Легендарният нападател на ЦСКА Димитър Якимов разкри пред “24 часа” защо не говори с медиите и за начина, по който е изхвърлен от ЦСКА.

- Защо не давате интервюта и страните от журналистите?
- Така съм решил. Още като бях футболист. Не ме не уважавам журналистите. Това е една доста хубава професия. На мен реклама не ми трябва. Аз съм доволен с това, което съм постигнал, и с това, което съм станал. Имам колеги, които само да им звъннеш, и летят към телевизията. Аз обаче не съм такъв. На мен ми стига признанието на хората. Пък нали съм и чепат македонец, който ни се води, ни се бие.

- Но навсякъде пише, че сте роден в София.
- Това показва колко се знае за мен. Роден съм в село Шлегово, на 30 км от Скопие. На един баир. Моят род е Якимовски, това ми е фамилията. Бил е огромен. Татко е имал 6 братя и сестра. Чичо ми Никола ме е отгледал в България. Тогава във всяко село е имало чорбаджия и той ги е тормозел. Чичо Кольо отишъл да го предупреди, но оня не слушал. Наложил нов данък. Чичо се облякъл като просяк и охраната на чорбаджията го пуснала при него. Той извадил нож и го наръгал. Изчезнал в суматохата и решил да бяга в България. Тогава не е имало граници, не е имало паспорти. Татко ме дава на него като най-малък и ме праща в София. Да съм имал повече шанс в живота. Така се оказвам в Коньовица и започвам с футбола. Заради това съм и Николов. А иначе родът ми е там, край Скопие. Лошото е, че сега като върнаха на хората земя, апартаменти, магазини, на мен няма какво да ми върнат. Единствено две жени, ама те няма да искат.

- Вие имате ли братя и сестри?
- Имам двама братя и една сестра, която почина. Единият живее в Швейцария, другият си е там край Скопие, в селото.

- Някой от рода няма ли футболен талант?
- Не. Само аз съм футболист от рода. Другите са в съвсем различни сфери. Никой не гони топката. Пък и не съм чувал някой известен играч от Македония с фамилията ми. Значи съм единствен.

- Кой ви откри за футбола?
- Серги Йоцов. Аз като малък само с футбол съм се занимавал. От сутрин до вечер. На улицата, в парка, гол, бос. Баща ми я знае къде съм, я не. Бедни години... Но тогава пък клубовете вършеха страхотна работа. Всеки имаше съгледвачи, които ходеха непрекъснато да търсят таланти. Не като сега. Бате Серги ме намери на улицата и ме закара в Септември да играя на организирано ниво при юношите. Не си спомням вече кой ми беше първият треньор. Бате Серги опита да ме научи и на тактика. Аз си бях дивак – като взема топката и не я давам. Мога да излъжа целия отбор на съперника и да вкарам. Няма да забравя как с юношите отидохме в Белград. Играехме с Партизан. И в началото на второто полувреме не ме смени, а ме изправи до него. Пет минути ме държа на тъча и започна да ми показва – ето как се подава, ето как се търси топката. След това ме пусна, а аз пак с моето си. Ама вкарах два гола и ме избраха за най-добър на турнира. И така тръгнах напред.

След това дойде мъжкият тим на Септември, с който спечелихме купата. Беше невероятно изживяване! Пък и бяхме силен отбор. С Пецата Аргиров и още куп звезди. С юношеския национален отбор станахме европейски шампиони. Страшно поколение: Цанев, Котков, Жечев, Пешо Величков. Според мен заслужено станахме шампиони. И ме поискаха от ЦСКА. Отидох там и подписах, че влизам в казармата.

- Трудно ли се пробиваше в ЦСКА по онова време?
- Доста лесно. Треньор бе Крум Милев. Чичето е най-добрият, с когото съм работил. Перфектен като човек, перфектен в работата си. Каквото и да кажа за него, ще е малко. Той за мен остава № 1 в професията си. Помогна ми много да се адаптирам, да заиграя с цялата си сила. Искам да подчертая, че заради преминаването в ЦСКА станах такъв футболист. Точно този отбор ме научи на всичко в играта.

- А имали ли сте кумир на терена?
- Да. Панайот Панайотов. Бате Гацо ме научи на всичко. Винаги съм искал да приличам на него. Той винаги ми повтаряше, че най-лесното на този свят е да вкараш гол. По-трудното е да го изработиш. Този съвет винаги съм го следвал. Не че не мога да вкарвам, но на мен пасът ми доставяше удоволствие. Само един път на инат през 1971 г. им казах на съотборниците, че без дузпи може да се стане голмайстор. И го постигнах. И то бях на два или три гола от бронзовата обувка на Европа. Без нито една дузпа. Такова постижение може би няма и досега.

Гацо ме научи и да се пазя от журналистите. Много залитат, не са обективни. Заради това страня от тях. Вдигат човека, а след това го сриват. На мен това не ми е по вкуса.

- Това ли е единствената причина да не говорите с медиите?
- Е, причината сигурно я знаят всички. Поне по-възрастните. Не давам интервюта, защото никой не ме призна в България. Аз съм признат по цял свят. Вкъщи има една тетрадка с изрезки от световната преса, където пише за мен. А в България нямам и второ място за футболист на годината. Второ?! И през 1971 г., когато бях една класа над останалите, избраха друг. За какво да говоря с хора, които правеха всичко, което им е по силите, за да не признаят Якимов. Заради това мълчах. За цялата си кариера имам само една награда – за спортсменство. И това не нормално, защото имам само един картон за цялата си кариера. Подарих я на Валентин Михов. А за мен има какви ли не суперлативи. Най-големите ме признаха.

- Дайте пример.
- На световното в Англия играхме с Бразилия. Паднахме, но в един момент оставих Пеле и Гаринча на едно място. И отиваме да гледаме Унгария и Полша в нашата група. Всички сме по екипи. А колегите изведнъж тръгнаха нанякъде. На стадиона бил Алфредо ди Стефано. Те отишли да се снимат с него, да си вземат автограф. И се връща един и ми казва: той иска да види № 13. Аз бях с този номер на Световното. Обърнах се и му махнах. А той вдигна палеца си към мен. Какво повече да искам от футбола! Ди Стефано ме поздрави, призна ме! Значи съм направил нещо през кариерата си.

- Как така имате само един картон?
- Един-единствен. И то червен. Играхме с “Левски” за Купата и пак си бяха издействали един румънец. И той ни започна. Изгони един, изгони втори. И аз му извиках: “Ей, к..во!” Честно да си призная, мислех, че няма да ме разбере. Ама той румънец, сигурно е гледал българска телевизия и ме изгони. Паднахме доста. Това е единственият картон в кариерата ми.

- Какво пазите от футболните години?
- Нищо. Раздодох всички, само тетрадката остана. Като ме изгониха от ЦСКА исках да скъсам с футболиста Якимов и заради това се разделих с фланелки, флагчета, всичко.

- А имаше ли оферти да играеш в чужбина?
- Сигурно е имало. Но по наше време ни беше забранено да мислим за подобно нещо, камо ли да го дискутираме или да го приемем. Със сигурност е имало. И за мен, и за Жеков, и за Гунди. Но това бяха немислими неща. Заради това, че имат достъп до чужди отбори, най-много завиждам на сегашните футболисти. Лично на мен ми се играеше много навън. Не за нещо друго – там хората са различни. Като направиш нещо красиво, дори и да си от противниковия отбор – стават и те аплодират. В България дори да си с една класа над останалите, правиш един грешен пас и са готови да те разкъсат. От това много си патим.

- Всички знаят, че сте изгонен от ЦСКА. Какво обаче са причините?
- Няма генерали, няма нищо. Бях в разцвета на силите си. Можех да играя поне още пет години. Нищо не ми пречеше. Вече имах опит, всичко. Бях станал голмайстор. Но тогава власта взеха Стефан Божков и Манол Манолов-Симулията. А те не търпяха да има по-добри от тях в отбора. И ме пенсионираха. Имаше един майор, който работеше в Сливен. Той дойде да ме покани там. Веднага се съгласих, много ми се играеше. Но отиде при Божков и той му отказа. Разбирам го. Ако бях отишъл там и започнех да играя на ниво? Трябваше да отговарят пред феновете, пред всички. Не ме пуснаха и така приключих кариерата си. Измислиха някакво подмладяване и ме ликвидираха като играч.

- Кой мач поставяте най-високо в кариерата си?
- Мачовете с Интер за КЕШ. Малко не ни стигна да играем финал. Това щеше да е уникален успех. Незапомнен и ненадминат и до днес. Спомням си, че в София изпуснах уникално положение. Имаха един защитник, който се изстреля като ракета и ми взе топката, а аз я виждах в мрежата. Контузи се и го изнесоха на носилка. След това го оперираха в “Пирогов” и повече не игра.

- Значи онзи гол срещу Франция в Милано през 1961 г. не ти е толкова скъп? С него стигаме за първи път на Световното.
- Е, хубав гол беше. Но тогава имахме силен национален отбор. Имах уникални партньори. Може би точно с този мач започнахме да правил комплекси на французите и от това се възползваха Христо Стоичков и останалите. Биехме ги навсякъде, където ги хванем. Имам мачове, какво да си спомням за тях ... Аз винаги съм играл на едно ниво. И за ЦСКА, и за националния отбор. Нямаше разлика, исках да бием навсякъде.

- Но в трите ви участия на световни финали нямаме успехи. Защо?
- Главната причина е в това, че бяхме изолирани от света. Нямахме достатъчно мачове срещу тези, които срещахме на Световни. Имахме само няколко отбора, които ритат в турнирите и това бе допирът ни с професионалния, здравия футбол. Как да им се противопоставяме? Затварянето зад някакви завеси, политически интриги и други такива ни изиграха лоша шега. Не че не сме им били равностойни. Имахме си и наши грешки. Особено в Мексико. Тогава всичко объркаха Божков и имаше един професор Кръстанов. То не бяха кретении, не беше чудо. Една трета от отбора яде само супа, другата не пие вода, третата не знам какво си. И там изгоряхме. Просто не можехме да се движим. А бяхме страхотен отбор, може би най-силният в историята. Но не можехме да мръднем на терена, а бяхме готови за чудеса. Няма да забравя първия мач с Перу. Вече водим с 2:0 и всичко е под контрол. Тогава Тумби Попов направи един пробив. Тръгна рязко, надбяга всички. Той беше много бърз. Влиза вече в наказателното поле, но малко под ъгъл. И аз тръгвам да помагам, Гунди също. Но един му взе топката, ритна я напред и вкараха. След това краката ни просто спряха. А бяхме страхотен отбор. Вече имахме и опита от предните първенства. За мен бяхме може би най-силните в историята. Но така и не се случи. Така ни е било писано.

- Вие сте един от най-близките приятели на Георги Аспарухов. Това изглежда немислимо в наши дни.
- Защо да не сме приятели? Ние сме колеги и между нас имаше огромно уважение. Как да не съм приятел с Котков, с когото сме заедно от юношите? Да се правя, че не го познавам ли? Това са неща, които не разбирам. Гунди беше прекрасно момче. Ще си призная нещо. На Световното в Англия Рудолф Витлачил ни беше сложил в една стая. Избираме си леглата и той ме погледна. Каза: “Мита, знам, че много хора ни сравняват и се опитват да изкарат мен по-добър от тебе. Да знаеш, че аз те уважавам безкрайно и съм се учил от теб!” Това едва не ме разплака. И станахме семейни приятели. Не е тайна, че той се прекланяше пред Гацо Панайотов. Това го е признавал неведнъж, но някак си остана скрито. И всяка година съм на панихидата за годишнината от катастрофата им. Отидоха си в разцвета на силите си. Аз не мога да разбера някои неща днес. При нас нямаше такава омраза. Нямаше смисъл – изкарваме си хляба от едно място. И ставахме по-добри, когато другият тим ставаше по-силен. Така е било винаги. Може би заради това ме уважават и левскарите. Имах един проблем с вилата в Рибарица и като разбра, че става дума за мен, върховниятя съдия Иван Григоров, който е ултрасин, веднага помогна.

- А защо Гунди не успя да заиграе в ЦСКА? Вярно ли е, че се е намесил Тодор Живков?
- Това са пълни глупости. Той влезе при нас в казармата. Игра в няколко контроли. Беше и на бенефиса са Симо Манолов срещу едни руснаци. Крум Милев не го хареса. Може би като млад Гунди беше малко дървен. Все пак е започнал като волейболист, а по-късно е преминал към футбола. Тогава в ЦСКА имахме доста силни нападатели. Командирова го в Пловдив, за да играе за “Ботев”. Там се видя талантът му. И стана много добър.

- Защо след края на кариерата не се захванахте с треньорство?
- Може би съм пример за това, че от добър футболист не става добър треньор. Опитах се, разбрах, че не ставам. Четири години бях в Кипър, след това в Кувейт. У нас работих в Тетевен и Берковица, но не ми беше по сърцето. И приключих с треньорството. Просто не беше работа за мен.