В играта на карти отсъствието на тузове предвещава пълно капо или в най-добрия случай почетна загуба. Българският футбол осиротя в последно време откъм асове. Личностите, дърпащи конците, в момента са или извън елитните ни клубове, или се мъчат в маргинални тимове, чийто цели са далеч от тези на грандовете. Точно 8 на брой са фигурите, които преди играеха водеща роля на футболната сцена. Седмина – Андрей Желязков, Емил Данчев, Наско Сираков, Емил Костадинов, Стефан Орманджиев,  Емил Наков и Ангел Бончев, не бяха собственици на своите отбори, но благодарение на тях имаше резултати. Те изпълняваха функциите на връзката между треньор и собственик, на клуб и БФС. Лобираха, лавираха, държаха умело жезъла в ръцете си. Христо Порточанов пък беше човекът-всичко в Нефтохимик. Сам създаде бургаското футболно явление, превръщайки го в класа. Даде пълен картбланш на никому неизвестния Димитър Димитров-Херо, а впоследствие откри и наложи редица млади таланти, които изгряха на спортния хоризонт от родното черноморие. Днес Ичо е изцяло извън футбола, след като последната му следа бе постът член на Изпълкома.
Наско Сираков и Емил Костадинов са в БФС, където “синята” легенда е директор на националните отбори, а “червената” – част от Изпълнителния комитет. Липсата им в Левски и ЦСКА е очевидна. Особено тази на Сираков. С неговото оттегляне от “Герена” тимът започна бавно и постепенно да се срутва, а прибързаните сравнения на Наско и Гонзо и прогнозите, че Георги Иванов ще задмине учителя си на директорското място, меко казано са глуповати. Гонзо е толкова далеч от Сираков като управление, комуникация, визия и дипломация колкото е разликата между мияч на прозорци и архитект. Дефицитът на силна фигура в Левски е една от основните причини за спортно-техническата крах на “Герена”. Същото се отнася и за ЦСКА, където няма тузове от ранга на Емил Данчев (отдал се от лятото на 1999 година на изцяло мениджърска  дейност), Стефан Орманджиев и Емил Костадинов.
Тотално извън футбола подобно на Порточанов е Емил Наков. Когато Локомотив (Пд) спечели първата си титла през 2004 година, всички ръкопляскаха бурно на двама души – покойния вече собственик Георги Илиев и Едуард Ераносян. Аплодисментите по адрес на Наков бяха тихи и едва доловими, макар че заслугата на колоритния изпълнителен директор за бленуваното злато не беше по-малка.
Като стана дума за Левски и Сираков, няма как да пропуснем Андрей Желязков. Жужо изигра отлично ролята на решаващ фактор в “синия” лагер в годините, когато Томас Лафчис стоеше на президентското кресло. По същото време умът на ЦСКА беше Емил Данчев, чийто ходове в повечето случаи имаха печеливша стойност. В момента Желязков отново работи в екип с Георги Василев, но стъпалото е доста по-ниско – втородивизионния Несебър.
На същото дередже е и Ангел Бончев, въпреки че той все пак е в елитен отбор – Спортист (Своге). Дясната ръка на Гриша Ганчев в златния период на Литекс донесе две поредни титли. В Ловеч и до днес са категорични, че делът на Бончев за “оранжевите” успехи е същият като този на финансовия благодетел.  
Безспорно финансовата криза е главният виновник за безцветното състояние на клубния ни футбол. Ала когато до собствениците липсват силните играчи,  процесът на затъване става неконтролируем. Въпросът е в джоба на началника да има не само банкноти, а и асаци, благодарение на които мечтаните триумфи ще се трансформират в мисия възможна. Асове като споменатата “великолепна седморка”.
РУМЕН ИЛИЕВ/БЛИЦ