Годината е 1975. Треньор на тогавашния славен Лудогорец е Петър Колев –Трапера, който се опитва да налага в мъжкия състав талантливи момчета от юношеската школа на отбора, които от години играят заедно под ръководството на напусналия ни толкова рано прекрасен специалист Димитър Генчев. При мъжете вече играят Захари Минчев и Рафи Рафиев, които са продукт на школата, като ред при тях чакат още Ружди Ахмедов, Метин Узунов, Младен Ангелов, Григор Черников, Марин Киранов, Тодор Алексиев. Впоследствие всички те, включително и пишещият тези редове, записаха официални мачове в „Б” група. Нещо повече, някои от тях се превърнаха в клубни легенди.

 

Но да се върна към мисълта за заглавието на материала. На 23 април 1975 г. през голямото междучасие в училището се изсипва клубният тогава автобус с шофьора бай Данчо (лека му пръст) и заявява на мен и съученика ми Младен Ангелов, че трябва да тръгваме още сега с него за Варна , където на следващия ден ще има покриване на тестовете на „Купър”. На път към стадиона трябва да вземем и Метин Узунов, след което от спортното съоръжение тръгва целият отбор. Треньорът ни Димитър Генчев пое ангажимента да информира родителите ни за нашето отсъствие.

 

В късния следобед се настаняваме в хотел „Одесос”, срещу входа на Морската градина. И тримата юноши добре съзнавахме, че пред нас се е открил велик шанс да изпълним мечтата си, за която бяхме дали много от детските и юношеските си години – да бъдем привлечени в мъжкия тим. Като голям психолог бат Петьо, както наричахме Петър Колев, ни събра и тримата, успокои ни, и каза, че ако утре покрием тестовете, вече да се броим за негови футболисти. За нея вечер си спомням, че в една стая бяхме с Младен Ангелов, като от вълнение сън не ни ловеше. Към полунощ Младен задряма, а аз, тъй като имах някакви наклонности към поезията, излях трепетите си на белия лист. Като че ли химикалът сам пишеше върху белия лист и към сутринта се появи стихотворение, което ще помня цял живот. Едва ли тогава съм представял, че излятото върху хартията някой ден ще се превърне в реалност. Кръстих стихотворението „Лудогорци”, защото по онова време този тим за нас беше всичко.

 

 

 

На следващия ден, на стадион „Юрий Гагарин” в морската ни столица от тримата юноши единствен Метин Узунов успя да покрие и трите дисциплини на теста на „Купър” и започна с мъжете, а аз и Младен трябваше да чакаме още няколко години, за да облечем жълто-зеления екип.

Ето, че една от не само нашите мечти, а тези и на хиляди приятели на великата игра от областта да видим любимия си отбор в групата на майсторите се сбъдна. Сбъдна се благодарение на Кирил Домусчиев и Сашо Морския, на които каквито и да звания да бъдат присъдени, ще е все малко.