Днес легендарният Андрей Желязков навършва 60 години. Той е човек, който не се нуждае от представяне, а списъкът с постиженията му е много огромен. Като футболист тръгва от Миньор (Раднево). Следва преминаване в Славия. За "белите" играе на три пъти – в периода 1971 до 1981 година, сезон 1984/85 и през пролетта на 1988 г. и сезон 1988/89. Той е абсолютен рекордьор по брой изиграни мачове за Славия – 338, вкарва 136 гола (също клубен рекорд), изиграва 12 мача в евротурнирите и вкарва 2 гола в тях. Печели купата на България през 1975 и 1980 година. Два пъти играе на финала – 1973 и 1981 г. Вицешампион на България през 1980 г., двукратен бронзов медалист – 1973 и 1975 година. Финалист за балканската купа, носител на купата Интертото от 1977 година.
За националния отбор изиграва 54 мача и вкарва 14 гола. В 14 срещи е извеждал тима с капитанската лента, с което става втория капитан в историята на България, която не е от Левски или ЦСКА, след Христо Бонев.
В чужбина е играл за Фейенорд, Страсбург и Беершот (Белгия).
Бивш спортно-технически директор на "Левски", "Локо" (Пловдив), "Локо" (София) и Нефтохимик. Бил е скаут на “Фейенорд” за Югоизточна Европа.
В житейски план Андрей Желязков е въплъщение на американската мечта. Произлиза от скромно семейство. Рано губи баща си. Тръгва от малкия град Раднево, достига върхове, преуспява в професионален план и успява да излезе отвъд границите на Желязната завеса. БЛИЦ честити 60-годишния юбилей на големия футболист и ръководител и поговори с него за живота, футбола и бъдещето.
- Г-н Желязков, честит рожден ден. Пожелаваме ви много здраве, дълголетие, нови успехи в професионален и личен план и да постигнете всичко, което не сте успял до момента, ако е останало нещо такова.
- Благодаря. Разбира се, че е останало. Човек винаги трябва да има амбиции. Докато е жив, трябва да си поставя цели и да ги преследва. Аз лично се чувствам зареден с енергия и готов да посрещна новите предизвикателства.
- Как се чувствате на 60 години?
- Ами както и на 59, както и на на 55, както и на 50. Мнозина смятат, че човек като навърши 60 години, и вече не става за нищо, но не е така. Честно казано, не усетих кога станах на 60. Времето просто мина. Но определено не се чувствам като на 60 години.
- На колко се чувствате?
- Ами може би под 50 години. Зареден съм с енергия, имам желание за работа. Определено не се чувствам стар.
- Осъзнавате ли, че вашият живот е един български вариант на американската мечта. Тръгвате от Раднево и стигате до Западна Европа. Как се постига това?
- (Смее се) Да, може би наистина съм сбъднал американската мечта. Но истината е, че всичко е постигнато с много труд и постоянство. С упорита работа.
- Казахте, че времето премина неусетно. Какво не успяхте да постигнете за тези 60 години и в професионален и в спортен план?
- Не съжалявам за нищо. Определено съм пропуснал немалко неща, но и съм постигнал много. Може би дори повече отколкото съм очаквал. Имам много сбъднати мечти. В спортен план има две неща, които не постигнах. И до ден днешен не мога да си обясня как не успяхме да станем шампиони с изключително силния състав на Славия. А като ръководител съжалявам, че при първия ми престой в “Левски” не влязохме в групите на Шампионската лига.
- Предполагам все пак имате обяснение за липсата на титла със Славия. Говори се, че много са ви пречили...
- Сега не върви да се оправдаваме, но да, определено са ни пречили. Най-вече съдиите. Славия имаше много силен и обигран състав. Три-четири години се градеше този отбор и накрая станахме много силни. Бяхме заплаха за грандовете. А най-лесния начин да ни спрат бяха съдиите.
- А за Шампионската лига с Левски...
- Изградихме много силен отбор, но точно когато трябваше да направи най-добрите си мачове, вече нямахме механизми да задържим тези играчи. Въпросът беше финансов.
- Как избрахте да станете футболист?
- Навремето нямаше много развлечения. Особено в малките градове като Раднево. И още от дете тръгнах по мачове. Бях 11-12 годишен, когато се запалих по футбола. Тогава реших, че трябва да стана футболист и работих много, за да го постигна. На 14-15 години тръгнах редовно по мачове на Берое. Срещу Левски, срещу ЦСКА, нямаше значение с кого играеха. Ходех с колелото, на автостоп. Возехме се в каруци, в ремаркетата на тракторите, за да стигнем до Стара Загора и да гледаме мача. Ходихме по 3-4 часа преди мач, за да успеем да седнем на стадиона. След това просто нямаше места. Тогава исках да премина в Берое и година по-късно ме взеха в школата на клуба. Дори и тогава не изпусках мач. Като юноша на клуба имахме право да стоим на пистата. Така успях да се доближа до моите идоли. Да пипна най-големите играчи по онова време. Да се докосна до Гунди, Якимов, Жеков...
- Но не успяхте да облечете екипа на Берое...
- Стигнах до мъжкия отбор, но видях, че нямам големи шансове дори да попадна в групата. Просто тогава в отбора имаше много силни футболисти. И се върнах в Раднево. Христо Артъчки е човекът, който ми даде път във футбола. Той ме наложи в Ротор (Ковачево). После, през 1971 година, ме поканиха в ЖСК-Славия. Приех офертата, направих една тренировка и клубът се раздели на Славия и Локомотив. Или по-точно бе сложен край на изкуствената връзка между двата тима, наречена ЖСК-Славия.Попитаха ме къде искам да играя. Отговорът ми беше: "Аз съм дошъл да играя в Славия" и останах на "Овча купел". Така сбъднах първата си мечта - да стана футболист.
- Като дете кой ви беше идол?
- О, много са. Исках да приличам на всички най-добри. Ако тръгна да ги изброявам, ще пропусна някого. Но се вдъхновявах от Жеков, Янчо Димитров, Вутов, братята Янчевски, Петко Петков също. Той беше един от най-добрите нападатели в България. Георги Делчев - играч, който още 70-те години действаше като нападател, но помагаше на халфовата линия, нещо което сега се изисква от съвременните футболисти. Борис Киров... Много са хората, извинявам се на тези, които изпускам.
- Правите кариера в холандския гранд Фейенорд от 1981 до 1984 година. Какво е усещането да играете рамо до рамо с Йохан Кройф?
- Това е част от моята американска мечта. Навремето международните мачове се играеха на "Васил Левски". И когато имаше мачове от евротурнирите, аз бързах да се изкъпя след тренировките на Славия и тичах до "Васил Левски", за да гледам заниманията на големите. Да видя как тренират те, какво правят. Гледах Аякс с Кройф, Ливърпул... Години по-късно успях да играя рамо до рамо с много от футболистите, на които се възхищавах. Първият голям играч беше Ван Ханегем във Фейенорд. После, на третата година и Йохан Кройф дойде при нас. Това беше уникално. Можех не само да го видя, но дори пиехме заедно кафе, хранихме се заедно по лагери...
- Вие признахте ли на Кройф, че сте се възхищавал от него?
- Да, разбира се. това не е срамно. Той го прие много нормално. Всъщност много хора казват че е бил надут, но това не е вярно. Той беше изключително земен човек. Ще ви дам един пример. В Холандия по онова време имаше дежурни футболисти. Всяка седмица дежурният носеше топките, уредите за тренировки, куфарите преди и след мачовете. Той помагаше на домакина. И Кройф, голямата звезда, взимаше куфарите, топките, конусите и ги носеше. Не се надуваше. Всъщност това беше един много поучителен урок за всички - че в живота има правила и всеки трябва да ги спазва. Без значение дали си звезда или не.
- Рууд Гулит също ви беше съотборник. Успяхте ли да го научите на нещо?
- Рууд Гулит е по-малък от мен и за това не съм мечтал да играя с него. Но сега след години се радвам, че сме били заедно на терена. Той дойде във Фейенорд на 19 години. Пращеше от енергия, но техниката му беше на посредствено ниво. Дали съм го научил на нещо - не знам. Но съм му показвал разни неща. Той например ме питаше как съм развил така добре играта си с глава. Оставали сме след тренировка и съм му показвал разни неща. Той беше изключително амбициозен и това личи от нивото, което постигна. Но и той беше много земен човек. Имаше един случай, когато се контузи и месец и половина не игра. След това изкара две седмици в дублиращия отбор, докато се върне във форма. През това време не мрънкаше и не се сърдеше, че не играе за първия тим.
- Каква беше трансферната сума, за която преминахте от Славия във Фейенорд?
- Доколкото си спомням, за трите години Фейенорд плати 500 000 марки. Това бяха огромни пари по онова време. Но мисля, че ги даде на държавата, а не на Славия.
- Вярно ли е, че не сте получавали пълната си заплата в Холандия?
- Да. Тогава имаше едно ограничение. Българите, които работят в чужбина, нямат право да взимат повече пари от втория секретар в посолдството в съответната държава. Така че на месец получавах по 1900 марки, а останалите пари клубът ги превеждаше на държавата. Но не съжалявам за това. Имаше и други начини да се изкарват пари - премии, траншове. Освен това престоят в Холандия беше изключително поучителен за мен. От една страна беше голямо израстване. на второ място, дори тази заплата беше достатъчно голяма и в пъти повече от заплатите в България. И трето - добих огромен житейски опит. Това, което научих в Холандия, да ме извиняват някои хора, но в България и за 20 години можеш да не го научиш.
- Знам, че сте работили в мина?
- Да, докато играх за Ротор, работих в мините. Отговарях за вагонетките. Сменях едни лагери при колелата, калетки се наричат. Всяка от тях тежеше по 16 кг. Работата не беше лека. Изобщо денят ми беше много натоварен. Ставах сутрин, отивах на работа от 7:30 до 12 часа, после обядвах и в 15:00 ч., бях на тренировка. Тогава видях колко е тежък трудът. Този период ме научи никога да не се отказвам, той ми помогна да осъществя мечтата си да стана футболист. Така се калих. Знам, че по моя път са минали и Боян Радев и много други спортисти. Това не е обидно, това е важно за всеки млад човек. Да се научи на труд. Я си представете сега да накараш един футболист да работи нещо такова...
- Вие сте работили много и след тренировките. Защо сегашните играчи бързат да си тръгнат от стадиона след края на заниманията?
- Да, аз много работих индивидуално. Имах щастието да се сблъскам с доста добри треньори. Да работя например с един изключителен специалист - Трендафил Терзийски. Аз не се притеснявах да споделям с наставниците. Казвах им коя част от тялото ми се уморява първа - дали краката, глезените или ми свършваше въздухът. И ги питах, как да наваксам. После оставах след тренировки. И сега има футболисти, които остават, но са малко. Докато аз много се интересувах, четях литература. От книгата на Мишел Идалго научих за важността на храненето. В България мислехме, че след тренировка, като си напълним коремите с вода и хляб, и сме се наяли. Той също беше видял, че неговите играчи след занимание, като седнат на масата, се нахвърлят на газираната вода, докато чакат храната. И после ядат по-малко. За това е издал разпореждане, когато отборът седне да се храни, вече всичко да е сервирано. Малки неща, но важни. От всеки можеш да научиш много. Особено сега, ако младите играчи се интересуват, имат безкрайни източници на информация. Само да седнат и да четат.
- Сега какво ви предстои?
- Събрал съм енергия и се надявам да започна някъде работа. Но няма да го направя на всяка цена. Желанието ми не е да отида някъде, за да взимам заплата. Искам да правя нещата, които знам и които мога. Но не съм навит от мен да се иска само да събера футболистите, а след това резултатите да зависят от президентите.
- Останаха ли отбори, в които нещата да не се решават от президентите и изчезна ли феърплеят?
- Нека не задълбаваме темата за феърплея.
- Вие бяхте вторият капитан на националния отбор, който не е футболист на "Левски" или ЦСКА. Как го постигнахте?
- При всички случаи не е с връзки. Беше с резултати, с доверие от страна на треньорите. Ходатайствата не вървяха по онова време. А и нямаше кой да ме бута мен. Аз съм едно селско момче. И до днес знам, че съм такъв и си го припомням. Ако трябва да съм честен, дори съм си запазил дрехите, с които пристигнах от Раднево в Славия. Това ми каза един голям човек Иван Савов: "Запази си облеклото - обувки, панталон, риза. И след време, ако забравиш откъде си тръгнал, извади ги и ги погледни". Определено е имало моменти, в които съм се възгордявал и съм ги вадил дрехите, за да си припомням кой съм.
- Догодина Славия празнува 100-годишнината си. Мислите ли, че сега отборът може да стане същият фактор в шампионата, какъвто беше по ваше време?
- Славия сега е коренно различен отбор. Но аз винаги ще го обичам. Там станах човек. Благодарен съм за всичко, което като футболист научих в Славия. Благодарен съм и на "Левски" - за това, че се изградих като ръководител. Славия ми е на сърцето, въпреки че в момента имам някакви "хлапашки търкания" с клуба, но никога няма да забравя какво съм видял в Славия. За това се надявам догодина "белите" да се класират поне за Лига Европа. Защото отборът го заслужава. Привържениците също. Славия има вярна и интелигентна публика, която заслужава да се зарадва.
- Като ръководител на “Левски” вие бяхте в основата на няколко огромни успеха - 7:1 и 5:0 срещу ЦСКА, отстранихте Глазгоу Рейнджърс, сега могат ли да се повторят тези постижения?
- Тези резултати срещу ЦСКА не бяха нищо особено. Да, публиката се впечатлява от тях, но просто тогава Левски беше много силен отбор. Събрани бяха страхотни футболисти. Първо треньор беше Иван Вутов, после дойде Георги Василев, те развиха отбора. Но за мен 7:1 и 5:0 не са поводи за гордост. Вижте, отстраняването на Рейнджърс беше голям успех. Тогава имаше истинска Шампионска лига. Отстранихме Рейнджърс и останахме общо 16 отбора, все първенци на страните си. След това играхме с Вердер и отпаднахме. Направихме 2:2 в София и загубихме с 0:1 в Бремен. Осем отбора продължиха напред в турнира. А по голова разлика нас ни бяха определили за деветия отбор в Европа. А сега правилата се промениха. Вече няма турнир на шампионите. Сега има по 4-5 отбора от Англия, Испания, Германия. Това вече не е Шампионска лига. Ето, Челси миналата година бяха втори в Англия, но спечелиха лигата. Явно сега нещата се водят повече от финансовия интерес, отколкото от футболния аспект. Затова и влизането на “Левски” в групите на Шампионската лига също беше невероятен успех. Нищо, че разни хора го омаловажават.
- Къде ще празнувате юбилея и кои хора ще поканите?
- Довечера вкъщи, със семейството. А през седмицата ще се съберем някъде и с най-близките ми приятели. Но ще е скромно, няма да има пищни тържества.
- Колко истински приятели имате?
- Това е другото нещо, за което съм благодарен на футбола. Свърза ме с много хора и спечелих доста истински приятели. Ще го кажа така, приятелите са повече от неприятелите. За мен неприятели са хората, които са били близо до теб и са те предали. Има много такива хора. Правят го най-вече от завист. А да знаете - некадърните хора са завистливите хора. В живота ми е имало предателства. И то много неочаквани. Но в крайна сметка имам повече приятели.
ДРАГОМИР АНТОНОВ/БЛИЦ
