко историята се повтаря.

-Спомняте ли си дебюта за "Берое" на 14 февруари 1968 г.?
-О, не, нищо не помня. Спомням си само, че вкарах гол. Стана случайно, признавам си. Топката се отби от гредата и дойде точно при мен. Без да се бавя, я забих в мрежата. Играхме за Балканската купа срещу албанския "Влазня" Шкодра и бихме с 2:0. Пак повтарям, че ако Жеков не беше напуснал, по друг начин щеше да ми се развие кариерата. Той искаше топката на крак, на гърдите, на носа едва ли не. И там съм му я качвал. Иначе се сърдеше. Жеката е душа човек извън игрището, но вътре е хала. Дори баща му да излезе срещу него, ще го изяде. Толкова злобен беше.

-А първия си гол за "Берое" в "А" група помните ли го?
-Честно да ти кажа, не. Знам само, че играхме в Бургас и бихме "Черноморец" с 4:0, но как падна голът, нямам спомен. Виж сега, аз в кариерата си съм вкарал близо 1000 гола, мога ли да ги помня всичките? Някои твои колеги ми задават въпроса: "Кой е най-красивият ви гол?" И аз знаеш ли как им отговарям? "Вижте сега, питайте Кънчо Кашеров. Той има два и може би ги помни. Аз от 300-400 в професионалния футбол мога ли да кажа кой е най-хубавият?" (Смее се). Аз лично си обичам всички попадения. Ако ще да съм ги вкарал не с крак или глава, а с някоя друга част от тялото.

-Работили сте доста време с легендарния генерал Делчо Делчев...
-Той е най-голямата фигура в историята на „Берое“. Заслужава стадионът да носи неговото име. Казвам го честно, макар че имаше и предложения да го кръстят на мен. „Берое“ дължи най-много на този човек. Благодарение на Делчев и на Бончо Мерджанов аз дойдох  в Града на липите. Запознанството ни стана през 1967 г. Още бях в Мадан. На една тренировка треньорът Байкушев изрази недоволство от мен. Бях по-бавен от останалите, докато те въртяха една обиколка, аз още бях на половина. Не че не съм се стараел, просто толкова ми бяха възможностите. Мими се оплакал на Делчев и той дойде на стадиона. Подвикна ми: „Ей, ти, какво ми се лигавиш?“

И ми отвъртя
такъв тупаник

че ме изпрати на 20 метра. Паднах чак на първия ред на трибуните. Много здрава ръка имаше генералът (смее се). После много ми помогна в един труден момент. Тогава „Славия“ много натискаха да ме вземат. Нашето поделение в Стара Загора беше към Строителни войски. На няколко пъти идваха емисари на „белите“. Аз обаче твърдо им отказвах. „На мен си ми е добре в „Берое“. Не искам да се местя“, им отвръщах. Преди един мач със „Славия“ за Купата на Съветската армия в Благоевград искаха да ме отзоват в София, за да не взема участие в срещата. Аз обаче не само играх, но им забих и гол. Тогава нервите на генералите кипнаха. Дойде един полковник от София на стадиона. Присъствахме аз, Бончо Мерджанов и софиянецът. Пред мен ми накъса войнишката книжка на парчета и ги захвърли в коша за боклук. Генерал Делчев, който още беше полковник по това време, ми каза: “Петко, няма да се притесняваш. Ще оправим нещата.“ Още на другата сутрин ме откараха с кола, взеха куртката на един циганин, от друг трудовак донесоха кепе и ме снимаха в първото срещнато фото на центъра на Стара Загора. Така ми извадиха нова военна книжка.

-Как успявахте да отклоните предложенията на софийските клубове?
-Искаха ме и четирите клуба. Аз останах верен на „Берое“. Малко хора знаят, че аз от зимата на 1971 г., преди да загине Георги Аспарухов, „Левски“ почти ме бяха привлекли. Най-близо бях до „Герена“. Формално аз цяла година се водех като лейтенант към „Левски - Спартак”. Ангел Солаков искаше да вземе и Мерджанов на работа в „Левски”, а с него и аз. Но както знаете, след трагичната гибел на Аспарухов и Котков, Солаков беше уволнен от поста си, защото вместо да отдаде дължимото на тримата загинали съветски космонавти, обръща много повече внимание на Гунди и Котков. На негово място беше сложен като шеф на МВР Димитър Стоянов и „сините“ не ме потърсиха повече. Върнах се в Стара Загора. Зума (Христо Бонев – б.р.) пък колко пъти ме е канил в „Локо“ (Пд)...Близки приятели бяхме с него. Аз карах по онова време една скромна количка, а той, въпреки че в гаража му имаше три модерни автомобила, всеки път ме викаше да го взимам от Пловдив преди лагер на националите. Нямаше къде да мърдам, не му се сърдех, угаждах му (смее се). 

-През 1972 г. разбивате „Аустрия“ (Виена) със 7:0, а вие вкарвате 5 гола. Още се разказват легенди за онзи велик мач...
-Виж сега, аз съм вкарвал много пъти по пет. Освен в „Б“ група, в „А“ РФГ имам петици на „Миньор“ и Лъсков“ (Ямбол). „Четворки“ съм вкарвал на „Ботев“ (Вр) - даже два пъти, „Балкан“ (Ботевград), „Бдин“ (Видин), „Миньор“  и „Торпедо“ (Карлово).

17 пъти съм
вкарвал хеттрик

в кариерата си. Много интересно беше преди реванша във Виена. Това беше първото ми излизане в евротурнирите. Треньорът ни Иван Танев ни беше обещал по 20 долара премия, ако отстраним съперника. Мислех си, че след резултата в Стара Загора, ако ни вкарат осем гола, ще е голям резил. Около 15-ата минута им вкарах гол, после още един, и си викам: „Айде, спокойно. Тези 10 гола никога няма да ни вкарат, за да ни отстранят“. Бихме с 3:1, потърсихме си парите от Танев. Той обаче отвърна, че си е забравил куфарчето в България (смее се).

-Как се озовахте години по-късно в „Аустрия“?
-Изглежда те не ме бяха забравили, макар че ги бях разплакал. Така станах и първият български футболист, който отива официално като професионалист в западноевропейска държава. Треньорът Ерих Хоф ме беше харесал и веднага стана сделката. Много бързо стана всичко. Беше в началото на 1980 г., през зимната пауза. Само смениха мениджъра, защото първият, който беше австриец, искаше прекалено голяма комисиона. Когато играх последния си мач в Стара Загора, бях с екипа на „Аустрия”, защото вече бях подписал с австрийците. С тях още първата година станах шампион. Под Аязмото хората ме изпратиха с букети и с един лавров венец. Още си пазя снимката.

-Веднага ли се наложихте като титуляр?
-Да, нямах проблеми. Общо за два сезона записах към 50 мача и вкарах 16 гола. Играх редом до местни легенди като Прохазка, Яра, Шахнер...Спечелихме златните медали по особено драматичен начин. Всичко се реши в последния кръг. Ние разбихме ГАК с 5:2 у дома. По същото време лидерът до момента „Щурм“ приемаше нашия вечен враг „Рапид“. И реми стигаше на домакините, за да ликуват с трофея. Даже от федерацията не вярваха в чудото и бяха изпратили купата в Грац. „Рапид“ обаче би с 3:1 и ни направи шампиони. Трофея ни го дадоха след два дни. След края на мача имаше само шампанско. С „Аустрия“ спечелих и купата на страната. Много ме уважават там. Даже наскоро ми изпратиха една касетка със запис на гостуването в Киев през ноември 1981 г. Вкарах гола за ремито 1:1 с „Динамо“. Много приятно ми стана. За първи път видях мои изяви по телевизията (вълнува се).

-Каква беше заплатата ви във Виена?
-Получавах около 1500 долара. Отначало от нашата фирма „Спорткомерс“ искаха да ми взимат 70 процента от заплатата като комисиона и аз напирах даже да се връщам, защото

нямаше смисъл
да ми трошат
краката

ей така, за нищо. Шефовете на клуба като разбраха, обещаха да оправят нещата. Започнаха да ми дават остатъка от заплатата „под масата“, за да не разберат българите. Освен това имаше и друго ограничение – нямах право да взимам повече от посланика.

-В „Б“ група трошите всички рекорди – „Берое“ вкарва 113 гола, от които 51 ваши...
-(Прекъсва ме) Искам да те поправя. Всъщност попаденията ми са 56. Не зная защо е допусната тази грешка. Убеден съм, че са 56. Втори след мен завърши Колев от „Несебър“ с 32, а трети остана моят съотборник Димитър Димитров с 20. Докато съм жив, няма кой да бие рекорда ми.

-Как се озовахте през 1977 г. в „Академик“ (Свищов)?
-Причина за това стана Бончо Мерджанов. Скарахме се с него. Трябва да ви кажа, че две години по-рано,  преди един мач с „Миньор“, от пернишкия клуб се опитаха да ме „пробият“.  Предложиха ми подкуп от 10 000 лева, само и само да не изляза на терена, да симулирам някаква контузия. Те се бореха да не изпаднат. А моят апартамент струваше 5200 лева по онова време. Аз обаче веднага отидох при нашия треньор Иван Танев и го предупредих. После не само играх, но им забих 4 гола и бихме с 5:0. През сезона 1976/1977 начело на „Берое“ сложиха Иван Манолов – Орела. Решил той да полегнем на “Ботев”, но го прави хитро - предварително обяви пред Бончо Мерджанов, че имал информация за това, че аз, Борис Киров и Жельо Желев - Домата, сме продали мача. Аз разбрах това нещо. Какво се случи на самата среща? Борис го смениха още в 15-ата минута. На мен ми стана ясно накъде отива работата. На почивката вдигнах скандал на треньора. Попитах го какво прави. Орела ми изсъска: „Ако имах право на още една смяна, и тебе щях да сменя.“ Както и да е, доиграх мача, изравних за 1:1, буквално вкарах Митко Вичев с топката в мрежата...Раздадох се като за последно. Скарахме се и с Мерджанов. Много ме заболя от обвиненията. Та аз не взех пари за два апартамента от „Миньор“, та сега ли ще продам отбора? Аз го предупредих Мерджанов: „Помни ми думата, този догодина отива в „Ботев“. Така и стана. От „Академик“ ми предложиха добри условия. В Свищов обаче не можах да играя в първите кръгове, защото беройци ми издействаха наказание от БФС. Измислиха една глупост - че не съм си плащал тока в Стара Загора. Извадиха ми сметка от 600 лева.
МИЛЕН ДИМИТРОВ/ШОУ