Настъпи часът на съдбата за Димитър Бербатов. Утре вечер той ще се изправи не само срещу Италия, но и срещу орисията си. Това е последният му шанс. Последната надежда. Последната искрица да поведе България срещу силен отбор, на чужд терен, в решителен мач. И да запуши устите на онези, които постоянно го хулят, плюят и ругаят, че не е вкарвал гол в ключова битка.
Е, денят настъпи, Димитре. Топката е в твоите крака. Там е и съдбата ти. Не само твоята, но и на футболна България, в която, като във всяко кътче на света, има добри и лоши хора. Добрите ще ти стискат палци, някои ще запалят свещи и ще се молят шансът да е с теб. Лошите си ги знаем. Ще злобеят, ще си ядат ноктите и ако се провалиш, ще отворят едни усти – по-големи и от тия на ламята Спаска. И ще бъдат най-щастливите завистници на света... Тъй че, Димитре, срещу теб изскачат три съперника, които си длъжен да преодолееш – Италия, съдбата и злорадата паплач. Безспорно няма да ти е леко. Ама никак няма да е леко. Италианците са настоящи световни шампиони, а битката ще е в тяхното леговище. Но лесно постигнатите неща в този живот не са сладки. Сладостта е неограничена, когато я прегърнеш след канско ходене по мъките, когато пуснеш кръв и сетне победоносно забиеш меча на победата. Ти го можеш, правил си го неведнъж, но цената на настоящото сражение е огромно. Най-огромното в цялата ти кариера досега като национал. И като българин. А ти винаги си казвал колко много обичаш България.
Мачът със “скуадрата” на “Стадио Олимпико” в Торино се явява като втори “Парк де Пренс” за националния ни тим и като първи за Бербатов и останалите национали. През 93-а, когато всички тотално ни бяха отписали, свети Емил ни прати в рая с двата си феноменални гола във вратата на Бернар Лама. 16 години по-късно пред футболна България се открехва пак вратата на историята. И ако тогава имахме свети Емил, защо сега да нямаме свети Димитър. А и съдбата сякаш ни дава някакъв знак, че нещо може да се случи. Двубоят се играе на 09.09.09, капитанът на българския национален отбор носи фланелката с №9 на гърба си...
Сега или никога, както се казва. Това е последният влак, който Бербо, Стенли и Мартин имат възможността да хванат и най-сетне да заминат на световно първенство. През 2014 година, когато е мондиалът в Бразилия, годинките им вече ще тежат.
Първият мач на  Бербатов в Италия на клубно и национално ниво е на 3 ноември 2004 година, когато той и Байер (Леверкузен) гостуват на Рома в двубой от груповата фаза на Шампионската лига. Срещата се провежда пред празни трибуни заради наказание на “римляните” и завършва 1:1, което се оказва достатъчно за “аспирините” да продължат напред. В 82-ата минута Бербатов отбелязва гол-уникат, рядък екземпляр, какъвто наистина рядко се вижда. Митко, пласиран в лявата половина на наказателното поле и с гръб към вратата, получава пас от Бабич. Пред българина има няколко защитници на Рома и изглежда невъзможно да създаде голова опасност. Той обаче повдига топката във въздуха, финтира с тяло гръцкия бранител Траянос Делас, прехвърля елегантно вратаря Дзоти и праща кълбото в далечния горен ъгъл.
Припомням толкова подробно този гол, защото той попадна в топ 10 във всички европейски класации. И защото е вкаран при първия двубой на Бербо, състоял се на Апенинския полуостров. Има и още една причина – тайно се надявам случаят да се повтори, Митко отново да се разпише, но крайният резултат да не бъде равен, а със знак “2”.
Превърне ли се в герой, Бербатов ще се изстреля в друга орбита – в тази на най-големите български футболисти за всички времена. Не че той не е такъв. Напротив – винаги съм твърдял, че Димитър е безспорният №1 у нас в последните петнайсетина години. Но, за да се убедят всички в това, Бербо е длъжен да надскочи пъплещото твърдение, че в отговорните двубои се крие и не успява да поведе националния отбор към триумфа. В последните години вътре в Митко най-сетне се пробудиха онзи хъс, онази спортна злоба, които така му липсваха да се превърне в съвършен биткаджия и победител. Той има всички други качества – художник, конструктор, снайперист. Но пустата й злоба, която бе основно оръжие на Камата Стоичков, бе дълбоко заспала дълбоко, дълбоко в душата му. Ако тя изригне на “Стадио Олимпико”, България пак няма да заспи. И онова усещане за национална гордост, което преживяхме в лудото американско лято, ще се завърне. Гордост, от която всички българи имаме нужда. Дай ни я, Димитре!
РУМЕН ИЛИЕВ/БЛИЦ