Точно половин век измина от световното първенство в Мексико, където българският национален отбор участва за трети пореден път. За разлика от предишните две участия, до което стигнахме през баражи, този път се класирахме без тези проблеми. Съперници в квалификационната група ни бяха Полша, Холандия и Люксембург. Спечелихме и трите си домакинства, което ни даде важно психологическо предимство. После завършихме наравно с Холандия в Ротердам, но загубата от Полша с 0:3 във Варшава ни изправи пред решителен сблъсък с Люксембург като гости. Само победа ни класираше, докато при равенство поляците отиваха на финалите. Победата с 3:1 ни подпечата визите за Мондиал'70 в Мексико.

Така на гребена на вълната и увлечени от победната инерция, националите ни се готвеха за световните финали. Надеждите ни за успешно представяне бяха много големи. И не без основание!

В онези години България спокойно можеше да представи

на света два почти равностойни национални отбора.

 Когато „А“ отборът стартира в световните квалификации срещу Холандия в София, по същото време олимпийският ни тим игра на финала на „Олимпиада-68“ в Мексико и спечели второто място и сребърните медали. Тогава в националния отбор играеха истински звезди като Георги Аспарухов, Димитър Якимов, Христо Бонев, Динко Дерменджиев, Александър Шаламанов, Димитър Пенев, Добромир Жечев, Петър Жеков, Георги Попов, Стефан Аладжов, Симеон Симеонов, Иван Димитров.

В групата попаднахме в компанията на ФРГ, Перу и Мароко и като изключим безспорният фаворит от Западна Германия, надеждите ни за успешно участие бяха напълно реални. В месеците преди първенството постоянно се повтаряше, че целта минимум е класиране за четвъртфиналите, а дори да отидем и по-нагоре. Трудно е да се отговори от какво бе продиктувано това убеждение, тъй като и да бяхме заели едно от първите две места, в единия случай щяхме да срещнем на четвъртфинала световния шампион Англия, а в другия – бъдещия първенец на планетата Бразилия. В началото на 1970 г. националният отбор замина на турне в Латинска Америка, където игра по два мача с Мексико и Перу. Срещу Перу спечелихме с 3:1, но и загубихме с 3:5, което

трябваше да се окаже сериозен предупредителен сигнал

за треньорското ръководство начело със Стефан Божков. Така и не стана ясно дали тези мачове са от полза за отбора ни, защото според едно неписано футболно правило, когато вече знаеш съперниците си за финалите, не бива да играеш с тях контролни срещи в навечерието на първенството. Не е ясно и доколко перуанците разгадават нашите качества, но мексиканското продължение на тази серия е твърде горчиво.

Стигаме и до прословутата подготовка на тима. Изхождайки от презумпцията за високата надморска височина в Мексико, нашите „научни“ ръководители решиха да качат тима на високопланинската база в Белмекен. Дотук добре, но имаше една малка подробност – в този район снегът се задържа почти до края на месец май. Така нашите са принудени да газят в снежните преспи, докато провеждат задължителните кросове, докато в Мексико ги очаква горещ и сух климат. Не е ясно как никой не се е съобразил с тези фактори по време на турнето в страната на ацтеките през февруари, когато е разгарът на лятото. Нещо повече – подготовката е в Белмекен, а след това контролните ни мачове са на морското равнище във Велинград. Вече в Мексико на националите им се забранява да пият вода, а години по-късно мнозина от тях са споделяли с мен, че по време на мачовете въздухът просто не им е достигал. Как никой не се допита до опита на хората, които отговаряха за подготовката на олимпийските ни футболисти само две години по-рано отново в Мексико!

На 2 юни 1970 г. е първият ни мач с Перу. Само два дни преди това страната на инките е сполетяна от катастрофално земетресение, отнело живота на над 50 хиляди души. Делегацията е в шок, защото никой не знае дали сред загиналите няма близки на играчите, треньора, ръководителите. Но въпреки страшната вест, трагедията сякаш е вляла допълнителни сили в перуанските футболисти, които са решени да докажат силата си на зеления терен. В 13-ата минута след перфектно заучено положение на свободен удар, Дерменджиев открива резултата като чудесен подарък за 29-ия си рожден ден. Това е и първият гол на „Мондиал-70“. Малко след почивката Бонев от свободен удар увеличава разликата на 2:0 за нас.  Дали желаната победа е вече факт? Да, ама не! Още в следващата минута е поставено началото на края за нас! Галярдо намалява разликата, а след този гол българите направо рухват и психически, и физически. Това попадение сякаш бе прекършило устрема им и бе изцедило и малкото останали сили. В този момент потомците на инките разбират, че срещу себе си имат един тотално разколебан и объркан съперник и напълно налагат волята си. После Чумпитас и Кубиляс правят обрата пълен. Така от 2:0 за България става 3:2 за Перу! У нас крушението бе тотално! В 2 часа през нощта

цяла футболна България бе вперила невиждащи и невярващи очи

в телевизорите, сякаш не можейки да осмисли и да преживее кошмарния развой. Следващите ни два мача са естествено следствие на рухването ни срещу Перу. Повеждаме на ФРГ, но после западногерманците се развихрят и с хеттрик на Герд Мюлер стигат до смазващото 5:2. Вкарваме първи гол и срещу Мароко, а накрая браним ремито 1:1 и единствената си точка на първенството.

Разочарованието на хората у нас от краха в Мексико бе огромно. Никой неуспех на българския футбол не бе предизвиквал такова голямо огорчение и не бе намирал такъв широк отзвук сред цялата наша не само футболна общественост. Това беше истински провал на „златното“ поколение в българския футбол! Критикуваха се малодушното поведение на играчите ни, неправилната тактическа постройка и акцентът върху отбраната, вместо върху атаката. Оказахме се изостанали и по отношение на техниката, като самоцелните индивидуални изяви вече не се котираха за сметка на бързината при техническото владеене на топката и бързината на мисълта. Новата тенденция в световния футбол вече бе универсализъм, а нашата игра бе бавна, мудна и тромава. Във вестник „Стършел“ се появиха две карикатури, които чудесно илюстрираха полюсните настроения в нашия спорт. На едната бяха изобразени златните медалисти, прибиращи се посред бял ден от световното първенство по борба, докато на другата българските футболисти се прибират в тъмна нощ от Мексико, като Жеков носи „Златната обувка“, която игрява пътя им в мрака.

Два дни след последния ни мач във вестник „Работническо дело“ се появи прословутата уводна статия, озаглавена „Докога ще се търпят недъзите в българския футбол?“, в която

с аматьорска безцеремонност бе зачеркнато почти всичко,

направено от националите дотогава. Не бяха пожалени президент, треньор и играчи, но никой от „научното звено“ така и не пое отговорността да си признае вината за абсурдната подготовка на Белмекен. След осемгодишно вещо ръководство Недялко Донски бе сменен от поста председател на Българската федерация по футбол, треньорът Стефан Божков също мина „в запаса“, а някои от големите ни футболисти като Аспарухов, Якимов, Шаламанов, Гаганелов и Попов никога повече не облякоха националната фланелка...
РУМЕН ПАЙТАШЕВ