Позната и тъжна картина... Трансферният прозорец, водещ към Западна Европа, се затвори зловещо без нито един български странник да попадне в някоя страна на чудесата. Родният ни футбол отново не успя да осъществи продажба в първенствата от топ 4 или поне в друга бяла държава. Англия, Испания, Германия, Италия и Франция отдавна са обърнали гръб на нашите футболисти. Директните трансфери от България по посока Западна Европа се превърнаха в “мисията невъзможна”. Единствената ни утеха напоследък е сделката между Литекс и ПСВ Айндховен за Станислав Манолев, осъществена миналото лято. Талантливият десек бек-халф не само премина в холандския гранд за солидна сума, но и се бетонира в титулярния състав на “филипсите”.
“Колосите” Левски и ЦСКА изостават чувствително в тази насока и докато Европа по принцип се смее на “сините”, обръщайки им гръб, “Армията” допреди десетина години успяваше да пласира някой друг войн на бойното европоле. В Левски все пак имаше изключение. Рен се оказаха най-големите балами, платили луди пари за Гонзо, който се превърна в рекламно лице на френските резервни скамейки. И докато на “Герена” се хвалеха, че това е един от най-крупните трансфери в историята на българския футбол, Георги Иванов бавно и полека изостана с няколко века, пропилявайки кариерата си.
Всъщност, като стана дума за Франция, местните Страсбург и Гренобъл са последните западноевропейски клубове, купили и дали шанс на наши футболисти – Емил Гъргоров, Димитър Рангелов и Христо Янев. В тази графа не попада Чавдар Янков, който първо бе преотстъпен на Хановер през 2005 година, а по-късно немците откупиха правата му. Чавката е единственото ни изключение, след като, макар и първоначално под формата на наем, заигра в Бундеслигата, където изявите му бяха на прилично ниво. Никой от споменатите по-горе трима футболисти не можа да се наложи във Франция, единствено Митко “емигрира” впоследствие в Германия, където първо блесна в Енерги, а сетне облече екипа на Борусия (Дортмунд). 
Съществуват и така наречените странни и скандални сделки. Благо Георгиев го разкарваха като мечок първо в Алавес, после в Цървена звезда, сетне в Дуисбург. И все в ролята на преотстъпен от Славия. Обявеният за суперталант българин си остана такъв само в рамките на 110 000 квадратни километра, след като не заблестя  в споменатите отбори. Ники Михайлов пък изтрепа рибата в една слънчева сутрин, карайки и бабите пред жилищните блокове да коментират сензационния му трансфер в Ливърпул. Дали покрай връзките на баща си, дали покрай добрата роля на неговите мениджъри, пишман-вратарят, сътворил серия от гафове, на които и героят от “Любимец 13” би завидял, се оказа на “Анфилд”. Ама само за кратко. Чудото приключи внезапно, тъй както се бе появило - Ники бе пратен да се обиграва в холандския Твенте. В което няма нищо лошо, но тази операция така или иначе не повдигна никак трансферното реноме на България.
Един друг българин – Станислав Ангелов, скъса “синия” синджир и избяга като свободен агент в германския Енерги (Котбус). 
Станахме свидетели на какво ли не, липсваха единствено директните продажби на наши играчи в голям западноевропейски клуб или в първенство от “великолепната четворка”. Даже Турция, превърнала се паралелно в приют за невзрачни левскари и в Европа за “Герена”, вече ни залости портата.
Спасителният бряг за родните футболисти бяха и са “братска” Русия, нейните бивши републики, Румъния, Кипър, Гърция, Израел и далечен Китай. Нашите обаче не съумяват и там да се докажат и след кратък гурбет се прибират бързешката с наведени глави. Левски, уж достигнал четвъртфинал в турнира за купата на УЕФА и влязъл в групите на Шампионската лига през 2006-а, е прекрасен пример. Първо нито един от “сините” герои не си намери тим на Запад, а после Бащицата Чорни удари рамо за трансфери в Обетованата земя, изиграла ролята на спасителен бряг. Еврейското море обаче се оказа дълбоко за “евробойците” Топчо и Мечо.   
Днес на Запад съвсем не искат и да чуят ни за “червени”, ни за “сини”, “бели”, “жълти” и “розови”. Самотният  трансфер тази зима на Крум Бибишков в португалския Академика (Коимбра) е извън контекста, защото нападателят не беше собственост на наш клуб, а и въпросният Академика е далеч от истинските футболни “академици”.
Преди две-три години на мода изскочиха друг вид сделки – на талантливи юноши по посока истинската Европа. Няколко момъка полетяха към Острова – кой в Италия, кой в Испания, кой в Англия, Шотландия и Германия. Българските клубове не забогатяха от тези трансфери поради простата причина, че футболистите забягваха навън, ненавършили 18 години. Въпросът бе момчетата да се наложат и обиграят в чужбина. Нищо подобно. Информациите за тези играчи са изключително оскъдни, което е знак, че кариерата им не върви, а един от тях – Томислав Павлов, преминал с гръм и трясък в Селтик, се прибра преди двайсетина дни в родния Миньор.
Трансферните неволи не само не спират, но и се увеличават драстично, раждайки въпроса “Защо не успяваме да продадем нищо на Запад?”.
Причините са няколко. От една страна, когато се появи интерес към даден футболист, българските босове вдигат неимоверно цените и сделките пропадат. Тодор Батков можеше да осъществи след “синята епопея” поне два трансфера, но пустата му алчност катурна мечтата. Съществуват и странични фактори – футболът в Африка напредна рязко и европейските клубове предпочитат да купуват тъмнокожи таланти, чийто трески са издялани предварително в процъфтяващи детско-юношески школи. Бум има и в държави, чийто шампионати доскоро попадаха в маргиналния обхват. Най-яркият пример е Кипър.
 Основната причина обаче е позната до болка – слабото ни първенство, в което интригата съществува не заради подем на отборите, а поради кризата на така наречените силни тимове. Футболният асансьор, на който са качени Левски, ЦСКА и Литекс, слиза рязко надолу, където се изравнява с извозващия по-слабите ни отбори. Сензационните резултати от есента и гръмките победи на средните клубове създават убийствената за най-популярния спорт илюзия, че вървим нагоре. Това, че шампионатът ни е интересен, не означава, че прогресът е налице. Другият основен минус е перманентното съмнение в уговорени мачове и игра на “черно тото”. 
Най-парадоксалното е, че България е част от Европейския съюз и играчите ни не се ползват със статут на чужденци, но футболна Европа още не ни е приела за свой пълноправен член. Ако беше така, сърцатият Живко Миланов, участвал с историческите мачове на Левски през златната за клуба 2006 година, най-накрая щеше да осъществи мечтата си. След като на Запад за Живко нямаше даже туй-онуй, накрая го прибра румънският Васлуй. Четвъртфиналистът за купата на УЕФА и участник в Шампионската лига след три години мъки бе трансфериран за “бомбастичните” 350 000 евро...
Та така... В Европа вече никой не ни ще и даже ни се смеят след прословутата “казанска афера”, ама ние се късаме да си пробутваме стоката. Ако може да се извади статистика, ще се види, че българските футболисти са №1 по предложения – не само на Стария континент, но и на по-младите...Между другото ето ви още една причина за липсата на директни трансфери по посока Запад. Почнеш ли да си предлагаш продукцията, тя първо поевтинява, после губи всякаква стойност и накрая застоява в поизгнилите родни щайги.
РУМЕН ИЛИЕВ/БЛИЦ