Онзи ден дерби на терена нямаше. За разлика от трибуните, където секторите “Г” и “Б” показаха класа, долу на игрището имаше скука, мъка и агония. Може би за първи път откакто съществува мач №1 у нас единият от двата отбора не отправи нито един точен удар към вратата за всичките 90 минути. Левски бе бледа сянка на своето минало. Тим, приличащ на съсухрена и разнебитена кула, която, само да я бутнеш с пръст, и ще се срути. От другата страна на терена обаче се бе настанил подобен отбор, чийто силици не стигнаха и за половин отбелязан гол. ЦСКА живна за кратко през второто полувреме, но като цяло пригласяше на вечния си съперник и изпадна в същия летаргичен сън. Фактите също говорят красноречиво. Това бе първото шампионатно дерби от далечната 1982 година, завършило 0:0. И единственото с толкова малко голови положения.
Ако имаше победител на стадиона, това беше публиката. И “червената”, и “синята”. Сектор “Г” за пореден път показа какво значи да тачиш, обичаш, подкрепяш и вярваш от първата до последната минута. Там ги нямаше орките, злите твари, прекратили мача в Мездра. Там бяха момчетата с червени шалчета, сътворили поредната уникална хореография. Момчета, в чийто сърца има само любов към четирите свещени букви. След като този величествен червен хор не успя да събуди спящите на терена футболисти, тогава кой може да го стори. Оправданието, че играчите не били получавали заплата, някак си не важи при положение, че средно всеки един от тях прибира по 10 000 лева на месец. Че банковите им сметки изобщо не са празни, въпреки известното забавяне. Празни обаче са душите им...
Заради серията слаби “сблъсъци” между Левски и ЦСКА публиката също оредя. Днес ще бъде рекорд, ако на стадиона дойдат 25 000 зрители, а  40 хиляди ще граничат със сферата на фантастиката. Но тези, които идват, тези, които пеят, тези, които горещо подкрепят, те са истинското ЦСКА днес. Те няма да се предадат като другите и да си останат на масата пред телевизора. Защото техният живот това е ЦСКА и те никога няма да посегнат на него.   
РУМЕН ИЛИЕВ/БЛИЦ