Няма как да не отбележим датата 17 ноември. На този ден през есента на 1993 година започна големият поход на националния ни отбор.

 

1.Радост. Хайде да си сложим ръка на сърцето и да признаем, че никой не е правил толкова щастлив българския народ в най-новата му история. Бяха трудни, мутренски времена. Времена на така наречения преход. “Пак де Пренс” бе отдушникът на хората, а последвалото лудо американско лято беше апогеят на футболната нирвана. Мало и голямо излизаше на улиците, за да ликува, за да празнува, за да изживее великия миг.

 

2. Късмет? Някои обявиха, че победата ни на “Парк де Пренс” била плод на късмет. Ами то щастието помага на силните. А и ако беше само късмет и случайност, националите едва ли щяха да стигнат до четвъртото място в света.

 

3. Фамозният мат в четири хода. Вижте гениалната атака при втория гол на Костадинов. Кременлиев подава на Балъков, той майсторски намира Любо Пенев, който още по-майсторски хвърля топката към Емил. Следва фамозен шут и мат! Оттогава до ден-днешен в нито един мач на националния ни отбор не е имало толкова скоростна и гениална атака.

 

4. Лаф за милиони. На разбора преди мача Димитър Пенев пуска най-великия си лаф: “Златков, ти ще пазиш Кантона, а Хубчев да внимава за №11”. Първо, Златков не е Златков, а Златко Янков. И второ – Кантона и №11 са един и същи човек.

 

5. Простотия за милиони. Минаха няколко години след “Парк де Пренс” и се пръкна нечуваната измишльотина, че мачът бил нагласен на “черно тото”. Французите нарочно ни легнали, за да спечелят милиони по втория начин. Нашите също били част от играта.

 

6. “Господ е българин!”. Тази фраза я роди легендарният Николай Колев-Мичмана, лека му пръст! Изрече я в ефир, а секунда по-късно Петър Василев повтори култовото изречение. Впоследствие Петела, нашият петел, се опита да ни убеди, че той, а не Мичмана, е изрекъл първи прословутата фраза. Записът обаче доказа кой е пръв и прав.  

 

7.”Честито, победителю!”. Така тогавашният премиер на България Любен Беров се обръща към....журналиста Павел Бошнаков след завръщането на националите от Париж. Министър-председателят пристига на аерогарата, за да чака героите на Пената. Първи от самолета обаче излиза великият Бошнаков (лека му пръст!). Беров обаче явно не познава футболистите. Отива към Павката, подава му ръка и казва:”Честито, победителю!”  

 

8.Въпрос за милиони. След мача в съблекалнята зевзекът Трифон Иванов се обръща съотборниците си, докато се излива шампанско и се пеят песни: “Абе, айде тия, дето знаете френски, да отидете при французойчетата и да ги питате: “И вашите булки ли са такива дървета като вас?”  

 

9. Големият липсващ. Наско Сираков го няма на “Парк де Пренс”. Двайсетина дни преди мача Наско влиза в конфликт с Димитър Пенев. За капак ръководството на “Левски” отказва да пусне своите национали за мача в Париж, тъй като БФС не иска да пренасрочи за друга дата шампионатния двубой между “Ботев” и “сините”.

 

10.Поука. Тя е за Франция. След като оскубахме “петлите”, те изпаднаха в национален шок. Бавно и постепенно обаче се съвзеха. Предприеха крути мерки и само след четири години и половина “Парк де пренс” отиде в забравата. Франция стана световен шампион на Мондиал’98. Тимът вече имаше нови герои. И то какви. Погледнете само Зинедин Зидан – той е достатъчен. Но това не беше всичко – през 2006 година “петлите” достигнаха до нов финал на световно, където футболната руска рулетка, наречена дузпи, предпочете Италия.

 

11.Равносметка. Какви я свършихме след края на Пеневата чета (участвала след САЩ'94 на европейско и пак на световно първенство). Само едно участие на голям форум – на европейското първенство в Португалия през 2004 година. И нищо, нищо повече. Вместо да се катерим към първите места в квалификационните групи, ние вървим устремно надолу. За да се закотвим на последната позиция по пътя ни към Евро 2012.

 

12. Приемствеността. След звездите на Пената се появиха други такива. Техният блясък обаче се оказа твърде блед за националния отбор. Вярно, Бербатов подобри рекорда за най-много голове в представителния ни тим, но неговите сили и тези на Мартин и Стилиян достигнаха само до Евро 2004. Нито едно участие на световно първенство, да не говорим за победи и триумфи.  

 

13. Героите. Всички знаем къде са те в момента. Някои управляват българския футбол, други са треньори – кой национален, кой клубен. Трети станаха доктори и посланици. Четвърти са безработни, потънали в забравата.

 

14. Най-големият герой. Емил Костадинов, авторът на двата гола срещу Франция, си тръгна от родния си клуб ЦСКА, след като босовете отказаха да осъществят идеята му за възраждането на “червената” школа. Емил настояваше да се отделят пари за ДЮШ, да се построят терени за подрастващите, тъй като един от проблемите за липсата на ново златно поколение у нас е именно трагичното състояние на детско-юношеския ни футбол.

 

15. Треньорът. Димитър Пенев днес пак е на треньорския мостик. И отново в ЦСКА. Възхваляван от едни, отричан от други – Пената си заслужи званието треньор №1 на България за ХХ век. Вече обаче сме в нов век и пред Стратега изниква сложната задача да изтупа старите лаври от себе си и да постигне нови успехи.

 

16.Мъка. Хайде отново да си сложим ръката на сърцето и да признаем, че никога българският запалянко не е бил толкова отчаян, колкото е днес. Националният отбор даже не е бледо копие на Пеневата чета. Каква ти чета, той и на хайдутска сбирщина не прилича. Лошото е, че пред нас – само мъгла. А след мъглата, пак...мъгла. Есенна и мрачна. В далечината нищо не се мержелее. Ни нов “Парк де Пренс”, ни стар и порутен бг стадион....