- Преди доста години имаше един турнир “Футболна смяна”. В него участваха средношколци от цялата страна. През 1967 г. с моя отбор “Сините орли” стигнахме до финала, там паднахме от едни момчета от Ямболско. На един от мачовете вкарах два гола на “Герена” пред очите на Гунди. Това ми е голяма гордост. Станах голмайстор на турнира. Награди ме с купа лично легендата Петър Жеков, а на церемонията присъстваха Жоро Найденов и Гунди. След добрите ми изяви ме харесаха от родния Спортист (Своге) и ме взеха на 14 години да тренирам с мъжете. Треньор ми беше Симеон Савов – бивш локомотивец. Така станах футболист. Иначе преди това по цял ден ритах по поляните. От сутрин до вечер – с парцалени топки. Колената ми ставаха целите издрани. То по онова време нямаше и какво друго да се прави освен да се рита топка. Телевизията свършваше в 20,30 часа и ние излизахме навън да играем мач. Така се калихме. После ме записаха в техникума “Карол Сварчевски” на “Стамболийски”. Там завърших средното си образование. Не знам дали знаеш, че

 

 

- седми разряд.

- Не, не знам.

- Е, стругар съм (смее се). Макар че и досега не знам откъде се хваща струга!

-Как се разви кариерата ти после?

- Играх 3 години във зоните – все едно “В” група. Заради шоколадената фабрика софийските отбори се избиваха да играят контроли с нашия “Спортист”. Така стана контактът със “Славия”. Беше 1973 година. Харесаха ме и една сутрин пред вратата на дома ни цъфна цяла делегация от клуба с една маскировъчна джипка. Викат на баща ми: “Взимаме Чавдарчо войник. Да си стяга багажа”. И тате, какво да прави – пусна ме. Треньор на “Славия” беше бате Сашо Илиев. Той ме е харесал и ме взе.Тогава “Славия” беше голям отбор. Ама страшен, ти казвам. Мони Симеонов, Давидов, Шаламанов, Боби Григоров – абе, богове, бе. Ей така, само стоях и ги гледах. Дебютирах в мач срещу Черно море. Треньор беше Добромир Ташков. След Нова година смениха Добри с Атанас Пържелов. Така изиграх и първи мач като титуляр. Беше срещу “Левски” (2:2), вкарах гол, другият беше дело на Боби Григ, водехме с 2:1, но в последната минута Васко Митков-Шопа (и той почина, бог да го прости!) ни изравни. Малко хора знаят, че в началото на кариерата си аз не играех като крило, като втори централен нападател. Аз по принцип от номер 6 надолу не ги броя за футболисти. Другарят Пържелов ми каза, че с този ръст най-добре за мен е да съм крило. Прати ти ме отляво и там си останах цял живот. Викаше ми: “На тебе десния крак ти служи само, за да се качваш в трамвая”. (Смее се)”.
 

-Страхотни, само това ще кажа. Баща ми беше партиен секретар на завода за шоколади в Своге. Играл е в Спортист, голям левскар беше и искаше да отида в "Левски", но тогава трудно разрешаваха от един софийски отбор да идеш в друг. Като се уволних от казармата, ми каза никога да не ставам партиен член. Стигнах само до комсомолски секретар на Славия. Ще ти разкажа, че правех един номер на мама. Като ученик тя много ме юркаше да си гледам образованието. Аз обаче гледах да спестя от уроците и ...

сам си пращах телеграми повиквателни за юношеския национален отбор.

- Срещу кой защитник ти беше най-трудно?

- Срещу Иван Зафиров-Копата. Много силен футболист, много здрав физически, трудно беше да го преодолееш. И в същото време изключително коректен. Като с пинцета ти взимаше топката от краката. Не беше

 

Той пък направо им чупеше краката. Такъв беше и Пешо Петров от Пирин. Дори във вестника му пуснаха карикатура, на която Пешо беше нарисуван с две секири вместо крака. Иначе голям приятел бях с друг цесекар
- Цоньо Василев. В националния отбор спяхме в една стая. Имахме се един лаф, бъзиках го: “От Руски паметник ще ме познаеш, защото само ще ми гледаш гърба.” Нещо му загубих дирите на Цоньо. Някой ми каза, че пасял овце край Шумен. Не зная дали е вярно.
 

- Динамо бяха страшен отбор, 7 национали на СССР. Имаше едни братя Нодия - Леван и Гиви. Също така Асатиани, вратарят Гория... Въпреки това се представихме силно и бяхме на път да ги елиминираме. В първата среща паднахме 1:4, а на реванша бихме с 2:0.
 

- Да, за тия идиоти изобщо не искам да си спомням! Счупиха ни от ритане. В Грац ни биха и на бой и на ритане – 1:3. Ваньо Костов вкара за нас. Един гръцки съдия направо ни закопа. Пусна им гол от засада и им подари две дузпи. Безобразен идиот! Дори техните вестници го признаха.

- В София какво стана?

- Тука ги набарахме от първата минута. Мачът пак се превърна в касапница. Всяка минута лежеше някой на тревата. Щурм направиха около 50 нарушения в мача - нещо нечувано за онова време. Контузиха Костас Исакидис и Жоро Минчев. Накрая Желязков не издържа на провокациите и нокаутира един от гостите. Веднага го изгониха. Въпреки това бихме с гол на Веско Ганчев, но отпаднахме.

- През 1980 г. Славия направи впечатляващ рейд в КНК. Стигнахте до 1/4 финал, което и до днес си остава едно забележително постижение. Защо преди сезона смениха обаче старши треньора Христо Младенов?

- Не мога да си спомня причината. Манол Манолов-Симулията пое Славия. Той беше страхотен мотиватор. Надъхваше ни, говореше ни, гореше в играта. Бате Симо много ме обичаше, бях му любимец. Обаче веднъж се избъзиках с него. Бяхме загубили един мач, май в Дупница, и на другия ден прави разбор в съблекалнята. Пълна тишина, никой не смее да гъкне. Бате Симо крещеше на защитниците. “Аз ако бях на ваше място и на тия години, нямаше да направя такива тъпотии. Как може да сте толкова слаби”. По едно време ми писна от тия викове и му подхвърлих: “Ти пък какъв защитник си бил?” Тогава бате Симо побесня. Никога не бях го виждал толкова ядосан.

 

 

че столът се разцепи на парчета. Премина само на сантиметри от главата ми. След един час на бате Симо му мина ядът и пак ме прегръщаше и се смеехме заедно. Такъв беше. Един безкрайно честен човек. Той ни води само няколко месеца, до зимата на 1980 г. После го смени Сашо Илиев. 

- Първият ви съперник е полският Легия (Варшава). В София биете 3:1, а в Полша падате с 0:1.

- Да, в София им забих гол от дузпа. Другите два вкара Илия Величков-Гулията. След това в турнира играхме много силни мачове, но според мен именно това беше най-силният ни и то срещу най-тежък съперник. Легия ни затрудни много повече от Фейенорд, късметът ни покри и в двата мача. Легия беше по-силен отбор от холандците. Във втория кръг дръннахме и Спарта (Прага). С тях пък не беше футбол, а направо война.

- Какво имаш предвид?

- Първо, чехите бяха класен отбор. Второ, бяха излезли да ни убиват. В Прага ни скъсаха от ритане, биха с 2:0 с голове на един халф, Вдовяк май се казваше. Аз не играх тогава, защото бях скъсал мускул. За реванша на 5 ноември на “Васил Левски” може да се напише цяла книга. Симулията ни надъха яко и като ги насметохме...До почивката водехме вече с 3:0, като головете паднаха в разстояние на 7 минути. Третият го вкарах аз с глава след плонж. През второто полувреме чехите извадиха теслите и се почна една...Съдията Райня от Румъния ги остави да ни ритат и нервите на някои от нашите не издържаха. Те тогава ни мразеха почти всички народи от бившия Източен блок, защото ни мислеха за слуги на СССР. Чехите през целия мач ни провокираха, дразнеха ни, викаха ни “комунистически пички”.  Спомням си, че Ваньо Костов буквално преби един от чехите. Почна го извън наказателното поле и го вкара с шутове в мрежата. Съдията го изгони. После и Жужо се сби с друг чех и него го изгониха. Завършихме срещата с 9 души, но удържахме преднината си. Костов го наказаха за 5 години, а Жужо – за 8 мача. Осакатиха ни предстоящите сблъсъци с Фейенорд. Ако двамата бяха в състава, щяхме да треснем холандците. Иначе се представихме достойно. В първата среща аз вкарах 2 гола, букално ги накарах сами да си говорят. После на Желязков, като отиде във Фейенорд, десният им бек му казал: “Тоя Цветков какво ме направи!” Е, на реванша ни отнесоха с 0:4, ама ние бяхме без петима титуляри.

- Въпреки силното поколение, така и не успяхте да станете шампиони на България?

- Много ме е яд. Въпреки това твърдя, че бяхме най-силният отбор през сезона 1979/1980 и най-много заслужавахме титлата. Прекараха ни просто. Гонехме се до последно с ЦСКА. В първенството тогавашните военни отбори като Тракия, Сливен и Черно море играеха за ЦСКА и се хвърляха на кръв срещу нас само и само да ни спрат. И досега съм убеден, че в предпоследния кръг Ботев (Враца) легна на “армейците”. ЦСКА би с 1:0 и ни изпревари с 1 точка. В директния двубой обаче ги наказахме с 2:1, макар че той бе от последния кръг и нямаше значение. Спас Джевизов ни дразнеше през цялото време. След мача

в тунела го

 

Той не успя да види в мелето кой го е ударил и налетя на невинния Жужо.

- През 1977 г. със Славия спечелихте турнира Интертото, като наказахте големия Хамбургер.

- В Хамбургер ритаха звезди като Хрубеш, Калц, Магат. Кевин Кигън тъкмо бе взел “Златната топка”. Той обаче не игра срещу нас. Не можехме директно да стигнем до ФРГ. Трябваше транзитно да минем през Източен Берлин. И така със самолет до там, после хващаме влак за Хамбург, за да ни излезе по-евтино. Обаче какво се оказа. Митничарите ни забавиха над два часа, преобърнаха целия ни багаж. Сигурно сме им изглеждали тъмни балкански субекти (смее се). Както и да е -  накрая хванахме влака. Ама се оказа, че сме объркали посоката и вместо за Хамбург, сме тръгнали за Бремен. 7 часа изкарахме по гарите. Накрая се добрахме до някакъв пътническо-товарен млак и успяхме в последния момент да пристигнем за мача. Наложи са Пържелов да ни прави разбора в рейса. Там се преоблякохме и влязохме в съблекалнята само да си оставим саковете. Домакините и съдиите вече от 15 минути ни чакаха на терена. Въпреки това бихме Хамбургер с 3:2 с два гола на Жужо и един мой. На връщане от стадиона рейсът ни бе спрян от полицай. Изтръпнахме: “Сега пък за какво ще се заядат”. А той, човекът, чинно свали шапката си и я подаде за автографи. Обясни ни, че е останал възхитен от играта ни! И още нещо ще ти разкажа, никога не съм го споменавал досега. Лично президентът на Хамбургер дойде след мача при другаря Пържелов и двамата се усамотиха в една стаичка. После треньорът ни раздаде на всички по едно пликче с по 100 марки вътре. Отделно имаше и по една тъмносиня вратовръзка за всеки. Босът на домакините го правил като жест към нас и спортсменската и красива игра. Дори молеше да ни върне в София с личния си самолет като извинение за пътните неволи преди това.

- Каква премия взехте за четвъртфинала в КНК през 1981-а?

- Раздадоха ни по 500 лева. По принцип за спечелването на Купата на България ни даваха по 300 лева и един военен чин отгоре. Това ни беше наградата. Като офицери в Славия получавахме апартаменти в един блок на Строителни войски до Южния парк. Вземахме и добри за ония времена заплати. С тези офицерски нашивки е свързан и един от най-забавните мигове в моята кариера.

 

- За какво става въпрос?

- Ние нали бяхме военен отбор и ни командваха много генерали. Обикновено след загуба ни караха на другия ден да идваме на тренировка с униформи. Веднъж падаме от Марек ли беше, от Враца ли, не помня. Имаше един ген. Петко Симеонов, когото бяхме кръстили Пиночет, отговаряше за нас заедно с ген. Василев. Тренираме, а той идва и обикаля около терена, както си е така с фуражката и лампазите. На 5 метра от него ходи адютантът му като кученце. Живееше под мен и беше мой човек. Христо Младенов ни беше треньор (много добър специалист и уникален психолог) и ни вика: “Ще стоите, докато Симеонов не си тръгне”, и ние чакаме. Желязков бие фаулове на едната врата, аз - на другата. Хубаво, ама генералът не ще да си тръгне. Накрая се прибираме, след нас влиза и Пиночет. Застана пред мен и вика: “Ти бе, Цветков, гледам те - хубави фаулчета биеш, оня ден що не вкара гол?” Тогава аз не издържах и му отвърнах: “Другарю генерал,

и вие строите
блокове, ама
те текат отгоре"

Нашият наистина течеше. Генералът се обърна и излезе. На сутринта в 9,00 часа ме взеха ВКР-ата с една джипка и право в дисципа. Аз дори не знаех с коя ръка се козирува, правех го с лявата. Отидох право в кабинета на Пиночет. Отварям вратата, а той се прави, че не ме вижда. В коридора му изкарах няколко часа и се прибрах. Извика му началник кадри на ГУСВ полковник Димитров и ми съобщи, че съм разжалван от капитан на старши лейтенант. Дори във в. “Трудово дело” излезе решението. Станах за посмешище, бях порицан обществено. Аз по онова време бях комсомолски секретар, по 20 стотинки събирах от момчетата на месец, махнаха ме и оттам, сложиха Ботьо Малинов. То не ми беше болно за това, или за петте лева отгоре върху заплатата, ама ми беше криво, докачих се откъм чест. След разговор с генерал Василев, който беше уникален човек, той първо ми се нахока едно хубаво, но ми обясни: “Виж се, аз съм отменил заповедта на Симеонов и ти си възстановен като капитан, но ще си траеш. Но пък няма да можеш да си отново комсек”. Е, голяма работа. Така си и останах бивш комсомолски. Ама не успях да стана и комунист.

- Така ли?

- Да, аз и Жужо бяхме предложени за членове на БКП като лидери на Славия. Хубаво, ама на един Великден аз и Андрей

 

 

в църквата. Някой обаче ни видял и ни натопил. Пак ни привика ген. Василев: “Абе, какво си мислите вие? Как може да давате такъв лош пример?”. Размина ни се само с едно мъмрене, но така и не можахме с Жужо да станем членове на БКП. Ако бяхме го сторили, по-лесно щяхме да излезем в чужбина.

- През 1981 г. все пак ти премина в Аустрия (Виена)?

- Това бяха две фантастични години. През първия сезон записах 23 мача и вкарах 4 гола. В следващия играх само в 5 мача заради контузия. Преди да замина за Виена обаче имах оферта и от Андерлехт. Дори направихме среща с шефовете на клуба. Белгийците даваха за мен повече пари отколкото даваше Аустрия, осветление за стадион “Славия” и автобус. И личната ми оферта бе по-добра. Дойдоха при мен от ВКР и ми показа снимка, на която говоря с хора от Андерлехт в Японския хотел. Обявиха ми, че нямам право да разговарям с чужденци. Казаха ми: “Или отиваш в Аустрия, или оставаш на “Овча купел”. В Аустрия ме посрещна легендата на Берое Петко Петков. За мен е чест, че ми беше съотборник. Наши българи, емигранти ми устроиха страхотно посрещане. Още след дебюта ми срещу ЛАСК (Линц) пред съблекалнята ме чакаха професор Димитър Шойлев и великият оперен певец Николай Гяуров. Там се запознах с тях. Бързо се сдуших с тяхната компания. Емигрантската общност в Австрия беше много сплотена. Това бяха невероятни хора, с интелект, с обаяние. Събирахме се в ресторант “Балалайка”. Мен всъщност за трансфера в Австрия ми помогна един оперен певец Милчо Манов-приятел на Ники Гяуров. От посолството ни обаче ме привикаха: “Абе, ти защо се събираш с тези съмнителни елементи?, ме питат ченгетата. “Почваш да ставаш бързо известен тук, около теб се събират емигранти. Трябва да следиш дали говорят против България и после да ни докладваш.”

Караха ме да
стана доносник

и да снасям какво се говори на тези сбирки в “Балалайка”. Теглих им една на ума си и категорично отказах. Иначе с посланик Георгиев станахме близки приятели. Голям мъж и българин. Отговорник по културно-масовата дейност на посолството ни във Виена беше Боян Радев. Сприятелихме се. Такъв зевзек като него рядко се среща.
 
- Каква ти беше заплатата в Аустрия?

- 3200 долара. Аустрия ми превеждаше парите в посолството. От тях ми даваха 900, защото посланикът вземаше 940 долара, а аз не можеше да печеля повече от него. Останалата част от заплатата я прибираше държавата. Пита ме една служителка с какво образование съм, отговарям, че съм със средно. "Жалко, ако беше висше, щяхте да вземате 50 лв., а сега - 40", ми казва тя. На мен ми стана смешно. Държавата ми прибирала в продължение на 2 г. над 2000 долара на месец, а тя се ядосва за 10 лв.

- Как се представяше отборът ти?

- Още в първия ми сезон спечелихме Купата на страната. Ритах заедно с вратаря Концилия, Прохазка, Роберт Сара, Обермайер, Тони Полстер. През есента участвахме в турнира за КНК. Гостувахме в Тирана на Партизани. Още в самото начало счупиха глезена на десния ми крак. Спомням си, че валеше адски дъжд, дори мислехме, че ще прекратят мача. Топката беше спорна. Видях, че противниковият защитник идва. Исках да го прескоча, но той ме удари в опорния крак. Бяхме със самолет на Ники Лауда. Веднага ме закараха във Виена, а самолетът се върна, за да вземе отбора. Събудих се в болничната стая. Още имам дупка в крака. Беше се счупила фибулата. Лекарите наместиха счупената кост и ме гипсираха. 50 дни по-късно вече играех в световната квалификация България - Австрия. И около този мач си имах доста проблеми.

- Защо?

- Завършихме 0:0, набедиха ме за австрийски шпионин. Понеже играех във Виена, бил съм издавал неща от кухнята на нашия отбор. В.”Работническо дело” излезе с програмна статия със заглавие “Цветков предаде България”. И до днес си я пазя. Аз имам 57 мача с националната фланелка и 15 гола и винаги съм давал най-доброто от себе си. Както и да е, продължиха да ме викат, въпреки омразата на някои хора. Срещу Финландия вкарах един от най-красивите си голове – с пета, и то доста време преди Рабех Маджер от Порто да го стори срещу Байерн на финала в КЕШ.

- Имаш доста звездни мигове с националната фланелка. За кой мач не искаш да си спомняш?

- Най-вече за този в Париж срещу Франция (16 ноември 1977 г. св. кв. -б.а.). Паднахме с 1:3, а бяхме на секунди от класиране на световното първенство в Аржентина. Друг горчив спомен отново е свързан с “петлите”. Година по-рано – на 9 октомври 1976 година в София завършихме наравно, като Христо Бонев, изпусна дузпа в края при 2:2. Други бяха определени да бият - Войнов и Панов, но не поискаха. Бонев като капитан се нагърби и не успя. Тогава бяхме “хванали” толкова здраво преди мача шотландския съдия Ян Фут, че човекът само дето сам не вкара топката във френската мрежа. Но голът не влизаше и не влизаше. Спомняш си оня пробив на Зума в 89-ата минута, когато тръгна от центъра на терена като на парад през френската защита. По-късно Бонев ми призна “Стигнах до пеналта и там

просто се
свлякох
от умора”.

Шотландецът обаче наду свирката и ни подари дузпата. Треньорът Христо Младенов ни беше казал, че ако има дузпа, я изпълнява Панов, а втори по ред е Войнов. Зума после ми разказа: “Нямаше кой да бие, освен мен. Войната беше се скрил в пясъка за висок скок и ми каза: "Бона няма да стана, ако искаш - убий ме". Отивам към Павката и той трепери - не може.” Така пропуснахме дузпата и победата над Франция.

-Ти се единственият български футболист, на когото е кръстен стадион. Горд ли си от този факт?

- Е, чак горд...Просто ми е приятно, разбира се. Още повече, че това е в моя роден град Своге. Градската управа реши да ми направи този подарък по случай моя 50-годишен юбилей през 2003 г. Тогава ме направиха и почетен гражданин. Аз съм първият такъв, а вторият знаеш ли кой е? Иван Славков, бог да го прости. Тъжно ми е обаче, че няма кой да ги пълни стадионите. Едно време, знаеш, даже на тренировка на Славия, идваха по 5 000 души. Толкова имаше преди мача с Фейенорд, а валеше невероятен дъжд. На мач често съм играл на Овча купел пред 10 000-15000. Сега толкова идват за цял сезон.

- Ти си прочут бохем. Какво е най-смешното, което си чел за себе си?

 - За мен се пишат доста глупости, като 90 процента от тях не са верни. Оня ден например четох някъде, че съм бил заклет пушач. Ти ме познаваш от над 15 години. Да си ме виждал някога с цигара в ръка? Пишат, че съм се напивал. А аз освен бира и узо друго нищо не пия. Можеш да питаш бившата ми жена, която е и най-добрият ми приятел. Сега е съпруга на шефа на “Главболгарстрой” Симеон Пешов.

- Ти си роднина на Христо Йовов от “Левски”.

- С Ицо сме братовчеди. Никога обаче не съм го бутал в кариерата му. Навремето баща му Жоро беше масажист на Славия. След 10 ноември 1989 г. замина да работи като рехабилитатор в Мюнхен, заедно със семейството си. Ицо Йовов почна да тренира в школата на Байерн. Аз съм рода и с Любо Пенев. Нашите майки са братовчедки.

- Роден си на Женския празник 8 март. Това някога притеснявало ли те е?

- Напротив. Понеже имам много гаджета и приятелки, вместо аз да им купувам подаръци, те ми носят.

- Беше артист на терена, такъв си и в живота. Получавал ли си някога предложение да се снимаш в киното?

- Разбира се, че съм участвал във филм. И не само аз, ами целият отбор на Славия. Това стана във филма “Незабравимият ден”. Тогава Гулията и Боби Григ дори взеха централни роли. Играхме редом до титани като Георги Георгиев-Гец и малкият голям човек Жорката Мамалев.

- Какво мислиш за сегашните футболисти?

- По-добре нищо да не ти казвам, че младите сега са много чувствителни, твърде крехки и раними. Може някой да се обиди. Що се отнася до пиенето и нощния живот, мисля, че са по-добри от нас (смее се).